РЕШЕНИЕ
№ 319
гр. Пловдив, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20255001000451 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №48/10.06.2025г., постановено по т.д. №80/2024г. по описа на
окръжен съд Хасково, „ЗД „Бул инс““ АД ЕИК ********* – гр. София е
осъдено да заплати на А. Ш. О. от гр. ****** с ЕГН ********** обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 40 000лв. и имуществени вреди
951,20лв., причинени в резултат на ПТП станало на 10.05.2023г. на път 1-8
посока от гр.Хасково към гр.Харманли, при управление на автомобил „Опел
Корса“, с водач А. А. О., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2023г. до
окончателното изплащане на сумата.
„ЗД „Бул инс““ АД ЕИК ********* – гр.София е осъдено да заплати на
Адвокатско дружество „Г. и М.“, регистрирано по ДДС адвокатско
възнаграждение в размер на 4 620лв. с ДДС, на основание чл.38 ал.2 от ЗА.
„ЗД „Бул инс““ АД ЕИК ********* е осъдено да заплати направените
1
деловодни разноски в размер на 1 650лв. - д.т. по сметка на ОС Хасково.
С решение №60/16.07.2025г. е допълнено решение №48/10.06.2025г. в
частта за разноските, като „ЗД „Бул инс““ АД ЕИК ********* е осъдено да
заплати на А. Ш. О. деловодни разноски в размер на 695лв.
Срещу решение №48/10.06.2025г. е подадена в срок въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – „ЗД „Бул инс““ АД.
Въззивната жалба е срещу тази част от решението, с която искът за
неимуществени вреди е уважен над сумата от 20 000лв. до сумата от 40
000лв., ведно със съответната законна лихва. Жалбоподателят счита, че
решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на
материалния и процесуалния закон и е необосновано. Изложени са подробно
съображения. Въведено е оплакване за необоснованост на фактическите
констатации на окръжния съд, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в
размер на 40 000лв., тъй като, според жалбоподателя, по делото липсвали
доказателства този факт де се е осъществил. Оспорват се констатациите на
първостепенния съд, въз основа на които е прието, че ищецът е пътувал с
обезопасителен колан. Твърди се, че окръжният съд не е обсъдил в достатъчна
степен всички доказателства по делото, включително и заключението от СМЕ,
като определеният размер обезщетение не е съобразен с релевантните за
определянето му общи и индивидуални критерии. Твърди се неправилна
преценка на депозираните по делото гласни доказателства – показанията на
свидетеля А. О., в нарушение на разпоредбата на чл.172 от ГПК и конкретно
относно факта дали ищецът е бил с поставен предпазен колан. В обобщение
оплакванията на жалбоподателя се свеждат до прекомерност на определеното
и присъдено обезщетение за неимуществени вреди и несъгласие с възприетата
от съда липса на съпричиняване от страна на пострадалия. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което искът за
обезщетение за неимуществени вреди да бъде отхвърлен за разликата над 20
000лв. до 40 000лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2023г.
С постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от въззиваемата
страна – А. Ш. О., се оспорва подадената въззивна жалба.
С въззивната жалба и постъпилия отговор не са заявени доказателствени
искания.
Страните претендират сторените по делото разноски, като от
2
въззиваемата страна се претендират такива по реда на чл.38 от ЗА.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявени искове с правно основание чл.432
ал.1 от КЗ – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени и имуществени вреди, като предмет на въззивното
производство е искът за обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Ищецът в първоинстанционното производство – А. Ш. О., е изложил
фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а
именно: На 10.05.2023г., на път 1-8 посока от гр. Хасково към гр. Харманли,
автомобил „Опел Корса“ рег. №********, с водач А. А. О., самокатастрофира.
Ищецът се позовава на съставен за произшествието Констативен протокол,
както и на образувано досъдебно производство – прекратено, тъй като
виновният водач А. А. О. е син на пострадалия ищец. Описани са понесените
от ищеца увреждания вследствие на процесното ПТП, между които травма на
гръдния кош счупване на четвърто, пето, шесто и осмо ребра, девето и десето
ребра в ляво. Твърди се, че непосредствено след ПТП ищецът е откаран по
спешност и настанен в болнично заведение - МБАЛ Хасково за период от
10.05.2023г. до 12.05.2023г. Възстановителният период продължил трудно за
около 3-4 месеца. Произшествието се отразило изключително отрицателно
върху психика, самочувствие и спокойствието в живота на ищеца. Описани са
подробно преживените неудобства. Изложени са фактически обстоятелства и
за понесени имуществени вреди.
