№ 117
гр. Сливен, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, X СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Мариана В. Тодорова
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20222230103341 по описа за 2022 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, с която е предявен положителен
установителен иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 ГПК за установяване
съществуване на вземания на заявител по подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Ищецът твърди, че на 11.11.2021 г. било
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания на
основание чл. 99 ЗЗД между него и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, по силата на
който последното дружество било прехвърлило на ищцовото дружество вземането си
произтичащо от Договор за потребителски кредит № PLUS-14269365 от 06.12.2016 г. с
всички привилегии, обезпечения и лихви, като този договор бил съдържал клауза, която
била уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането си към длъжника на трето
лице, като длъжникът бил уведомен за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД с
уведомително писмо от 19.11.2021 г. изпратено с известие за доставяне от страна на ищеца,
в качеството му на пълномощник на цедента. Писмото било получено от член на
домакинството-майка на ответницата на 23.11.2021 г. Моли ако длъжникът възрази, че не е
бил уведомен за извършената цесия същият да се смята за уведомен с връчването на
исковата молба и на приложенията към нея и цитира практика на ВКС в този смисъл.
Посочва, че на 06.12.2016 г. бил сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и
ответницата Договор за потребителски кредит № PLUS-14269365 от 06.12.2016 г. Общият
размер на отпуснатият потребителски кредит бил 15 000 лв., а застрахователната премия
била в размер на 2475 лв. Кредиторът бил изпълнил задължението си да предостави тази
сума на длъжника, като същият се бил задължил да я върне на месечни погасителни вноски,
като всяка погасителна вноска била включвала главница и надбавка покриваща разноските
на кредитора по обслужването на кредита и добавка съставляваща печалбата на кредитора,
като лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора или договорната лихва била в
размер на 2916,36 лв. Крайният срок на договора бил 05.08.2020 г., а броят на погасителните
вноски бил 44, като всяка вноска била в размер на 463,44 лв. съгласно погасителен план,
които бил неразделна част от договора. Съгласно условията на договора при забава в
плащането на една или повече погасителни вноски длъжникът дължи обезщетение за забава
1
в размер на законната лихва върху неплатената главница по договора за кредит, като
размерът на мораторната лихва от 23.09.2019 г. до 07.06.2022 г./датата на подаване на
заявлението в съда/ бил 230,05 лв. Длъжникът не бил заплатил дължимите суми, поради
което ищецът бил подал заявление по чл. 410 ГПК и му била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу която ответницата била депозирала възражение по чл. 414
ГПК. Претендира да се признае за установено, че ответницата им дължи сумата, за която
има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а именно сумата от 2377,57 лв.,
съставляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-14269365 от 06.12.2016
г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението/07.06.2022 г./ до
окончателното плащане, сумата от 230,05 лв., съставляваща лихва за забава за периода от
23.09.2019 г. до 07.06.2022 г. Претендират се деловодни разноски сторени в заповедното и
исковото производство.
В срока по чл.131 ГПК ответницата е депозирала отговор на исковата молба чрез адв. М. от
АК-Ямбол. Заявява, че предявения иск бил неоснователен и недоказан. От представения по
договора погасителен план не било ставало ясно каква част от отделните задължения на
длъжника се били погасявали с всяка една погасителна вноска- главница, надбавка
покриваща разходите на кредитора за обслужване на кредита, добавка, съставляваща
печалба на кредитора, както и застрахователна премия, които формират размера на
погасителните вноски по чл. 2 и чл. 3 от договора. В договора не бил посочен размера на
възнаградителната лихва, нито общия размер на вземането за посочения период, нито
месечното плащане посочено в погасителна вноска. Съгласно чл. 2 от договора длъжникът
бил заплащал и такса ангажимент срещу която кредиторът бил фиксирал лихвения процент
за срока на договора, като тази такса се била заплащала от длъжника при усвояване на
кредита и кредиторът я бил удържал от общия размер на кредита.
Посочва, че между страните били възникнали правоотношения на основание договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК. Позовава се на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 12 и
т. 20 от ЗПК. Договорът бил недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като
използваният шрифт на процесния договор бил с размер 11,5. Твърди, че процесния договор
за потребителски кредит бил недействителен и на основание чл.11, ал. 1, т. 12 и т. 20 от
ЗПК, тъй като погасителният план не бил съдържал разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата изчислена на базата на лихвения процент и
допълнителните разходи и договорът не бил съдържал наличието или липсата на правото на
отказ на потребителя от договора, както и срокът в който това право могло да бъде
упражнено, както и липсвало информация за задължението на длъжника да погаси усвоената
главница и лихва съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6 и за размера на лихвения процент на ден,
което само по себе си било основание да се приеме, че договорът за кредит е бил
недействителен. Не било ясно с месечните вноски потребителят какво точно от своите
задължения погасява. Твърди, че била извършвала плащания по кредита в общ размер на
2377,57 лв., колкото била и претендираната от нея главница, поради което не била дължала
други суми. Представя разписки за платените от нея суми. На основание чл. 23 ЗПК била
дължала единствено чистата стойност на кредита, но не и лихвите и другите разходи по
кредита.
Моли съдът да приеме за установено, че процесният договор за потребителски кредит бил
недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и т. 11
от ЗПК. Претендира сторените по делото разноски.
С оглед характера на предявените претенции съдът с Определение № 3249 от 06.12.2022 г. е
разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищцовото дружество, че следва да
установи по безспорен начин наличието на договор за цесия между него и кредитора на
длъжника, уведомяването на длъжника за извършената цесия, договорни отношения между
цедентът и длъжника– договор за потребителски кредит, изпълнението на задължението на
2
кредитора по предаването на сумата по договора и нейното усвояване от ответницата,
настъпването на падежа на задължението, както и изпадането на длъжника в забава. Следва
да докаже основанието и размера на задължението на длъжника за мораторната лихва.
Следва да докаже, че договорът за потребителския кредит е бил сключен при спазване на
всички императивни изисквания на ЗПК. Със същото определение е било указано на
ответницата, че следва да докаже, че е извършила плащане по договора за кредит, както и
възраженията си за недействителност на договора за потребителски кредит на посочените от
нея основания по чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № ****/2022 г. на СлРС, Х гр. състав, вземането по
настоящото производство съответства на това по заповедта за изпълнение. Длъжникът е
депозирал възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, а искът, по който е
образуван настоящият процес, е предявен в месечния срок по чл. 415, ал.1, т.1 ГПК в
изпълнение на указанията на съда. Същият е допустим и подлежи на разглеждане по
същество.
По същество:
От договора за потребителски паричен кредит от 06.12.2016 г. се установява наличието на
съглашение за предоставяне на парична сума от 15 000 лева, както и застрахователна
премия в размер на 2475 лв. Договорът и придружаващите го документи носят подписи за
ответницата, които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131
ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Съобразно предвидените параметри и условия – е уговорен фиксиран лихвен процент от
9,81 %; ГПР – 11,87 %, при 44 месечни вноски от по 463,44 лева. Налице е погасителен
план, в който са посочени падежи за плащане /без разбивка на отделните елементи/ и размер
на оставащата главница.
От рамковия договор за цесия от 11.11.2021 г. и приложение № 3 от същата дата към него
/фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е сключен договор за цесия, по
силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за кредит. Такава възможност е
предвидена изрично в чл. 17 от последния, за което е налице съгласие на насрещната страна,
дадено с подписване на контракта.
Съобразно § 5, ал.1 от договора за цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници,
ведно с натрупаните към момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения.
Следователно, установява се, че ищецът е кредитор относно непогасените задължения по
кредитното правоотношение.
Ответницата е била уведомена за извършената цесия с уведомление, което е получено от
лице член на нейното домакинство на 23.11.2021 г. Изходящото от упълномощения с
пълномощно № 3518/2021 г. цесионер уведомление, приложено към исковата молба и
достигнало до длъжника, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание
чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера - Решение №
156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Предвид изложеното, ищецът е титуляр на вземанията, а
ответникът е надлежно уведомен за цесията.
Видно от изготвената по делото и кредитирана от съда съдебно-счетоводна експертиза
размерът на отпуснатия кредит за потребителски цели бил 15 000 лв., като тази сума била
3
усвоена съгласно чл. 2 от договора по следния начин: сумата от 2781,05 лв. била послужила
за пълно погасяване на задълженията на кредитополучателя към кредитора по договор №
PLUS-13753148, сумата от 375 лв. била използвана за заплащане на такса ангажимент, а
сумата от 11 843,95 лв. била преведена по посочената от кредитополучателя банкова сметка
в „Първа инвестиционна банка“ АД, като затова плащане на вещото лице е било
представено платежно нареждане № 4240326/06.12.2016 г. По процесния договор за
потребителски кредит са налице неплатени задължения, съставляващи главница в размер на
2377,57 лв., формирана от непогасени вноски по главницата за периода от 05.02.2020 г. до
05.08.2020 г. Размерът на законната лихва за забава изчислена върху размера на
просрочената главница, считано от 05.02.2020 г. /датата на изпадане в забава/ до 07.06.2022
г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ е 482,12 лв. Разпитано в открито
съдебно заседание вещото лице заявява, че ГПР включва само главницата и договорната
лихва, а другите компоненти сред които и застраховката не били условие за сключване на
договора, но тя била друг разход, който би довел до увеличаване на ГПР.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение
№ 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г.
