РЕШЕНИЕ
№ 18526
гр. София, 15.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20241110110915 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на С. Н. А., ЕГН: **********,
С. А. М., ЕГН: ********** и Е. Е. М.а, ЕГН: **********, със съдебен адрес: ************,
чрез адв. Т. Ч., срещу „НБГ“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление:
**************, с която се моли съда да осъди ответника да заплати на ищците сума от
по 5000 лева частична претенция от общо 50 000 лева/ общо 15 000 лева- частична
претенция от общо 150 000 лева/, представляващи обезщетение за претърпени
неимуществени вреди ********************** ведно със законната лихва считано от
20.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.
Твърди се, че в *****************
************************
************************
************************
************************
************************
************************
***********************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************************
Поддържа се, че не е ясно защо С. М. и неговата съпруга Е. М. са *********в
********** доколкото не се познават и не са се виждали с показаните хора.
Твърди се, че в *************************************
Твърди се, че разпространените клевети са засегнали ищците, предизвикали са в
тях нравствени страдания, защото накърняват честта и достойнството им в изключителна
степен, авторитета и доброто им име, които са градили дълги години, не само пред техните
близки и роднини, но и пред техните познати и пред колегите им, но и пред обществото
въобще.
В срока по чл. 131 от ГПК исковете се оспорват като недопустима и
1
неоснователна. Твърди се, че в исковата молба не са посочени и конкретни думи, изрази,
твърдения и оценки на конкретни лица, които да представляват обидни или клеветнически
твърдения.
Поддържа се, че внушенията са ирелевантни, т.е. внушаването не се приравнява
на твърдение. Сочи се, че оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната
вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от
обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите
твърдения, но не и оценката на фактите.
Поддържа се, че отсъства противоправно действие или бездействие на конкретно
физическо лице, на което ответникът да е възложил работа, вреди и причинна връзка между
действието и/или бездействието и твърдените вреди. В посоченото в исковата молба
***********, в което е********** каквито и да било твърдения на конкретни физически
лица, на което ответникът е възложил работа за извършено от ищците престъпление или
позорящо обстоятелство. Служители на ответника не са изричали обидни думи по адрес на
конкретно лице. Нито водещите нито ********* не са излагали каквито и да било
твърдения, а са правили изводи въз основа на твърдения на интервюираните лица, в това
число и на ищците.
Сочи се, че лице, на което ответникът е възложил някаква работа не е разгласило
позорно обстоятелство за ищците, нито им е приписвало престъпление. Не е изричало и
обидни думи с адресат някой от ищците. В ****************** **************** задава
въпроси, включително и на ищците, преразказва поднесена и от трети лица информация, но
не излага твърдения. Не прави и оценки.
Твърди се, че в процесния случай отсъства обективно съобщаване на конкретни
факти, приписване на престъпление и/или позорящо обстоятелство. Сочи се, че в
****************** е разгледана обществено значима тема - за пропуските в социалната
система на *******и трудовата миграция и начина на наемане на работа в тази държава.
Журналистите са упражнили правото си по чл. 39 от КРБ и чл. 10 от ЕКЗПЧОС.
Отсъства причинна връзка между поведението на в******************* и
твърдените неимуществени вреди.
Поддържа се, че служители на ответника никога не са правили позорящи
твърдения, свързани с личността на ищците. Изложените в ****************** факти
съответстватт на истината, т.е. те са верни. ************* е използвал източници на
информация - разкази на лица, които са били потърпевши, бидейки на работа
в**************, както и на представители на неправителствения сектор.
Оспорва се иска и по размер.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството,
***********************с посоченото в исковата молба съдържание.
Страните не спорят и по обстоятелството, че********************
Представени са преведени от ************* свидетелства за съдимост от
****************************
Представени са преведени от ************* удостоверения, че Е. М., С. М. не са
получавали социални помощи от община **********, както и електронна кореспонденция
от социален работник **************, в която същият заявява от името на Службата за
социално подпомагане към Община *********, че С. Н. А. не е получавала парична помощ
или други обезщетения в съответствие със Закона за активната социална политика.
Представени са годишни данъчни декларации и фишове за получавани трудови
2
възнаграждения от С. Н. А., Е. Е. М. и С. А. М., в които липсва отбелязване или посочване
същите да са получавали социални помощи.
Видно от писмо изх. ********************************
Изпратено е постановление на Районна прокуратура**********************
„***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
О***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
***************************************
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Съдът е сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45
ЗЗД.
