РЕШЕНИЕ
№ 186
гр. Пловдив, 14.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330101020 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Д., ЕГН **********, против „Ай Ти Еф
Груп“ АД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 658.56 лева –
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за потребителски
кредит № ****/15.12.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 25.01.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба и в уточняваща молба от 14.02.2022 г. се твърди, че между
страните бил сключен Договор за паричен заем № **** от 15.12.2020 г., по силата на който
на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 3000 лева и уговорена договорна лихва
в размер на 658.56 лева. Съгласно договора, ищцата дължала и неустойка в размер на
2743.20 лева, ако не осигури в еднодневен срок обезпечение под формата на две физически
лица – поръчители или банкова гаранция. По този начин, общо дължимата сума била в
размер на 6401.76 лева, платима на 24 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на
266.74 лева.
Ищцата счита, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Твърди, че размерът на текстовата част на шрифта е по-малък от 12, което било в нарушение
на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Счита, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорената
възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Лихвата
надвишавала трикратния размер на законната лихва. Счита, че след като клаузата, уговаряща
договорната лихва е нищожна, то същата е несъществуваща, като по този начин не е спазена
нормата, изискваща в договора за потребителски кредит да е посочен размер на
възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на
1
изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ.
общо дължимата сума по него. В ГПР трябвало да бъдат включени възнаградителната лихва
и всички други разходи, свързани с кредита. Твърди, че неустойката представлява „скрито“
оскъпяване на кредита, като ако се добави към общата сума за плащане, посочена в
договора, ГПР ще надвиши 50 %. По този начин се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Излага подробни съображения, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна,
тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна.
Ищцата заявява, че до датата на депозиране на исковата молба в съда е заплатила по
процесния договор сума в общ размер на 3658.56 лева, с която били погасени заемната сума
от 3000 лева и възнаградителната лихва от 658.56 лева.
Твърди, че заплатената от нея сума за възнаградителна лихва била платена при
начална липса на основание, поради което моли за уважаване на предявения иск.
Претендират се разноски.
С Определение от 16.02.2022 г., производството по делото е прекратено в частта
относно предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лева – недължимо платена по клауза за
неустойка, по Договор за паричен заем № **** от 15.12.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда, на основание чл.
232 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, е подал писмен отговор, с
който оспорва предявения иск.
Оспорва изложените твърдения за нарушения на нормите на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че в договора бил изрично установен размерът на
годишния лихвен процент на кредита – 39.67 %, както и условията за прилагането му.
Същият се прилагал по отношение на главницата по кредита, като лихвата за ползване на
кредита на ден се изчислявала като 1/365 от размера на годишната лихва. Заявява, че
лихвеният процент не се променя и в договора не били предвидени условия или процедури
за промяна на лихвата. Възразява срещу твърденията на ищеца, че уговорената между
страните годишна лихва в размер на 39.67 % е нищожна поради противоречие с добрите
нрави.
Поддържа, че лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Твърди, че към датата на сключване на процесния договор няма уреден
обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът
на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника. Счита,
че следва да се съобразяват обстоятелствата, при които е сключен договорът, а именно: че
ответното дружество е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по
занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск на несъбираемост. Ответникът сочи,
че е търговец, който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави.
Излага твърдения за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Поддържа, че не е налице скрито оскъпяване на кредита чрез включване в
погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и др., нито е налице
неравновесие между правата и задълженията на страните.
Ответникът твърди, че между страните е сключен Анекс към транш по кредит с
пореден № **** по Договор за потребителски кредит „****“ № ****, според който страните
се споразумели, че независимо от липсата на обезпечение по сключения договор за кредит,
неустойка не се начислява. Следователно, неустойка по договора не била начислена и
2
ищцата не е заплащала такава по процесния договор.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендират се
разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е налице правоотношение
по Договор за потребителски кредит от 15.12.2020 г., по силата на което на 15.12.2020 г.
ищцата е получила от ответното дружество заем за сумата от 3000 лева. /виж Определение
по чл. 140 ГПК № 7748/17.07.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
Страните по делото не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства, се
установява, че между ищцата и „Ай Ти Еф Груп“ АД е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за потребителски кредит „****“ № ****/14.10.2019 г. и Анекс
към него по транш с пореден № ****/15.12.2020 г., по който предоставената от ответното
дружество парична сума в размер на 3000 лева е изцяло усвоена от кредитополучателя –
ищец.
Страните не спорят и относно съдържанието на възникналото облигационно
правоотношение, обективирано в представените екземпляри на Договор за паричен заем,
Анекс към него и погасителния план към него.
Според Раздел І от Договора за потребителски кредит „****“ № ****/14.10.2019 г., чл.
1.1. – Кредитодателят предоставя на Кредитополучателя потребителски кредит под формата
на кредитна линия с максимално разрешен лимит съгласно Спецификацията на кредитните
продукти на „Ай Ти Еф Груп“ АД, който Кредитополучателят се задължава пир условията и
сроковете на този Договор и Общите условия, приложими към Договори за потребителски
кредит „****“ /Общите условия/ и погасителния план да усвои върне, както и да заплати на
Кредитодателя уговорената лихва за ползване на кредита и другите разходите по кредита.
Съгласно чл. 1.2. в рамтикета на срока на договора за потребителски кредит
Кредитополучателят може, съгласно Общите условия и настоящи договор, многократон да
усвоява суми по кредита („Траншове по кредита“) до максимално разрешения лимит, като
необходимо условие за усвояване на следващ Транш по кредите е Кредитополучателя да е
погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен Транш по кредита.