Отговорността на ответника се ангажира на основание наличие на
валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
по застрахователна полица №*********, със срок на покритие от 08.03.2023г.
до 06.06.2023г. На 14.12.2023г. ищецът предявил извънсъдебна претенция към
3
застрахователя, но получил отказ от последния да определи и изплати
обезщетение за понесените вреди.
Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което
ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 40 000лв. и обезщетение за имуществени
вреди за направените разходи във връзка с назначеното му лечение в общ
размер на 951.20лв., ведно със законна лихва, считано от 14.12.2023г. -
датата на предявяване на застрахователна претенция пред ответното
застрахователно дружество. Фактическите твърдения и заявената претенция
се поддържат и с допълнителната искова молба, като, в допълнителната
искова молба се възразява срещу оспорванията, въведени с отговора на
исковата молба.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба,
както и с представения отговор на допълнителната искова молба, ответникът
„ЗД „Бул инс““ АД оспорва същата. Не се оспорва фактът на настъпилото
ПТП, както и фактът на валиден договор по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ за МПС, по причина на което е
настъпило ПТП. Относимите за настоящето производство възражения по
основателността на предявения иск за обезщетение неимуществени вреди
касаят размера на претенцията и те се поддържат под формата на оплаквания и
във въззивната жалба. С въззивната жалба се поддържа и своевременно
въведеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване от
страна на пострадалия, изразяващо се в нарушение правилата за движение по
пътищата, визирани в чл.137а, ал.1 от ЗДвП – неизползване на обезопасителен
колан.
От събраните по делото доказателства се установи следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в чл.432,
ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо
което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на
изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е признато право в полза на
увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид
застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк
иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се
4
ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 от КЗ, е необходимо
към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно
правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с
това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия
състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените
вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно,
същата да е резултат от противоправно поведение, наличие на причинна
връзка между противоправното поведение и причинената вреда.
Установено в първоинстанционното производство и неспорно в
настоящето е наличието на претърпени, вследствие на ПТП от 10.05.2023г.,
неимуществени вреди от страна на ищеца – телесни увреждания, изразяващи
се в травма на гръдния кош счупване на четвърто, пето, шесто и осмо ребра,
девето и десето ребра в ляво, множество охлузвания по лицето, множество
рани по крайниците, травматичен джоб на дясна подбедрица, контузия в ляво
рамо- болезнено отвеждане /съгласно заключението от съдебномедицинската
експертиза/. Няма спор, че вредите са причинени виновно, в резултат на
противоправно поведение на водача на л.а. автомобил „Опел Корса“ рег.
№********* - А. А. О., както и наличието на причинна връзка между
противоправното поведение на водача и причинената вреда. Не е спорен
специфичният елемент на визираната в чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1
от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” – застрахователна полица №************, със
срок на покритие от 08.03.2023г. до 06.06.2023г.
При наличието на установени травматични увреждания, посочени по-
горе, като спорен, на първо място, според предметните предели на въззивната
жалба, се очертава въпросът относно справедливия паричен еквивалент за
претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие получените
увреждания.
Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
5
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е
приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично
е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен
еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното
увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и
психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на
обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва
да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна
и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД
такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта
на увредения, общественото му положение. При определяне размера на
претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният
характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на
този, който понася вредите. Релевантни в тази насока са депозираните по
делото гласни и писмени доказателства – медицинска документация и преди
всичко констатациите, съдържащи се в приетото при първоинстанционното
разглеждане на делото заключение от съдебномедицинска експертиза.
