№ 17401
гр. София, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20251110119230 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Х. С. Н., чрез адв. Ф., срещу „Кредирект“
ЕООД, с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 20 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за
нищожен на Договор за потребителски кредит № *** от 14.11.2023г., сключен между Х. С.
Н. и „Кредирект“ ЕООД, поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 18,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** от 14.11.2023г., поради накърняване на
добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
14.11.2023 г. сключил с ответника договор за паричен заем за сума в размер на 1800 лв.,
която следвало да бъде върната на 18 вноски при фиксиран лихвен процент от 47,00% и
годишен процент на разходите от 58,41%. В чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор било
разписано, че същият следва да бъде обезпечен в 2-дневен срок с поне едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което следвало да
отговаря на наложени от кредитора ограничителни условия. Поддържа, че в чл. 18, ал. 1 от
договора било посочено, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията, визирани в чл. 6 от договора, същият дължи неустойка в размер на 3441,22 лв.
Поддържа още, че заплатил на ответника по процесния договор сума в общ размер на 1800
лв., с което изцяло погасил задължението си. Ищецът твърди, че договорът е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 вр. чл. 19, ал. 4
ЗПК, респ. клаузата на чл. 18 ал. 1 от договора, с която било уговорено, че дължи неустойка
1
при неизпълнение на задължението по чл. 6, била нищожна, тъй като накърнявала добрите
нрави, за което излага подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявения иск,
като приеме, че договорът, евентуално клаузата на чл. 18, ал. 1 от процесния договор са
нищожни на посочените основания. Претендира разноски.
Извън срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кредирект“ ЕООД, чрез адв. М., е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени
съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ.
процесната клауза за неустойка били нищожни на посочените основания, като поддържа, че
същите били валидни и отговарящи на всички изисквания на действащото законодателство.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 14.11.2023 г. между Х. С. Н., в качеството му на
заемател, и „Кредирект“ ЕООД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за
потребителски кредит № ***, по силата на който заемодателят предоставил на заемателя
сумата в размер на 1800 лв., която ищецът се задължил да върне на 18 месечни вноски в
срок до 18.05.2025 г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран лихвен процент в
размер 47% и годишен процент на разходите от 58,41%, а общо дължимата сума по кредита
(при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита) е 2654,58 лв.
Безспорно е също така, че ищецът усвоил изцяло заемната сума в размер на 1800 лв.
С чл. 6 от договора между страните е договорено, че договорът за кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от посочените обезпечения, а именно: 1. Безусловна банкова
гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка в размер на общата сума по
договора, включваща главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически
лица, които кумулативно да отговарят на подробно посочените в разпоредбата условия.
В чл. 18 от договора е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави
уговореното обезпечение в двудневен срок от сключването на договора, то дължи неустойка
на кредитора в размер от 3441,22 лв. Посочено е в разпоредбата, че уговорената неустойка
не е включена в размера на ГПР. Видно е освен това, че погасителният план включва и
задължението на кредитополучателя с всяка вноска да заплаща и дължимата неустойка по
договора.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК съдът
приема следното:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит № *** от
14.11.2023г., е нищожен на заявеното правно основание.
2
На първо място, съдът приема, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело в
договора се посочва, че целта на предоставения договор за кредит е за потребителски нужди
на кредитополучателя, съдът намира, че представеният по делото договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл.
143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е от тях според
императивната норма на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски
кредит.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В процесния случай посоченият в договора
размер на ГПР по кредита е 58,41 % (чл. 3, ал. 2, т. 4 от договора), т. е. над
законоустановения максимален размер. Освен това, между страните по делото е безспорно,
че уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение, описана в чл. 18 от договора,
не е включена при формиране на размера на ГПР. При нейното включване ГПР, което така
или иначе е над максималния допустим размер, ще нарасне допълнително.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите
по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид
3
посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по кредита за потребителя"
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Съдът приема, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да се включи
в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на
кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит,
включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно и представлява част от
месечните погасителни вноски, а механизмът на начисляването й и условията, при които е
уговорена водят до извода, че начисляването й при договор за кредит е задължително за
потребителя и е условие за предоставяне на процесния кредит. Макар формално
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че
неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение
е практически неизпълняемо – в двудневен срок от сключване на договора да бъдат
осигурени един или двама поръчители за вземанията по договора, които да отговарят на
подробно описани многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за
това потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата и лихвата по
договора. Заедно с това, дори длъжникът да успее да предостави уговореното обезпечение
под формата на двама поръчители, кредиторът може да го откаже по своя преценка и по
този начин за кредитополучателя отново ще се начислява неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и
задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя -
потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по
4
смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗП. Платежоспособността на длъжника следва да се оценява към
момента на предоставяне на кредит и именно преценката на кредитодателя към този момент
определя решението за предоставяне на кредита и условията, при което последният да бъде
предоставен. По същество, посочената неустойка за непредоставяне на обезпечение не
обезщетява вреди, претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива,
нито увеличаване на пасива му, вследствие на това, че кредитът е останал необезпечен, а
води единствено повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този
риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото по-рисков
е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин
кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две вземания –
един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път – именно чрез
процесната неустойка за непредоставяне на обезпечение, заобикаляйки по този начин обаче
императивните максимални размери на ГПР и генерирайки извънредна печалба за сметка на
кредитополучателя. Поради това така формулирана неустойката излиза извън присъщите й
функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да
бъде включена в общия разход по кредита (в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на СГС по в.
гр. д. № 1255/2023 г. и др.).
Въз основа на посоченото действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг.
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да
се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр.
д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Поради изложеното съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
5
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 18, ал. 1 от
договора, предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по
него.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който представя
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 243,83 лева, която сума следва да му
бъде присъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Процесуалният представител на ищеца претендира адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1 ЗА. В разглеждания случай по делото е представен договор за
правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - Х. С. Н., от
една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната
помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е близък на адвоката - чл. 38,
ал. 1, т. 3 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в настоящото производство, ниската фактическата и правна
сложност на спора, липсата на събирани гласни доказателствени средства и експертни
заключения, както и да се вземе предвид факта на неявяването на процесуалния
представител в открито съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че размерът
на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да бъде
определен на сумата от 400 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Х. С. Н., ЕГН **********, срещу
„Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание по по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 22 ЗПК, че Договор за потребителски кредит № *** от 14.11.2023г. е нищожен поради
противоречие на закона.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Х. С. Н., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 243,83 лв. – разноски за
производството пред СРС.
6
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв. Д. Л. Ф., с личен
№ **********, вписана в АК – София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА,
сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на Х. С. Н..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7