Правоотношението между страните в рамките на срока на договора не се прекратява дори
при спадане на експозицията на кредитополучателя до нула. Съгласно чл. 3.1. от Договора,
същият е сключен за срок от една година, считано от влизането му в сила, като с изтичане на
срока на договора, същият се удължава автоматично с допълнителна една година, ако в 30-
дневен срок преди изтичане на първоначалния или всеки последващ едногодишен период
нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяването на Договора.
Правилото от предходното изречение се прилага за всеки следващ едногодишен период в
рамките на пет години, считано от момента на влизане в сила на договора за кредит. Според
чл. 4.1 от Договора, кредитополучателят дължи на кредитодателя годишна фиксирана лихва
за ползване на кредита в размер на 39.67 % върху главницата по кредита.
Според Раздел VІ от Договора, чл. 6.1 – в срок до края на следващия ден, считано от
деня на предоставяне на сумата по кредита (т.е. денят, на който Кредитодателят е
превел/предал сумата на кредита по уговорения между страните начин),
Кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение. Обезпеченията по настоящия договор
могат да бъдат: поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на
3
5487.60 лева, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по договора. (6.2.2). В случай, че Кредитополучателят обезпечи кредита чрез
поръчители, то той е длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, да осигури поне двама поръчители, които да отговарят
солидарно за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. Поръчителите
трябва задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябва да отговаря на
следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да
бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители
по друг кредит, вкл. и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните
две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
не по-лош от „Редовен“. Според чл. 6.6. от Договора за кредит, в случай, че
Кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, съгласно
сроковете и условията на т. 6.1 - т. 6.5 или действието на обезпечението бъде по някаква
причина прекратено, Кредитополучателят дължи на Кредитодателя неустойка за всеки
период, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е изрично посочен
в Погасителния план към съответния Транш по кредита. Горепосочената неустойка се
начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.
Въз основа на Договора за потребителски кредит „****“ № ****/14.10.2019 г.,
страните са сключили Анекс към него по транш с пореден № ****/15.12.2020 г., по който на
ищеца е предоставена сума в размер на 3000 лева, с лихва за ползване на кредита по новия
Транш: 658.56 лева, а ГПР е 49 %. Размер на неустойката, в случай на непредоставяне на
обезпечение, съгласно т.6.6 от договора за кредит е посочено, че възлиза на 2743.20 лева за
целия срок на погасяване на Транша по кредита (чл.9), като обезпечения е посочено, че
съгласно договора размерът на банковата гаранция трябва да бъде в размер на 3658.56 лева
(чл.10). В чл. 11 и чл. 12 от Анекса са уговорени и размери на такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит при забава на която и да е погасителна вноска по кредита с
повече от 30 дни, съответно с повече от 90 дни, считано от датата на падежа на съответната
погасителна вноска. В чл. 13 от Анекса е записано, че общият размер на всички суми,
дължими от Кредитополучателят при неизпълнение е в размер на 6851.76 лева.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Ай Ти Еф Груп“ АД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
4
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49 %, а възнаградителната лихва – 658.56
лева, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49 % и общата
сума на плащанията от 3658.56 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в т.6.6 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със месечните вноски, като се добавят по 7.62 лева средно
на ден към всяка, или 2743.20 лева за целия срок на погасяване на Транша по кредита.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се
предоставят – до края на следващия ден от деня на предоставяне на кредита, на практика
правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, тъй като същите
следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Независимо, че в конкретния случай, видно от сключения между страните Анекс към
Транш по кредит с пореден № **** по Договора за потребителски кредит „****“ № ****,
процесният Анекс е сключен при промоционални условия по кредита, които се изразяват, че
5
в случай, че Кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита,
Кредитополучателят не дължи на Кредитодателя неустойка за периода, за който не е
предоставил обезпечение.
По действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен дори да се
произнася служебно и без направено възражение. В този смисъл е без значение дали по
договора е начислена неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от договора за
потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност, следва да е в
съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 ЗПК и липсата на което и да е от тези
императивни изисквания води до неговата недействителност.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място, във връзка с условията за прилагане на лихвения процент -
липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при
което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 39.67 %. Ето защо, нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен.
Допълнителен аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане
6
на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по
гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018
г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 39.67 % годишно,
както и годишен процент на разходите от 49 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат
и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между
страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна.
Доколкото противоречията между клаузата за възнаградителна лихва и добрите нрави
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с
ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за заплащането на възнаградителна лихва
в размер на 658.56 лева, уговорен в Анекса от 15.12.2020 г. към договора.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника исковата сума от 658.56 лева, с която
е погасена възнаградителна лихва, видно от справката на ответника. Липсва основание за
получаването й, поради което предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 4) е посочено, че той се
представлява безплатно от Адвокатско дружество „Г.“, поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА представлява основание за оказването
му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед
цената на иска, тук следва да бъде определено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала към момента на сключване на договора, предвиждащи
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 360 лева с вкл. ДДС, доколкото
Адвокатско дружество „Г.“ е регистрирано по ЗДДС. Посочената сума следва да се присъди
в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че
последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
7
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на М. Д. Д., ЕГН
**********, с адрес: село С. ***, следните суми: сумата в размер на 658.56 лева
/шестстотин петдесет и осем лева и петдесет и шест стотинки/ – получена без основание по
клауза за възнаградителна лихва по Анекс към Договор за потребителски кредит „****“ №
**** по транш с пореден № **** от 15.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на постъпване на исковата молба в съда – 25.01.2022 г. до окончателното
й погасяване, както и сумата в размер на 50 лева /петдесет лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, Булстат *********, сумата от 360 лева /триста и шестдесет лева/ с вкл.
ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М. Д. Д., в
производството по настоящото гр.д. № 1020/2022 г. по описа на РС – Пловдив, на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
8