Непосредствени и убедителни относно характера и интензитета на
търпените от ищеца болки и страдания, са показанията на свидетеля А. А. О. –
син на ищеца /и водач на л.а. автомобил „Опел Корса“ рег. №******/. Същият
депозира непосредствените си впечатления относно съС.ието на ищеца след
болничния му престой. Възстановяването в домашни условия било
изключително трудно, като около 3-4 месеца ищецът се нуждаел от чужда
помощ. Свидетелят депозира показания и че впоследствие ищецът изпитва
затруднения при движение на лявата ръка. Показанията на свидетеля А. А. О.,
като непосредствени и убедителни, преценени и съобразно разпоредбата на
чл.172 от ГПК, се кредитират изцяло. Същите се подкрепят от заключението
на допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото
съдебномедицинска експертиза.
Съгласно това заключение, ищецът е претърпял гореописаните
увреждания. Причинено е затруднение в движението на снагата за срок по-
голям от 30 дни, което се дължи на счупването на ребра в лявата гръдна
половина и което представлява средна телесна повреда, а останалите
6
увреждания са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за
живота и представляват лека телесна повреда. Възстановителният процес е
продължил не по-малко от 3-4 месеца. Експертът е констатирал наличие на
белези от раните в областта на гърдите, горните и долни крайници.
Заключението от съдебномедицинската експертиза, като компетентно
изготвено и неоспорено от страните, се кредитира изцяло.
При съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от
ищеца – посочени по-горе и преценени като обективен критерий,
обстоятелството, че се касае за една средна телесна повреда и множество
комплексни леки телесни повреди, продължителността на оздравителния
процес, следва да се приеме, че справедлив паричен еквивалент на понесените
и понасяните от А. Ш. О., страдания е сумата от 40 000лв., както правилно е
определил и първоинстанционният съд. При определяне на този размер на
обезщетението се съобразява възрастта на ищеца към момента на ПТП – на 71
години, в каквато възраст всякакви телесни увреждания имат по-тежки
последици. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за
необоснованост на фактическите констатации на окръжния съд, че ищецът е
претърпял неимуществени вреди, намиращи еквивалентно парично
обезщетение от 40 000лв., както и оплакванията, че по делото липсвали
доказателства за осъществяване на факта на понесените травматични
увреждания с висок интензитет. Неимуществените вреди са индивидуално
определими. Спазване принципа за справедливост изисква съвкупна и
конкретна преценка на релевантните обстоятелства при всеки конкретен
случай – характера и вида на увреждането, интензитетът и продължителността
на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за
отзвучаването им /като се съобразяват констатациите от заключението от СМЕ
за наличие на белези от увреждането/, така и икономическото съС.ие в
страната към момента на увреждането, които критерии са правилно
съобразени и приложени от първостепенния съд. Прилагайки разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД, окръжният съд е отчел в достатъчна степен критериите,
включени в понятието справедливост, при което е изградил обоснован правен
извод относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно
въведения от законодателя критерий за справедливост, намиращ приложение
и в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ.
7
Следващият спорен въпрос в настоящето производство, очертан с
предметните предели на въззивната жалба, е наличие на съпричиняване от
страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, каквото
възражение застрахователят има право да релевира и каквото възражение
своевременно е въведено в процеса.
Както се посочи, като конкретна проява на такъв тип поведение от
страна на пострадалия, в отговора на исковата молба и във въззивната жалба
се поддържа поведение, изразяващо се в нарушение разпоредбата на чл.137а
ал.1 от ЗДвП, повеляваща водачите и пътниците в моторни превозни средства
от категории M1, M2, M3 и N1, N2 и N3, когато са в движение, да използват
обезопасителните колани, с които моторните превозни средства са
оборудвани.
Заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на
делото съдебноавтотехническа експертиза описва настъпването на ПТП по
следния начин: на 10.05.2023г. по ПП 1-8 в посока Хасково за Харманли се е
движел управляваният от А. А. О. - син на ищеца, лек автомобил „Опел
Корса“, със скорост 76,7км/ч през светлата част на денонощието в участък от
серия завои, сухо време и добра видимост като на км 323 на „Бряговските
завои“ в землището на село Брягово, община Хасково в резултат на леко
заспиване напуснал платното за движение откъм дясната му граница и
последвал удар в мантинелата, след което последователно се удря в земен
насип, преминава през участък с треви и се удря в крайпътно дърво, където се
установява /в каквато насока са и гласните доказателства – показанията на
водача А. А. О., разпитан като свидетел/. Експертът е категоричен, че причина
за настъпилото произшествие е отклоняване на вниманието, като
образуваното досъдебно производство е прекратено на основание чл.199
чл.243 ал.1 т.1 вр. чл.24 ал.1 т.9 от НПК. Според експертизата, а и според
гласните доказателства, ищецът е бил пътник на задната седалка, зад водача.
