РЕШЕНИЕ
№ 1015
гр. Пловдив, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330112074 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. К. против „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 20 лева,
представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва
по недействителен договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда - 22.08.2022 г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата
в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за
неустойка по недействителен договор за паричен заем № ***/*** г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда - 22.08.2022 г.
В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил
сключен договор за паричен заем № ***/*** г., по силата на който ответникът
предоставил на ищеца сумата в размер на 750 лева, при ГПР в размер на 40,18
% и лихвен процент в размер на 35 %. Съобразно клаузите на договора,
общият размер на всички плащания възлизал на сумата в размер на 822,51
1
лева. Била предвидена за дължима и неустойка в размер на 339,04 лева, ако в
тридневен срок от подписване на договора ищцата не представи обезпечение,
а именно: или две физически лица - п., или банкова гаранция. Общо
дължимата сума плюс неустойката следвало да бъде изплатена на 26
седмични вноски, всяка в размер на 63,27 лева за периода 12.01.2018 г. -
19.06.2018 г. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за
кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с
разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Основанието за недействителност
на договора по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се обосновава с обстоятелството, че в
договора не е посочен размера на възнаградителна лихва, предвид факта, че
клаузата за нейното договаряне е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Според ищеца била нарушена и нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ПК
досежно изчисляването на ГПР, доколкото в същия не била включена сумата
за неустойка. По този начин се нарушавала и нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Уговорената клауза за неустойка противоречала на добрите нрави и на
материалния закон, а именно: нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.
Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Изи
Асет Мениджмънт” АД, с който се взима становище за неоснователност на
предявените искове. Възразява се, че основанието по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се
явява неприложимо, доколкото между страните е уговорен фиксиран лихвен
процент. Във връзка с оспорването на договора като противоречащ на
нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, се изразява становище, че ГПР е фиксиран и
е посочен в договора в размер на 40,18 %, което не надвишава пет пъти
размера на законната лихва. Механизмът за пресмятане на ГПР бил посочен в
Приложение № 1 към ЗПК. Неустойката не била нищожна поради
противоречие с добрите нрави, като същата обезпечавала евентуалните вреди
от договорното неизпълнение. Ако п. бил изпълнил задължението си по
договора, неустойка нямало да му бъде начислявана. Същата не излизала
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Същата не следвало да бъде включвана в ГПР, което следвало от нормата на
чл. 19, ал.3 ЗПК. Възразява се, че нормата на чл. 33 ЗПК се явява приложима,
доколкото същата се претендирала за неизпълнение на едно допълнително
задължение.
2
Поради изложеното моли предявените искови претенции да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на
22.02.2023 г., е допуснато на основание чл. 214, ал.1 ГПК изменение на
предявените искове, както следва: по предявения иск за връщане на
недължимо платената сума по клауза за възнаградителна лихва – от сумата в
размер на 20 лева на сумата в размер на 30,95 лева, и по предявения иск за
връщане на недължимо платената сума по клауза за неустойка – от сумата в
размер на 50 лева на сумата в размер на 144,71 лева.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:
За основателността на предявения осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното
дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на *** г. е сключен процесният договор
за паричен заем № ***, по силата на който ответникът, заемодател е
предоставил на ищцата заемател, сумата в размер от 750 лева, която следвало
да се върне на 26 равни седмични вноски, всяка в размер на 63,27 лева,
последната с падеж - *** г. Съобразно чл. 4 от договора, заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
представи на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически
лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представят служебна бележка от работодателя за размер на трудово
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към
други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 „Редовен“, и
3
2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за общо дължимата сума по
договора със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора. При неизпълнение на посоченото задължение, в
чл. 4, ал.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 339,04 лева, която
следвало да бъде заплатена разсрочено с всяка погасителна вноска.
От приложената по делото справка за извършени плащания по договора
се кредит, се установява, че ищцата е заплатила на ответното дружество по
договор за паричен заем № *** от *** г. сумата в размер на 925,66 лева, от
които 30,95 лева – лихва, и 144,71 лева – неустойка.
За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради
наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора
по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като
противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и
трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от
правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на
договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е
сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск
по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е
и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. №
1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. №
951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010
г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г.
на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на п. - така изрично Решение №
23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от
15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така
4
изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о,
решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при
разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от
ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши
проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на
описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно
основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния
договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4
от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави
банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита.
5
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът
не включва т.нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
"неустойка при липса на обезпечение". В тази връзка, явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.
1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но
от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
6
вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 4 от Договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора е посочена
общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена
дължимата по чл. 4 от Договорите "неустойка". Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане
и действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че
договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника е заплатил на ответното
дружество по договор за паричен заем № *** от *** г., сумата в размер на
7
925,66 лева, от която 30,95 лева – лихва, и 144,71 лева – неустойка. Предвид
съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са
осъществени по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва
да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-
во ЗЗД сумата в размер на 30,95 лева – за лихва, и сумата в размер на 144,71
лева – за неустойка, представляващи заплатени от ищеца на ответника суми
при начална липса на основание.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ищцата на основание
чл. 78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени в размер на 101,60
лева – държавна такса и такса по чл. 102з, ал.3 ГПК.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 800 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. К..
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на В. Д. К., ЕГН: **********, по предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал.1 предл. първо
ЗЗД, следните суми: сумата в размер на 30,84 лева (тридесет лева и осемдесет
и четири стотинки), представляваща недължимо платена сума по клауза за
възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № ***/***
г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда - 22.08.2022 г., до окончателното
изплащане на сумата, и сумата в размер на 144,71 лева (сто четиридесет и
четири лева и седемдесет и една стотинки), представляваща недължимо
платена сума по клауза за неустойка по недействителен договор за паричен
заем № ***/*** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда - 22.08.2022 г.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
8
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на В. Д. К., ЕГН: **********,
сумата в размер на 101,60 лева (сто и един лева и шестдесет стотинки),
представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на а.. К. К., АК – гр. ***, със съдебен адрес: ***, в качеството й на
п. на ищцата В. Д. К., ЕГН: **********, сумата в размер на 800 /осемстотин/
лева, представляваща а. в. за осъществено на страната б. п. в настоящото
производство за един а., определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона
за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________
9