№………./……………..2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл.
с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
като
разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
въззивно частно търговско дело № 741 по описа за 2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по частна жалба на “Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу разпореждане № 12373/21.03.2019г.
по ч.гр.д. № 4307/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на
жалбоподателя срещу длъжника в частта,
с която е поискано издаване на заповед за изпълнение срещу Н.Х.Т.за сумата от 287,80
лв. (двеста осемдесет и седем лева и осемдесет стотнки) – такса револвинг и
сумата 100,00 лв. (сто лева) – такса разходи за извънсъдебно събиране на
просрочените задължения.
В частната жалба се
твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането
съществува, като неговата цел била да се провери дали вземането е спорно. Посочва
се, че претендираните разходи и такси за извънсъдебно събиране са начислени
съгласно чл. 10а от ЗПК и нямат характер на неустойка. Навеждат се доводи, че
само исковият съд може да преценява основателността на вземанията в
заявлението. В тази връзка се посочва, че заповедният съд е превишил своите
правомощия по преценка, като е обсъдил по същество обстоятелство, което седи
извън предмета на проверка в заповедното производство и не може да бъде повод
за отказ за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Моли се за отмяна на
разпореждането на районния съд, респективно да се издаде заповед за изпълнение
за сумите, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК.
Частната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след съвкупен
анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по жалбата, намира следното:
"Агенция за
контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред ВРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Н.Х.Т., за
следните суми: сумата 1798,69 лв., представляваща неплатена главница по Договор
за кредит „Бяла карта“ № 402325 от 12.12.2013 г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт” АД и Н.Х.Т., като вземането по договора е прехвърлено на „Аксес
Файнанс“ ООД с договор за цесия от 01.07.2014 г., а на заявителя с Приложение №
1/27.11.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
от 11.11.2016 г., сключен между Аксес Файнанс“ ООД и заявителя, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 20.03.2019 г. до окончателното ѝ изплащане; сумата 394,38 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 21.12.2013 г. – 06.05.2018 г.; сумата
287,80 лв. – такса револвинг; сумата 100,00 лв. – такса разходи за извънсъдебно
събиране на просрочените задължения; сумата 159,48 лв. – законна лихва върху
непогасената главница в периода 07.05.2018 г. – 13.03.2019 г. Претендират се и
сторените в заповедното производство разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Заповедният съд с
разпореждане № 12373/21.03.2019г. е приел, че уговорената такса револвинг и
такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочените задължения противоречат
на Закона за потребителския кредит, поради което е отказал издаването на
заповед, респ. е отхвърлил заявлението на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ срещу длъжника Н.Х.Т., в частта, с която е поискано издаване на
заповед за изпълнение за сумата от 287.80 лева-такса револвинг и сумата от
100.00 лева – такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочените
задължения.
Съдът намира, че
обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането
е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно за
наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че само
пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат въпроси за
недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност на
потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС
по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи
защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване
заповед за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави, по
този начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля
тежестта на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително
исково производство.
Съдът намира, че
уговорената такса револвинг и такса разходи за извънсъдебно събиране на
просрочените задължения, са неравноправни, респективно нищожни, като
съображенията за това са следните:
Договорът за кредит
е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК
и ЗЗП. Разпоредбите на договора за кредит предвиждат, че в случай, че
кредитополучателят не погаси усвоената главница и начислената лихва за периода
и продължи да ползва кредита след 5-то число на съответния месец, изпада в
забава и ще трябва да заплати такса револвинг в размер на 8 % от общия размер на
усвоения кредитен лимит. В заявлението по чл. 410 от ГПК е уточнено, че претендираната
такса револвинг представлява такава за неизпълнение на договореното задължение
за заплащане на усвоена главница и начислена договорна лихва в срок.
ВОС счита, че така
уговорена тази „такса револвинг“, представлява по своята същност неустойка за
забава, което пряко противоречи на чл. 33 от ЗПК, която дава правото на
кредитора при забава на длъжника да претендира само лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. По този начин кредиторът цели да си набави
допълнителни плащания извън, предвиденото в закона обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Изводът на съда за нищожността на тази уговорка се
подкрепя и от това, че липсва предоставяне на допълнителна услуга от страна на
кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него такса
револвинг. Също така чрез тази „такса револвинг“ се оскъпява по скрит начин
кредита, респ. ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на финансовата
тежест на кредита.
Второто сборно
вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на кредита противоречи
пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с управление на кредита, а
извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно е действие по
управление на кредита. Заявителят посочва, че тези такси са възникнали в
резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество на действията на
кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя
престация, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е
обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника
за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и
поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника, са типични
действия по управление на лош кредит
и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход, а не допълнителен такъв.
Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение
(възнаградителна лихва) като цена на самото рисково (без предварително
обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна
лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита
(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налага извод
за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането,
респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на
дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно защото размерът
им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора)
разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.
Горното поражда
служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни норми. Жалбоподателят
правилно възприема същността на заповедното производство като инструмент за
проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор права. Именно тази
характеристика обаче изключва безусловното приложение на този облекчен
процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително основание в хипотези
на задължения, произтичащи от потребителски договори. За разлика от другите
договорни задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято
валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение,
основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на
правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно валидност на
уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъда направено
възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика,
възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г.
по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№
6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на вложения смисъл
в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката
на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). В
тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав, породил задължението на
потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се позове в своя защита
на неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени
и само ако потребителя изрично се откаже от закрилата си, доставчикът на
съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да установява своята
добросъвестност като търговец в
преддоговорния процес по установяване на параметрите на правоотношението между
неравнопоставените страни. Ето защо, оплакването на жалбоподателя, че в
заповедното производство до ангажирането на насрещната страна с възражение
срещу дълга съдът няма право на каквато и да е преценка на заявените права
принципно не може да бъде споделено. Напротив, естеството на потребителската
закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити.
Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се
осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна
защита на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се
въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от
едно съдебно производство.
В конкретния случай
именно мотивите на съда да откаже издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения, попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, представляват обявяването на приложимите императивни правила,
изключващи безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство.
Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на
закона(схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката
с обществения ред на правовата държава) и съответно се санкционира на осн. чл.
411 ал. 2 т. 2 от ГПК. Така мотивирания отказ е основание за трансформиране на
искането на кредитора в защита по общия ред (чл. 415 ал.1 т.3 от ГПК) за да
бъде установена безспорност на
валидността на клаузите, ползващи кредитора с участието на надлежно
информирания потребител.
По горните
съображения, начислените от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД такса
револвинг в размер на 287.80 лева и такса за извънсъдебно събиране на
просрочените задължения в размер на 100.00 лева, които се претендират със
заявлението, противоречат на закона и добрите нрави на основание чл. 411, ал.
2, т. 2 ГПК, поради което съдът намира, че правилно заповедният съд е отхвърлил
заявлението в тази част. Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
Разноски пред
настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя предвид
изхода на делото.
По тези съображения, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 12373/21.03.2019г. по ч.гр.д.
№ 4307/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на “Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД с ЕИК: ********* срещу длъжника Н.Х.Т. с ЕГН:**********,
в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата 287,80
лв. (двеста осемдесет и седем лева и осемдесет стотинки) – такса револвинг и
сумата 100,00 лв. (сто лева) – такса разходи за извънсъдебно събиране на
просрочените задължения.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: