№ 14363
гр. С., 22.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110102355 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД срещу Н. Н. К., с която са
предявени по реда на чл. 422 ГПК кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, с искане за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 2 489,65 лв., главница за цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. за
имот в гр. С................. с абонатен № 294007, ведно със законна лихва за период от 10.10.2023
г. до изплащане на вземането; 449,97 лв., мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до
18.09.2023 г. върху главницата за топлинна енергия; 48,36 лв., главница за цена на извършена
услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.08.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането;
11,19 лв., мораторна лихва за период от 16.10.2020 г. до 18.09.2023 г. върху главницата за
цена на извършена услуга за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 55972/2023 г. по описа на
СРС, 48 състав.
Ищецът твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответника като
собственик на процесния имот, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват потребителите без
да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е
доставил за процесния период до имота на ответника топлинна енергия, като съответно той
не е заплатил дължимата цена, формирана по системата за дялово разпределение. Твърди, че
съгласно приложимите общи условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща
дължимата цена в 45-дневен срок след периода, за който се отнася, а като не е сторил това,
1
ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия в посочения по-горе размер. Поддържа, че съгласно чл. 139 ЗЕ разпределението на
топлинна енергия между клиентите в СЕС се извършва по системата за дялово
разпределение при наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а
ЗЕ. Сочи, че в случая услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сградата се
извършва от „Е.” ООД на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в
съответствие с разпоредбите на Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, за
което също се дължи възнаграждение. Ето защо моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника. С
възражението по чл. 414 ГПК ответникът оспорва да е в облигационно правоотношение с
ищеца по договор за доставка на топлинна енергия и че е ползвател на имота.
С молба от 07.05.2024 г., депозирана преди откритото съдебното заседание,
ответникът заявява, че процесният имот е съсобствен при равни квоти - по 1/2 с Е.К. К.а,
бракът с която е прекратен с влязло в сила решение № 20634/30.01.2017 г. по гр. д. №
32878/2016 г. по описа на СРС, 89 състав. Сочи, че след развода имотът се ползва само от
бившата му съпруга, поради което ответникът не следва да отговаря за задълженията за
доставена топлинна енергия. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Софийският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Подадено е
възражение от Н. Н. К. в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу издадената заповед за
изпълнение от 19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 55972/2023 г. по описа на СРС, 48 състав. В срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК са предявени искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което същите
са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между него и ответника въз
основа на твърдяното право на собственост върху имота, че е доставил топлинна енергия в
твърдените количества и за ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената
цена в претендирания размер, както и че през процесния период в сградата, в която се
намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услугата дялово разпределение на
топлинна енергия и че е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в
претендирания размер.
По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 86 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на ответника в
забава.
2
При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
По делото не е спорно, а се установява и от приетите доказателства, че през исковия
период процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се
намира, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не е спорно, че за сградата се
извършва услугата топлинно счетоводство, за което е взето решение от Общото събрание на
собствениците на етажната собственост в ж. к. „Надежда 5“, бл. 515, вх. А (идентичен с ж. к.
„В. 1“, бл. 515, вх. А) и е сключен договор от 19.09.2002 г. между „Е.“ ООД и представител
на етажната собственост за извършване на услуга за дялово разпределение на топлинна
енергия.
Спорно е обстоятелството дали ответникът има качеството на потребител на
топлинна енергия за процесния имот и период, в която връзка съдът приема следното:
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти
на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството „клиент“
на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка
3
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на
договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени
средства, например с откриване на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот (ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на
ВКС).
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите
части на сградата топлинна енергия. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
От приетия по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти от 09.12.1991 г. се установява, че Н. Н. К. и Е.К. К.а са
закупили на основание Заповед № ДИ-03-2296/90 от 18.06.1991 г. на ИК на ОбНС „В.“,
одобрена от Председателя на ИК на СНС, гр. С. процесния недвижим имот, собственост на
държавата (ведомствен на МВР „ТИЛ“), находящ се в гр. С., ж. к. „В.“, представляващ
апартамент № 62, на шестнадесети етаж, в жилищната сграда – блок № 515, вх. А, построена
върху държавна земя, състоящ се от стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, със
застроена площ 68,32 кв. м. с принадлежащо избено помещение № 62 с полезна площ от 4,53
кв. м., със съответните идеални части от общите части на сградата и 1,466 % идеални части
от правото на строеж върху мястото.
По делото е прието и решение № 20634/30.01.2017 г. по гр. д. № 32878/2016 г. по
описа на СРС, 89 състав, постановено по иск с правно основание чл. 49, ал. 1 СК, с което е
прекратен с развод сключеният на 25.07.1979 г. в гр. С., за което е издаден акт за граждански
брак № 0844/25.07.1979 г. от Столична община, граждански брак между Н. Н. К., ЕГН
********** и Е.К. К.а, ЕГН **********, като дълбоко и непоправимо разстроен. Решението
е влязло в сила на 19.04.2017 г., видно от отбелязването в същото.
