Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ..........2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми декември през двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от съдия Йовчева,
въззивно гражданско дело № 2839 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 22.12.2019г., постановено по гр. дело № 71804/2016г. на Софийски
районен съд, 148 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу „М.ф.“ ЕООД искове по чл. 422 ГПК вр. чл.
59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение, поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че с
ответното дружество не е подписан договор за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди относно процесния магазин, поради
което ответникът е материалноправно
легитимиран по предявените искове на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Сочи, че по делото е доказано и доставката на топлинна енергия в претендирания размер, както и останалите предпоставки за
уважаване на иска. Жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част и да уважи предявените, с присъждане на направените съдебни разноски.
Въззиваемият – ответник „М.Ф.“ ЕООД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор.
По делото не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба и не е заявено становище от третото лице - помагач „Б.Б.“
ООД.
Решението в частта за частично връщане на исковата
молба и прекратяване на производството е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение в обжалваната част е валидно и
процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2
от ГПК, въззивният съд намира следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на
сумата 323. 72 лв., претендирана като стойност на неоснователно
обогатяване посредством доставена през периода 01.08.2013г. – 30.04.2015г. до
обект в гр. София, ул. *****, магазин 4, код на платеца Т407721 топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 01.09.2016г. до окончателното изплащане и
на сумата 44. 18 лв. – обезщетение за забава за периода 30.09.2013г. –
16.08.2016г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
49909/2016г. на СРС, 148 с-в.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил исковете с
твърдения, че претендираните суми не се основават на
реално консумирана енергия, поради липса на монтирани отоплителни тела в
собствения му имот, представляващ аптека; поради липса на извършено отчитане на
топломери и на получени фактури за процесния имот.
С обжалваното решение е прието от първоинстанционния
съд, че нормата на чл. 153 ЗЕ е специална спрямо разпоредбата на чл. 149 ЗЕ,
доколкото касае специална хипотеза на топлоснабдена
сграда в режим на етажна собственост. Поради това е прието от СРС, че с
придобиването на имота от ответното дружество, между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на закона, тъй като собственикът на имот
в сграда в режим на етажна собственост, е винаги клиент на топлинна енергия,
независимо от наличието или липсата на писмен договор и независимо за какви нужди
ползва доставената топлинна енергия. Според мотивите на обжалвания акт, между
страните е налице договорно отношение по силата на чл. 153 ЗЕ. Отделно СРС е
приел, че искът не е доказан и по размер.
По делото е безспорно установено, че за процесния период ответникът е собственик на процесния обект, по силата на договор за покупко-продажба,
сключен с нот. акт № 65/07.12.2011г. на нотариус Манчев.
В нотариалния акт се сочи, че владението върху имота, описан като магазин, е
предадено на купувача в деня на подписване на нотариалния акт.
Установява се от заключението на приетата СТЕ, че в процесния имот няма отоплителни тела, но има един водомер.
Съгласно констатациите на вещото лице, стойността на начислената и незаплатена
топлинна енергия за процесния период, представляваща
само топлинна енергия за сградна инсталация и за
отопление на общи части, възлиза общо на сумата 302. 61 лв., след изравнение за
процесния период.
При така изложеното, предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД за
стойността на незаплатена топлинна енергия е основателен и доказан до размера
на сумата 302. 61 лв.
За
уважаването на иска следва да са налице следните
елементи: ищецът да е доставил топлинна енергия в процесния
имот, собственост на ответника, с чиято претендирана
стойност да е настъпило обогатяване за ответника с процесната
сума, респ. обедняване за ищеца, произтичащо от същия факт.
С оглед липсата на твърдения и от двете
страни, че са налице изявления за сключване на договор в някаква форма, които могат да се тълкуват като договор, с който
търговските отношения между страните за продажба на топлинна енергия за процесния имот да са уредени съгласно чл. 149, ал.1, т. 3
ЗЕ, както и липсата на ангажирани доказателства в тази връзка, следва, че отношенията
по доставката на топлинна енергия за претендирания
период следва да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване. Не
могат да бъдат споделени мотивите на СРС за липса на приложение на нормата на
чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, с оглед местоположението на търговския обект в сграда
с режим на етажна собственост. Съгласно нормата на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ,
небитов клиент е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди. Продажбата на
топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор
при общи условия, сключен между топлопреносното
предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови нужди – арг. чл. 149, ал.1, т. 3 ЗЕ, независимо дали е юридичско или физическо лице и вида на сградата, в която се
намира топлоснабдения имот.
В случая е безспорно, че процесният
търговски обект е предназначен за стопански/небитови нужди, тъй като е описан
като магазин в самия нотариален акт, а се ползва за аптека по признание на
самия ответник. При разграничението на видовете клиенти в закона определящ
критерий са нуждите, за които се използва закупената енергия – собствени
битови нужди досежно
битовите клиенти /§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ/ или небитови нужди /§ 1, т. 33 от ДР
на ЗЕ/. Нормата на чл. 153 ЗЕ регламентира задължението за заплащане цената на
доставена топлинна енергия от клиентите в сграда – етажна собственост, но не
променя легалните дефиниции на видовете клиенти с оглед статута на сградата.
