Решение по КНАХД №642/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 282/26.06.2025 г., постановено по АНД № 661/2025 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал. 2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Формула-2“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юрк. З. С., против определение № 561/31.07.2025 г. по АНД № 661/2025 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото решение № 282/26.06.2025 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Мотивите са свързани с липсата на фактическа и правна сложност на делото пред РС - Русе. Твърди се, че в постановеното определение липсват изложени критерии въз основа на които съдът е извършил преценка относно пропорционалността и съразмерността на така присъдените разноски. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането за изменение на решението на РРС в частта за разноските, като се редуцира присъденият размер за адвокатско възнаграждение във връзка със задължителното тълкуване на съюзното законодателство, направено с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

Ответникът по касационната жалба „Формула-2“ ЕООД, чрез процесуален представител – адв. И. Ч., в писмен отговор с вх. № 23629/22.07.2025 г. по описа на РС - Русе излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

В отговор на частна жалба с вх. № 30483/03.10.2025 г. по описа на РС - Русе се развиват доводи за неоснователност на подадената частна касационна жалба. Иска се определение № 561/31.07.2025 г. на РС - Русе, постановено по АНД № 661/2025 г., да бъде оставено в сила като правилно.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 22.11.2021 г. в 08:20 часа пътно превозно средство - товарен автомобил влекач „Волво ФХ“ с рег. № [рег. номер], било регистрирано да се движи по път I- 5 км 25+914, посока намаляващ километър, който път бил включен в обхвата на платената пътна мрежа. Във връзка с така описаното движение на превозното средство бил издаден електронен фиш, в който било посочено, че с ППС, собственост на „ФОРМУЛА- 2" ЕООД, представлявано от К. Б. е осъществено нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП, за което на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр. чл.179, ал.3б от ЗДвП, на дружеството се налага имуществена санкция в размер [рег. номер].

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че издаденият електронен фиш се явява необоснован и незаконосъобразен. Въззивният съд е посочил, че в издадения ЕФ липса посочване на мястото на нарушението, което нарушава изискването на разпоредбата на чл. 189ж от ЗДвП и засяга правото на защита на соченото като нарушител лице. На следващо място контролираната инстанция е приела, че в административнонаказателната преписка от страна на наказващия орган не са представени доказателства от следния вид: информация за участъка на пътя с описание на мястото и географските координати, разположението на техническото средство, вида на техническото средство и данни за извършена метрологична проверка. Въззивният съд е посочил, че не са налице доказателства за спазване на процедурата по установяване на неправомерни действия, като създадените записи и снимки/видеозаписи, явяващи се неразделна част от доказателствения материал, следва да се ползват при изпълнение на задълженията на служителите на АПИ по чл.167а, ал.2, т.7 - да проверяват създадените записи и на тяхна основа да съставят актове за установяване на административни нарушения при спазване на разпоредбите на закона. Районният съд е приел, че от страна на наказващия орган не е доказано извършването на вмененото нарушение, а са налице само предположения относно фактически обстоятелства, които да водят до подобен извод.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него. В тази връзка следва да се припомни, че за правилното приложение на материалния закон касационната инстанция следи служебно без да е обвързана от посоченото в жалбата – чл.218, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. [рег. номер]. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото на касатора не се следва присъждане на разноски за възнаграждение за юрисконсулт за настоящата инстанция.

Неоснователно се явява искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство пред АС- Русе, тъй като липсват доказателства, че такива са били договорени и заплатени.

По частната жалба:

Частната касационна жалба отговаря на изискванията за нейната редовност и е процесуално допустима като подадена в срок и от страна, разполагаща с правен интерес. Разгледана по същество тя е основателна като съображенията за това са следните:

С решение № 282/26.06.2025 г., постановено по АНД № 661/2025 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе) е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** и е осъдена АПИ да заплати на „Формула-2“ ЕООД сумата от 550 лева – деловодни разноски.