Съгласно заключението лекият автомобил е фабрично оборудван с
обезопасителен колан, на мястото, на което е пътувал пострадалият.
Експертизата съдържа теоретична констатация относно ефективността на
правилно поставен обезопасителен колан, но не съдържа конкретика относно
релевантния за спора въпрос – това обезопасително средство използвано ли е
било от пострадалия, съответно – как би действало при инерционните сили,
8
предизвикани от движението на лекия автомобил при описания механизъм на
ПТП. Това заключение е прието без възражения от страните по делото,
включително и от носещата доказателствената тежест страна за установяване
поведение на съпричиняване – ответника и настоящ жалбоподател.
Единствените доказателства в тази насока са гласните такива – показанията на
свидетеля А. А. О., който е категоричен, че пострадалият е бил с правилно
поставен обезопасителен колан: „беше в позиция седнал, коланът му беше
вързан“. Окръжният съд е приел, че от съвупния анализ на гласните
доказатнелства и получените травми, ищецът е бил с поставен предпазен
колан. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че гласните
доказателства в тази насока са ценени в нарушение на разпоредбата на чл.172
от ГПК. Но дори и да се приеме известна предубеденост на гласните
доказаттелства относно факта бил ли е ищецът с поставен обезопасителен
колан, следва да се посочи, че съпричиняването на вредата изисква наличие на
пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия
вредоносен резултат /не и вина/. Приносът на увредения – обективен елемент
на съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога
поведението следва да води категорично до настъпването на вредоносния
резултат, като го обуславя в някаква степен. За да бъде успешно проведен
процесуалният способ за защита по иск за репариране на вреди от непозволено
увреждане посредством възражение за съпричиняване, следва да се установи
по пътя на пълно и главно доказване, че категорично крайният вредоносен
резултат би бил предотвратен при липса на поведение от страна на самия
пострадал, каквото поведение от страна на ищеца не е доказано. На първо
място от носещата доказателствената тежест страна не е доказано, че ищецът
е бил без поставен обезопасителен колан, а след това – в случай че не е
ползвал обезопасителното средство – да се докаже, че конкретните
увреждания са в пряка причинна връзка, последица от непоставянето на
обезопасителен колан, което не е сторено от настоящия жалбоподател. Както
се посочи, заключението от САТЕ не съдържа данни относно релевантния за
наличие на съпричиняване въпрос. Вярно е, че в заключението от СМЕ се
съдържат констатации „напълно е възможно, с поставен обезопасителен
колан, ищецът да получи по-леки увреждания; Възможно е травмите на
гръдния кош да са получени в резултат на това, че ищецът е бил без поставен
колан“. Но приносът на пострадалия, освен че трябва да е конкретен, трябва и
9
да е категорично доказан, а не хипотетично предполагаем. Като страна,
черпеща изгодни последици от установяването на този факт,
доказателствената тежест за установяването му носи пасивно легитимираната
страна. В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането,
подлежи на установяване във всеки конкретен случай – и това установяване се
дължи от страната, черпеща благоприятни последици от този факт.
Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на делинквента
увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението
на самия увреден, което в случая не е доказано. Извод за наличие на
поведение, обективиращо съпричиняване от страна на пострадалия, не може
да се изведе и от дадените в качеството му на свидетел в досъдебното
производство показания в насока, че е бил без поставен обезопасителен колан.