Ето защо в случая е изискуема писмената форма за действителност на договора по
смисъла на чл. 149, ал.1, т. 3 ЗЗД, която не е спазена. Поради изложеното,
съдът намира, че отношенията между страните по заплащане на доставената
топлинна енергия следва да се разрешат именно чрез субсидиарния
иск по чл. 422 ГПК вр.чл. 59 ЗЗД.
Подаването на топлинна енергия
към процесния имот през процесния
период също е установено от приетите като писмени доказателства по делото
документи за топлинно счетоводство, съставени от третото лице – помагач, както
и от приетото по делото и неоспорено заключение на СТЕ. Съгласно констатациите
на СТЕ, остойностяването на потребената топлинна
енергия и разпределението е извършвано в съответствие с действащите към този
момент нормативни разпоредби. Вещото лице е съобразило, че за процесния период в имота, начислената топлинна енергия е
само за сградна инсталация и отопление на общи части.
В уточнение в о.с.з. вещото лице сочи, че абонатът ползва и топлинна енергия за
БГВ, но такава не е начислена, съобразно доказателствата по делото.
Съдът намира, че по делото е
доказано и ползване на процесния имот за целия период
за стопански нужди, като в конкретния казус това обстоятелство е изрично признато
и неоспорено от ответника. Следва да се отбележи, че огледът на обекта от
вещото лице е извършен в присъствие на
лице, което се е легитимирало като представител на ответника и управител на процесния топлоснабден обект,
ползван като аптека.
Предвид изложеното, са
налице предпоставките за уважаване на иска за главницата за сумата 302. 61 лв.,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за процесния
период съобразно заключението на СТЕ, респ. стойността, с която ответното
дружество се е обогатило.
Искът с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. В
случая по отношение на вземането за лихва не се твърди и доказва да е настъпила
забава по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД
не е срочно, поради което Общите условия са неприложими, а за изпадане на
длъжника в забава следва да е изпратена и връчена покана. Такава в случая не е
налице, поради което следва да се приеме, че не е налице настъпила забава досежно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
По изложените съображения, жалбата е частично
основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част за
отхвърляне на иска за главницата до размера на сумата 302. 61 лв., като вместо
него постановено друго за уважаване на иска до посочения размер, а в останалата
част решението следва да бъде потвърдено като краен резултат.
С оглед изхода на спора, решението следва да бъде
отменено в частта за присъдените в полза на ответника разноски над сумата 92
лв. до пълния присъден размер от 400 лв.
По разноските:
На въззивника – ищец следва да се присъдят претендираните и доказани разноски, както следва: сумата 57.
75 лв. – общо разноски за заповедното производство /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/; сумата 250. 25 лв. –
разноски за първоинстанционното производство и сумата
57. 75 лв. – разноски за въззивната инстанция /държавна такса и юрисконсултско възнаграждение/.
На въззиваемия – ответник следва да се присъдят
разноски за настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 69 лв.
С оглед цената на исковете, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 22.12.2019г., постановено по гр. дело № 71804/2016г.
на Софийски районен съд, 148 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от
„Т.С.“ ЕАД срещу „М.ф.“ ЕООД иск по чл. 422 ГПК вр.
чл. 59 ЗЗД до размера на сумата 302. 61
лв. – стойност на неоснователно
обогатяване посредством доставена през периода 01.08.2013г. – 30.04.2015г. до
обект в гр. София, ул. *****, магазин 4, код на платеца Т407721, топлинна
енергия, ведно със законната лихва от 01.09.2016г. до окончателното изплащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 49909/2016г. на СРС, 148 с-в, както
и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъден ищеца „Т.С.“ ЕАД да заплати
на „М.ф.“ ЕООД, разноски над сумата 92
лв. до пълния присъден размер от 400 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, по предявения от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****срещу „М.ф.“ ЕООД, ЕИК *****, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата 302. 61 лв. – стойност на неоснователно обогатяване посредством доставена през периода
01.08.2013г. – 30.04.2015г. до обект в гр. София, ул. *****, магазин 4, код на
платеца Т407721, топлинна енергия, ведно със законната лихва от 01.09.2016г. до
окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 49909/2016г. на СРС, 148 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.12.2019г.,
постановено по гр. дело № 71804/2016г. на Софийски районен съд, 148 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „М.ф.“ ЕООД, ЕИК *****да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 57. 75 лв. – разноски за заповедното
производство; сумата 250. 25 лв. – разноски за първоинстанционното
производство и сумата 57. 75 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението
е постановено при участие на третото лице
„Б.Б.” ООД – помагач на въззивника-ищец
„Т.С.” ЕАД.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.