по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г.
на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.
д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не
се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о;
Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора
според възраженията в отговора на исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът,
дори и без довод по предявения иск, следи служебно.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т.
3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което
при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност,
т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4
ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
4
и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а
именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването, т.к. конкретика за точните допускания, които евентуално са взети предвид
– липсва.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация
на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият от 11,87 %/. Посочената годишна
фиксирана лихва от 9,81 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин
да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една
от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
5
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му,
поради което договорът е недействителен.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
За кредитополучателя възниква задължението да плати предоставената главница, лихва и
застраховка, както и различни други такси /чл.3/. При това положение, за да е изпълнено
изискването на закона, следва да бъде посочено по ясен и разбираем за потребителя начин
разпределението на погасителната вноска между различните дължими суми, както и
последователността, в която същите ще се погасяват, което не е сторено. Също така – самата
информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с
нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от
отделни вземания. Потребителят не е известен за начина на плащане. Посоченото се явява
още едно самостоятелно основание за недействителност на договора /в т см. и практика на
ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г.
по гр. д. № 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11
ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от
унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи
служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема,
но не и лихви или други разходи.
Установява се от ССЕ, че са платени общо 17 610,72 лева. Тъй като други суми освен
главница, която е в общ размер на 15 000 лв. не са дължими, плащането следва да я погасява
до този размер. Остатъчната сума от главницата от 2377,57 лв. обаче не може да бъде
установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането.
Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и
период на претенциите в заповедното производство. След като договорът е недействителен,
съдът не би могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на
неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание,
всеки дължи да върне това, което е получил. В случая, сумата се претендира на договорно
основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което е била издадена и
заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително
правоотношение. Поради това и искът за главница не може да бъде уважен до посочения
размер – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по
в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.;
Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016
г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. №
2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
Съдът е длъжен да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина
6
поискани от ищеца – като се произнесе дължима ли е претендираната сума на основание
договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим краен акт
/подобни хипотези напр. - Решение № 47/31.05.2017 г. по т.д. № 721/2016 г. на I т.о., ВКС;
Решение № 107/31.05.2013 г. по т.д. № 443/2012 г. на II т.о., ВКС; Решение № 234/27.12.2013
г. по т.д. № 1181/2013 г. на II т.о., ВКС и др./. Предвид горното, предявеният иск следва да
бъде отхвърлен, тъй като договорът за потребителски кредит се явява недействителен.
Изводът за нищожност на договора обосновава прилагането на последиците на чл. 23 от
ЗПК- длъжникът да върне само чистата стойност на кредита когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, т.е. когато договорно правоотношение не
съществува, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Хипотезата, уредена в чл.23
от ЗПК е аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. В случая производството е образувано въз основа на предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на парични вземания,
произтичащи от договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК. Съдът не може да признае дължимостта на главницата, респ.на част от нея на
извъндоговорното основание по чл. 23 ЗПК, когато се претендира на договорно основание,
на което основание е издадена и Заповед за изпълнение
за същата сума. Исковете са изцяло неоснователни.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, който е направил искане и е представил доказателства да е сторил
такива в размер на адвокатски хонорар от 450 лв., поради което следва да му се присъдят.
Съдът счита за неоснователно възражението на ищцовата страна за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответницата, тъй като
същото е уговорено дори и под предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ минимален размер
от 560,76 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК **** , със
седалище и адрес на управление- гр. **** против А. В. Б., ЕГН: ********** от гр. **** иск
с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установена в
отношенията между страните дължимостта на сумата от сумата от 2377,57 лв., съставляваща
главница по договор за потребителски кредит № PLUS-14269365 от 06.12.2016 г. ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението/07.06.2022 г./ до окончателното
плащане, сумата от 230,05 лв., съставляваща лихва за забава за периода от 23.09.2019 г. до
07.06.2022 г., вземанията по който са прехвърлени с приложение № 3 от 11.11.2021 г. към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2021 г. на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № ****/08.06.2022 г. по ч.гр.д. № ****/2022 г. по описа на СлРС,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК **** , със седалище и адрес на
управление- гр. **** да заплати на А. В. Б., ЕГН: ********** от гр. **** сумата от 450 лв.,
съставляваща адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Сливен в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8