Дори и поведението на пострадалия да се изразява в нарушение на определени
правила, то това не винаги води до извод за съпричиняване. В този случай в
тежест на ответника и настоящ жалбоподател е да докаже по пътя на пълното
и главно доказване, освен че пострадалият е бил без поставен предпазен
колан, но и че при правилно поставен обезопасителен колан уврежданията не
биха били получени, т.е. – че уврежданията са в пряка причинна връзка с
поведението на самия пострадал, че те са последица от поведение допринесло
или способстващо за настъпването им, което, както се посочи, не е сторено от
носещата доказателствената тежест страна.
По изложените съображения и оплакванията на въззивника за възприета
от първостепенния съд липса на съпричиняване се явяват неоснователни, при
което въззивната жалба е изцяло неоснователна, а първоинстанционното
решение в обжалваната част, като правилно, следва да бъде потвърдено.
По разноските, сторени във въззивното производство:
С оглед неоснователността на въззивната жалба на жалбоподателя не се
дължат разноски.
От въззиваемата страна се претендират разноски – адвокатско
10
възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. Съгласно списък на разноските по
чл.80 от ГПК /л.49/ такова се претендира да бъде определено съгласно чл.7
ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатската работа.
Съгласно договор за правна защита и съдействие /л.50/, между въззиваемия -
А. Ш. О. и Адвокатско дружество „Г. и М.“ е уговорено безплатно
процесуално представителство на основанието по чл.38 ал.1, т.2 от ЗА.
Действащата Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа
не определя минимум на адвокатското възнаграждение /за разлика от
изменената редакция на чл.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, предвиждаща свободно договаряне
на адв. възнаграждение, но не по-малко от определения с Наредбата
минимален размер/. При определяне адвокатското възнаграждение по чл.38
ал.2 от ЗА следва да се съобрази наднационална съдебна практика - Решение
на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Съгласно цитираното решение на
СЕС, националният съд не само може, но и е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба /Наредба №1/09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения/, включително, когато предвидените
в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решение на СЕС е постановено по повод преюдициално
запитване конкретно по приложението на Наредбата и съгласно чл.633 от ГПК
е задължително за всички съдилища и това се отнася и към изменението на
Наредбата – ДВ бр.14/18.02.2025г., доколкото разпоредбите /относно
размерите на адв. възнаграждения, макар и не посочени като минимални/ са
идентични с тези, преди изменението. Ето защо, преценявайки фактическата и
правна сложност на делото във въззивното производство, извършените от
процесуалния представител процесуални действия във въззивното
производство – подаване на отговор на въззивна жалба, лично явяване в
съдебно заседание на преупълномощен представител, като писмените и
устните изявления на процесуалния представител сочат на много добра
подготовка, задълбочено проучване на казуса, въззивният съд намира, че
еквивалентно на положения труд, включително и на фактическата и правна
сложност на делото, е адвокатско възнаграждение, което следва да се
определи съобразно ориентировъчните размери на чл.7 ал.2 /т.3 – според
обжалваемия материален интерес/ от Наредба №1/09.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа, но без процентното увеличение, а
11
именно – 1 000лв. Този размер на адвокатското възнаграждение се определя,
като се съобразява и обстоятелството, че въззивното производство се е
развило и приключило само с едно открито съдебно заседание, както и че
исковете по чл.432 от КЗ не се отличават със значителна фактическа и правна
сложност, с оглед постановената многобройна съдебна практика по
относимите въпроси за производствата по иск за заплащане на
застрахователно обезщетение.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №48/10.06.2025г., постановено по т.д.
№80/2024г. по описа на окръжен съд Хасково, в обжалваната част, с която „ЗД
„Бул инс““ АД ЕИК ********* – гр. София е осъдено да заплати на А. Ш. О.
от гр. ****** с ЕГН ********** обезщетение за неимуществени вреди над
сумата от 20 000лв. до 40 000лв., причинени в резултат на ПТП станало на
10.05.2023г. на път 1-8 посока от гр.Хасково към гр.Харманли, при управление
на автомобил „Опел Корса“, с водач А. А. О., ведно със законната лихва,
считано от 14.12.2023г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД ЕИК ********* да заплати на Адвокатско
дружество „Г. и М.“ адвокатско възнаграждение в размер на 1 000лв., на
основание чл.38 ал.2 от ЗА – за оказано безплатно процесуално
представителство на А. Ш. О. с ЕГН ********** във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12
13