С оглед приетите доказателства и данните, че към датата на закупуване на имота
ответникът и Е.К. К.а са се намирали в граждански брак, сключен на 25.07.1979 г., съдът
приема, че процесният имот е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от
ответника Н. Н. К. и Е.К. К.а (от ищеца не са представени доказателства имотът да е
еднолична собственост на ответника). С прекратяването на брака между бившите съпрузи е
възникнала обикновена съсобственост при равни квоти (по 1/2 идеална част), поради което
същите отговарят за заплащането на доставената в имота топлинна енергия съобразно
квотата си в съсобствеността.
4
Възраженията на ответника, че не притежава качеството клиент на топлинна енергия
за имота по смисъла на чл. 153 ЗЕ, респективно не дължи претендираните суми, тъй като не
е живял на адреса, доколкото апартаментът е използван единствено от
бившата му съпруга са неоснователни. Съгласно задължителните разяснения в ТР №
2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно
право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия
имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената. Прието е, че в тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т.
2а, § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
Когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска
имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение на
единия съпруг, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК между двамата съпрузи възниква наемно
правоотношение, като това правоотношение се е извеждало по тълкувателен път и при
действието на чл. 107, ал. 1 СК (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен
договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида на негово име за целия имот, тогава той става клиент
на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част, и за другата,
притежавана от другия съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното
предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище.
Ако такъв договор с топлопреносното дружество не е сключен, двамата бивши съпрузи като
съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с
дяловете си в съсобствеността, независимо, че ползването на топлоснабденото жилище е
предоставено със съдебно решение само на единия съпруг. Възникналото наемно
правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се
приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за
битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие
клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на обикновени съсобственици.
Изложените разяснения следва да намерят приложение на още по-голямо основание и
в случая, макар с бракоразводното решение ползването на имота да не е предоставено
изрично на бившата съпруга, като съсобствениците следва да отговарят за доставената в
имота топлинна енергия съобразно идеалните си части в съсобствеността. Това е така, тъй
като от събраните по делото доказателства не се установява след прекратяване на брака
5
Емилия К.а да е сключила изричен писмен договор с топлопреносното предприятие,
включително с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот (от
приетите по делото фактури се установява, че същите са издавани на името на ответника).
По делото не са ангажирани доказателства в горния смисъл - не е представена молба -
декларация за откриване на партида за имота на името на Емилия К.а, въз основа на която да
се приеме, че бившата съпруга на ответника е отправила предложение до ищеца за
сключване на писмен договор при публично известни общи условия, което ищецът да е
приел с откриване на партидата, а само това обстоятелство би освободило ответника от
отговорност пред ищцовото дружество за заплащане стойността на доставената до
имота топлинна енергия съобразно квотата му в съсобствеността. Същевременно,
обстоятелството, че ищецът издава фактури на името на ответника, не е достатъчно да
обуслови извод, че ответникът отговаря изцяло за задълженията за топлинна енергия и цена
на услуга за дялово разпределение, тъй като няма данни партидата за имота да е открита по
изрично заявление на ответника, а не служебно от ищеца (представеното от ищеца решение
№ 86722/08.04.2019 г. по гр. д. № 26309/2017 г. по описа на СРС, 43 състав не обвързва
настоящия съдебен състав, доколкото със същото са уважени искове на „Т.С.“ ЕАД срещу Н.
Н. К. за друг период - м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г., а освен това няма данни решението да е
влязло в сила). Ето защо съдът приема, че за процесния период клиенти
на топлинна енергия са били и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в
качеството им на съсобственици на имота. С оглед на нормативната уредба, неотносими за
наличието на такова отношение, съответно и за дължимостта на сумите към ищеца, е
възражението на ответника, че фактически не е ползвал имота. Отговорността на ответника
възниква по силата на закона с оглед качеството му на съсобственик, за което е без значение
обстоятелството кой е живял в имота през процесния период.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора, без да е необходимо изрично изявление на ответника -
потребител относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика
- решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. При тази
нормативна уредба съдът приема, че между главните страни по спора за процесния период е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия, каквито са Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № 0У-
1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от
11.08.2016 г., което правоотношение е възникнало с оглед качеството на ответника на
съсобственик на имота през процесния период (не се твърди ответникът да е прехвърлил
собствеността върху своята 1/2 идеална част от имота на трето за спора лице), като
последният отговаря за 1/2 част от задълженията към ищеца.
