№ 27475
гр. С., 20.02.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Частно гражданско
дело № 20241110106549 по описа за 2024 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във връзка с чл.411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Подадено е Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с което се
иска съдът да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с
която да разпореди – Длъжникът С. И. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С., ......, обл. С.
(столица) да заплати на заявител С ООД с ЕИК: ........ и адрес: гр. С., ........., общ. Столична,
обл. С. (столица) следните суми:
- 500,00 лева (петстотин лева), представляваща главница , ведно със законна лихва за
период от 02.02.2024 г. до изплащане на вземането,
- сумата 84,28 лева (осемдесет и четири лева и 28 стотинки), представляваща
договорна лихва за период от 02.05.2023 г. до 02.11.2023 г.,
- сумата 45,13 лева (четиридесет и пет лева и 13 стотинки), представляваща мораторна
лихва за период от 01.08.2023 г. до 01.01.2024 г.,
- сумата от 333,72лева (триста тридесет и три лева и 72 стотинки), представляваща
договорна компенсаторна неустойка за период от 02.05.2023 г. до 02.11.2023 г.,
- сумата от 125,00лева (сто двадесет и пет лева), представляваща неустойка за забава за
период от 01.09.2023 г. ,
- сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 25,00 лева
(двадесет и пет лева) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 260,00 лева (двеста и
шестдесет лева).
Твърди се, че сумите са дължими поради неизпълнено задължение по Договор за
паричен заем № 856230, сключен на 02.05.2023г. , между „С“ ООД, ЕИК: ........ (Заемодател)
и С. И. Б., ЕГН **********(Заемател).
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично отхвърлено, тъй
като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото противоречи на закона и
добрите нрави и на следващо място с оглед задължението на съда да провери по аргумент
от разпоредбата на чл.410, ал.2, т.3 от ГПК, сключения с длъжника – потребител договор за
кредит – относно наличието на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител или
наличието на обоснована вероятност за това, като съображенията за това са следните:
1
Претендираните вземания от кредитора – сумата от 333,72лева (триста тридесет и три
лева и 72 стотинки), представляваща договорна компенсаторна неустойка за период от
02.05.2023 г. до 02.11.2023 г. и за сумата от 125,00лева (сто двадесет и пет лева),
представляваща неустойка за забава за период от 01.09.2023 г. , - съдът приема за уговорени
по вероятно неравноправни клаузи, които за съда са и нищожни и вероятно неравноправни,
поради което в тази част заявлението следва да се отхвърли, при следните аргументи:
Заповедта за изпълнение следва да бъде издадена за вземанията за главница, договорна
и законна лихва, като за останалата част от вземанията заявлението следва да се отхвърли
поради нищожност на клаузите в договора, касаещи тяхната дължимост поради
противоречие със закона и добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК
заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, поради което
длъжникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Претендираната сума за компесаторна неустойка и сумата за неустойка за забава, съдът
приема, че от една страна не представляват и надхвърлят гаранционно обезпечителната
функция на договорната неустойка, а на следващо място и представляват допълнителна
такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено
от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание
уговорките на чл.5 и чл.11 от процесния договор се явяват нищожни.
Заплащането на възнаграждението за компесаторна неустойка - в случая е уговорено
във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като
дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за пакет
допълнителни услуги и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за
кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради което
клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За съда уговорената компесаторна неустойка и неустойка за забава имат
характеристиките и на разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните
указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно
разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Отделно от това не са изложени никакви фактически твърдения за конкретно
предприети действия по повод предоставянето на допълнителни услуги. Изложеното води
до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които реално не са извършени,
което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя за сметка на длъжника.
Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с добрите нрави.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава процесните
вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
недадено обезпечение и неустойка за забава, са такива които дават възможност и кредиторът
ще има право да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на
2
горепосочените императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно
възникнало (въз основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за сочената
такса.
Следва да се посочи, че съдът винаги следи служебно за наличието на нищожни клаузи
в потребителските договори, при това и като се съобрази практиката на Съда на ЕС -
Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98, Осеаnо Grupo Editorial SA
срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon
Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по
правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори – така –решения по:
дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-
243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-
415/11, т. 44-т. 46/.
Както вече се посочи, така уговорените неустойки са разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за
общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка за
забава, която по своя характер и посоченото в договора предвижда именно, че се дължи по
повод на сторени от кредитора извънсъдебни разходи по събиране на кредита е такава,
която няма характер на типичната неустойка, а прикрива такса за услуги и по
предназначението си очевидно касае усвояването и управлението на кредита, като по този
начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от ЗПК. В този смисъл и не се дължат
претендираните по нищожна клауза сочени в заявлението суми за неустойка –компесаторна
и за забава и в тази част заявлението да се отхвърли.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за
защита на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни
свое задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение
като неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и т.3 ГПК заявлението следва да
бъде отхвърлено за посочените суми. Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и
т.3 ГПК заявлението следва да бъде отхвърлено в посочената част, като съответно на това се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева.
Мотивирано от горното и на основание чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в
полза на заявителя, в следния смисъл:
3
„Длъжникът С. И. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. С., ......, обл. С. (столица) да
заплати на заявител С ООД с ЕИК: ........ и адрес: гр. С., ........., общ. Столична, обл. С.
(столица) следните суми:
- 500,00 лева (петстотин лева), представляваща главница , ведно със законна лихва за
период от 02.02.2024 г. до изплащане на вземането,
- сумата 84,28 лева (осемдесет и четири лева и 28 стотинки), представляваща
договорна лихва за период от 02.05.2023 г. до 02.11.2023 г.,
- сумата 45,13 лева (четиридесет и пет лева и 13 стотинки), представляваща мораторна
лихва за период от 01.08.2023 г. до 01.01.2024 г.,
- сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 25,00 лева
(двадесет и пет лева) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева.“,
като в останалата част за сумите – - сумата от 333,72лева (триста тридесет и три
лева и 72 стотинки), представляваща договорна компенсаторна неустойка за период от
02.05.2023 г. до 02.11.2023 г., и - сумата от 125,00лева (сто двадесет и пет лева),
представляваща неустойка за забава за период от 01.09.2023 г. , както и в частта за
претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение над присъдения размер от
50,00 лева до претендирания от 260,00 лева, т.е. за разликата от 210,00 лева - отхвърля
заявление с вх.№ 34483/2.2.2024 година депозирано от „С“ ООД, ЕИК: ........, със седалище
и адрес на управление град С., ......., представлявано от Н – управител.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от връчването на
заявителя пред Софийски градски съд с частна жалба, от която не се представя препис за
връчване.
Указва на заявителя, че за сумите в отхвърлената част има право да предяви
осъдителен иск по смисъла на чл.415, ал.3 от ГПК.
Препис от разпореждането да се връчи само на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4