По молба на Агенция „Пътна инфраструктура“ за изменение на постановеното решение в частта му на възложените разноски, е постановено обжалваното пред настоящия касационен състав определение № 561/31.07.2025 г., с което е оставено без уважение молбата на АПИ. В обжалваното определение, първоинстанционния съд е посочил, че в решението си е обсъдил направените разноски, извършените от адвоката процесуални действия и възражението за прекомерност, поради което преразглеждане на въпроса относно разноските не се налага. Видно от мотивите на постановеното съдебно решение, в частта за разноските, въззивният съд е приел следното: „Възраженията за прекомерност не следва да бъдат уважени. Съобразявайки разпоредбите на чл.63д, ал.2 от ЗАНН, на чл.36 от ЗА вр. чл.18 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения на адвокатската работа вр. чл.7, ал.2 от същата, съдът намира, че в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски в размер на 550 лева, която сума съответства на минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. Допълнителното редуциране на хонората би се явило в противоречие с нормата на чл.63д, ал.2 от ЗАНН“.

Определението е неправилно.

Разноските във въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение са в размер на 550 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за правна защита и съдействие на л. 29 от въззивното дело.

Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност по делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От своя страна чл. 36 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Съгласно разпоредбата на чл.18, ал.2 от посочената наредба, ако административното наказание е под формата на имуществена санкция, какъвто е и процесния случай, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а именно върху стойността на санкцията. В случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес над 1000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева плюс 10% за горницата над тази сума, тоест в процесния случай минималният размер следва да е в размер от 550 лева, доколкото на „Формула-2“ ЕООД е била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Съгласно вече формираната съдебна практика, зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г. всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК (в настоящия случай - на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, който е абсолютно идентичен с цитираната разпоредба), но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. С изискването адвокатското възнаграждение да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. В настоящия случай процесуалният представител на жалбоподателя, макар и да не се е явил в проведеното едно съдебно заседание по АНД 661/2025 г. по описа на РС - Русе, е изразил писмено становище по същество на спора. Отчитайки задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, както и че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, съдът намира, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция се явява основателно до размер на сумата от 300 лева. Следва да бъде отчетен и факта, че след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин, което води до отпадане на всякаква правна сложност от гледна точка на това какъв би бил крайният резултат по спора.

Дори и при определяне на правната и фактическа сложност на делото да се вземат предвид измененията в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г.), то това не би довело до промяна на горния извод. Според § 1а, ал.2, т.2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г., при определяне размера на възнаграждението за преценката за "фактическа и правна сложност" при адвокатска работа, свързана с процесуално представителство в съдебната фаза, се вземат предвид коефициентите за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото. Видно от т.46 на Приложение № 1 към ПОНС, за КАНД по ЗАНН, които не са изрично посочени в други групи (настоящото дело е именно такова - със статистически шифър 5500 „Други по ЗАНН“), е определен коефициент за тежест от 0,5. Тази стойност отразява сложност на делото под средната за касационните административнонаказателни дела (по-нисък коефициент за тежест имат единствено КАНД по ЗДвП със статистически шифър 5000). В случая не са налице и основания, които водят до увеличаване на предварително определения коефициент за тежест на делото. Само по себе си обстоятелството, че по делото се явява приложимо правото на Съюза, поради което производството по същото е било спряно до приключване на производството по дело С-61/23 на Съда на ЕС, образувано по преюдициално запитване, но на друг административен съд, не води до извод за завишена правна сложност.

Доколкото определяща при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение при приложение на чл. 78, ал. 5 от ГПК е фактическата и правна сложност на делото, касационната инстанция приема, че първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени.

Вместо него следва да се постанови друго, с което да се измени постановеното решение в частта му за разноските, като бъде намален размерът на присъдените във въззивното производство деловодни разноски до сумата от 300 лева.

С оглед относителната самостоятелност на производството по обжалване на определението, с което е отхвърлена молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, с настоящото решение в полза на Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъдат присъдени разноските за заплатената държавна такса за частната жалба срещу това определение в размер на 30 лева.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 282/26.06.2025 г., постановено по АНД № 661/2025 г. по описа на Районен съд – Русе в частта, с която е отменен електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „Формула-2“ ЕООД, с [ЕИК] е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОТМЕНЯ определение № 561/31.07.2025 г., постановено по АНД № 661/2025 г. на Районен съд - Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 282/26.06.2025 г., постановено по АНД № 661/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта за разноските, като намалява размера на присъдените деловодни разноски в полза на „Формула-2“ ЕООД, с [ЕИК], от 550 лева на 300 лева.

ОСЪЖДА „Формула-2“ ЕООД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Бургас, ж.к. Промишлена зона „Север“, [улица], представлявано от управителя К. Б. Б., да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 30 лева – разноски за заплатена държавна такса.

Решението е окончателно.