В разпоредбата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
6
топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради - етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз
основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Като безспорни между страните в хода на производството са обявени
обстоятелствата, че до топлоснабдения имот е доставено в процесния период твърдяното
количество топлинна енергия на претендираната от ищеца стойност в размер на 2489,65 лв.,
че е извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия от третото лице -
помагач на стойност 48,36 лв., както и че е налице забава в плащане на главницата за
топлинна енергия. Доставката на топлинна енергия (за отопление на имот, за БГВ и
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация) и нейната стойност се установяват и
от приетите по делото документи от третото лице - помагач с молба от 22.04.2024 г. -
индивидуална справка за използвана топлинна енергия за периода 01.05.2020 г. - 30.04.2021
г. (на стойност 1596,43 лв.), индивидуална справка за използвана топлинна енергия за
периода 01.05.2021 г. - 30.04.2022 г. (на стойност 969,40 лв.), както и формуляри за отчет на
уредите за дялово разпределение, подписани за потребител. Ето защо при липса на
твърдения за извършени плащания (видно от съобщението към общата фактура от
31.07.2021 г. е платена сумата от 76,14 лв., която обаче е приспадната от исковата
претенция), искът срещу ответника следва да се уважи за 1/2 част от 2489,65 лв. или за
сумата от 1244,82 лв., съобразно квотата на ответника в съсобствеността на имота и при
положение, че с исковата молба сумите за топлинна енергия и дялово разпределение се
търсят в пълен размер от ответника, като искът следва да се отхвърли за разликата до
2489,65 лв. Като законна последица от уважаването на иска, следва да се присъди и законна
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.10.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането.
По иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., приложими в случая,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 и ал. 2 в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.
33, ал. 4 обаче продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т. е. ако не са
заплатени в 45 - дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния период, определена
на база изравнителните сметки. Според чл. 32, ал. 2 след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Върху
тези окончателно определени по размер суми въз основа на реалния отчет на доставеното
количество ТЕ клиентите дължат обезщетение за забава, ако не са заплатили сумите в
7
посочения в чл. 33, ал. 2 срок. Следователно, задълженията на ответника за заплащане
стойността на доставената енергия са възникнали като срочни, поради което поставянето на
потребителя в забава не е обусловено от отправяне на покана от кредитора или от
публикуване на общата фактура на интернет - страницата на дружеството. В ОУ от 2016 г.
падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен - с изтичане
на 45 - дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния
сезон. С оглед изложеното, за главните вземания за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. в
полза на ищеца съществува вземане за мораторна лихва, която следва да се начислява за
периода от 15.09.2021 г. до 18.09.2023 г. (за вземането по общата фактура от 31.07.2021 г. - за
периода от 15.09.2021 г. до 18.09.2023 г. и за вземането по общата фактура от 31.07.2022 г. -
за периода от 15.09.2022 г. до 18.09.2023 г.) и е в размер на 419,58 лв., определен по реда на
чл. 162 ГПК и чрез използване на лихвен калкулатор. Ответникът отговаря за 1/2 част от
задължението или за сумата от 209,79 лв., до която сума искът за мораторна лихва е
основателен и следва да бъде уважен, като бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 449,97 лв.
По претенцията за услугата за дялово разпределение на топлинна енергия за периода:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение
на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС,
като съгласно ал. 2 на същите клаузи - клиентите заплащат на продавача - „Т.С.“ ЕАД
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат цена на
услугата дялово разпределение (извършвана от избран от клиентите търговец), като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия 2016 г. е
предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по
подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който на
основание чл. 20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ (изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г.) възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на
топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата
„дялово разпределение на топлинната енергия“ е точно определен в ЗЕ - съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата
дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при Общи
условия), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
8
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това - от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия. Предвид горните обстоятелства ищецът се
легитимира като субект, който има право да получи цената на извършваната услуга за
дялово разпределение, съобразно което предявеният иск за установяване дължимостта на
тази сума в полза на „Т.С.“ ЕАД и при наличните доказателства, представени от третото
лице - помагач, че през процесния период действително е извършвана услуга за дялово
разпределение на топлинна енергия (представен е и Договор № Д-0-74/09.06.2020 г. при
общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, по
чл. 139в от Закона за енергетиката, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Е.“ ООД), е установен по
основание и размер за сумата от 48,36 лв., която не се оспорва от ответника. Ето защо искът
срещу ответника е основателен за 1/2 част от тази сума, или за сумата от 24,18 лв., до която
следва да бъде уважен, съответно отхвърлен за разликата до 48,36 лв. Като законна
последица от уважаването на иска, следва да се присъди и законна лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.10.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането.
По иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение на топлинна
енергия:
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана - арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за заплащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, съответно на исковата молба, поради което
акцесорната претенция в тази част (за сумата от 11,19 лв.) е изцяло неоснователна и следва
да бъде отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски имат и двете страни.
За исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца следва да
бъде присъдена сумата от 78,88 лв. - от общо 159,98 лв. (59,98 лв. - държавна такса и 100 лв.
- юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване на материалния
интерес, фактическата и правната сложност на делото и извършените в хода на същото
процесуални действия от пълномощника на страната).
За заповедното производство на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на ищеца се
следват разноски в размер на сумата от 54,22 лв. - от общо 109,98 лв. (59,98 лв. - държавна
такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение), съразмерно на уважената част от исковете.
От ответника се претендират разноски в размер на 1000 лв. съгласно договор за
правна защита и съдействие от 07.05.2024 г., имащ характер на разписка за заплащане на
възнаграждението в брой на адвоката. В договора е вписано, че възнаграждението е за
9
оказване на правна защита и съдейстие, изразяващи се в процесуално представителство по
гр. д. № 2355/2024 г. по описа на СРС, 48 състав, вкл. в рамките на предхождащото го
заповедно производство - ч. гр. д. № 20231110155972 по описа на СРС, 48 състав. Съдът
приема, че разноски за заповедното производство не се дължат, тъй като не са поискани
своевременно - с възражението по чл. 414 ГПК (а и към датата на подаване на възражението
няма данни да са сторени разноски, предвид че заплащането им е на 07.05.2024 г.).
Доколкото в договора за правна защита и съдействие не е направено разграничение каква
част от разноските са за исковото производство и каква част за заповедното производство,
съдът приема, че същите са уговорени поравно - по 500 лв., като следва да присъди разноски
само за исковото производство.
От ищеца е направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е
основателно.
В решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело C-
438/22 е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство
на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна
уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд,
натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на
Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения
до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка
национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от
правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква
премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг
конституционен ред. Освен това следва да се припомни, че член 101, параграф 1 ДФЕС има
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните
субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Също така, ако национален съд
установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на
преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен
характер на тази наредба, би била несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
с член 4, параграф 3 ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната
национална разпоредба.
С оглед на изложените съображения в цитираното решение на СЕС (втори състав) от
25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че: член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
10
с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики; член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Следва да се отбележи също, че в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-
427/16 и C-428/16 на СЕС, първи състав, се приема, че „Запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или, за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското
възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна
сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на противната
страна, направени за защита по делото.
По делото от страна на ответника не е подаден отговор на исковата молба,
процесуален представител не се е явил в открито съдебно заседание, депозирана е
единствено молба от 07.05.2024 г. с представени доказателства. Съобразявайки извършените
от процесуалния представител на ответника действия в хода на исковото производство,
фактическата и правната сложност на делото, протичането му в рамките на едно съдебно
заседание, както и несъбирането на допълнителни доказателства, настоящият състав приема,
че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в размер от 400 лв. (под
минималния по Наредба № 1/09.07.20004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения), от които на ответника се дължат 202,77 лв., съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
11
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“ № 23Б, срещу Н. Н. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „И....................., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Н. Н. К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
********, сумата от 1244,82 лв., главница за цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. за имот в гр. С................. с абонатен №
294007, ведно със законна лихва за период от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането;
209,79 лв., мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 18.09.2023 г. върху главницата за
топлинна енергия; 24,18 лв., главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение
на топлинна енергия за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 10.10.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 55972/2023
г. по описа на СРС, 48 състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Я.“ № 23Б, срещу Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к.
„И....................., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимостта на стойност на топлинна
енергия за сумата над 1244,82 лв. до сумата от 2489,65 лв., на мораторна лихва върху нея за
сумата над 209,79 лв. до сумата от 449,97 лв., на цена на услуга за дялово разпределение на
топлинна енергия за сумата над 24,18 лв. до сумата от 48,36 лв. и на мораторна лихва върху
цената на услугата за дялово разпределение на топлинна енергия в размер на 11,19 лв. за
периода от 16.10.2020 г. до 18.09.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 55972/2023 г. по описа на
СРС, 48 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „И....................., да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“ № 23Б,
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 54,22 лв. - разноски за ч. гр. д. №
55972/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 78,88 лв. - разноски за исковото
производство, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Я.“ № 23Б, да заплати на Н. Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „И.....................,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 202,77 лв. - разноски за исковото производство,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Д.Е.“ ЕООД (с предишно наименование
и правноорганизационна форма „Е.“ ООД), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
гр. С., район В............., като трето лице - помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му чрез връчване на препис на страните.
12
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13