За основателността на предявените искове ищците следва да установят факта на
извършването на твърдяното противоправно деяние, настъпването на вредоносния резултат,
причинен при или по повод изпълнение на възложената работа и всяка от сочените като
претърпени неимуществени вреди по вид и размер, както и причинно - следствената връзка
между тяхното настъпване и поведението на лицето, на което ответникът е възложил
работата, както и да установят истинността на твърденията си за релевантните факти.
В тежест на ответника е оборването на презумпцията за вина, както и да установи
истинността на изнесените в статиите обстоятелства.
Спорните по делото въпроси се свеждат до това дали в процесния *********** се
съдържат клеветнически твърдения и позорящи и нарушаващи достойнството и доброто име
на ищците обстоятелства, респективно дали ответникът е реализирал фактическия състав на
деликтно поведение, в причинна връзка с което ищците са претърпели неимуществени
вреди, както и дали *************, изготвили и провели п********* са положили
дължимата грижа преди ********на същия да проверят достоверността на съдържащата се в
него информация.
Съгласно константната съдебна практика отговорност за непозволено увреждане
по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от
изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и
интереси на ищеца. В нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България е
прокламирано основното право на гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват
3
чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Тази свобода на
изразяване на мнение обаче не е абсолютна, а се разпростира до пределите, установени в ал.
2 на същата разпоредба, според която това право не може да се използва за накърняване на
правата и доброто име на другиго. Такава възможност не е установена и с прокламираната в
чл. 40, ал. 1 от Конституци*********я*та свобода на печата и другите средства за масова
информация, както и свързаното с нея право по чл. 41, ал. 1 от Конституцията, касаещо
гарантираната от законодателя възможност всеки да търси, получава и да разпространява
информация, чието осъществяване, предвид установеното в изречение второ от тази норма
изискване, също не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите
граждани. Посочената правна уредба дава общия критерий, въз основа на който въпросът за
баланса на гарантираните основни права и свободи на гражданите се разрешава във всеки
конкретен случай при съобразяване на конкретните обстоятелства, свързани с него. От
изложеното следва, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39,
ал.1 от Конституцията и свободата на словото не е използвана, за да се увреди доброто име
на другиго, твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно. Свободата на
словото, прокламирана в чл. 39 и сл. от Конституцията на Република България, се
разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са
доброто име и правата на гражданите.
Относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение
е налице утвърдена практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (така: решение №
73 от 5.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 679/2023 г., II г. о., решение № 253/29.01.2014 г. по гр.
д. № 1251/2012 г., ІІІ г. о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г., ІІІ г. о.,
решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г., ІV г. о., решение № 50110/25.10.2022 г.
по гр. д. № 4589/2021 г., І г. о. и др.), в която е прието следното:
В чл. 39-41 от Конституцията на Република България и в чл. 10 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява
и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на
това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава,
съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване.
Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси,
представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично
общество, като същевременно е условие за напредъка на обществото и за развитието на
всеки отделен индивид. Това право обаче не е абсолютно. Самите норми, които го
прокламират, въвеждат някои ограничения, като не позволяват то да бъде използвано за
накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в нарушение на
общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и
упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова
ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ
ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури,
условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно
демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято
закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения,
основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те
именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване
достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата
(съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или
приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и
клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име,
представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е
допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се
приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно
4
изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно, следва да
се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено
лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите
твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като
доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят
адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В
случай че са неверни, издателят носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно
адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността
на информацията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и
клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 КРБ ограничения, и оценъчните
съждения, които са извън този обсег. Когато не се касае за превратно упражняване на
правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто
име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват
свободно. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал.
2 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни или електронни произведения могат
да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения.
Следва да се посочи, че на проверка за истинност подлежат фактическите
твърдения, като те могат да ангажират отговорността на ответника само ако позорят
адресата и са неверни. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като те
не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират
отговорността на ответника само ако представляват обида (в посочения смисъл – решение №
85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 86 от 29.012010 г. по
гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на
ВКС, ІV ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК).
Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко
или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във
връзка обществен въпрос, свързан с негово занятие (в този смисъл решение по гр. д. №
1438/2009 г. на ВКС, III г. о., постановено по чл. 290 ГПК), както и не може да се носи
отговорност за верни фактически твърдения, макар да позорят адресата на публикация, при
положение че авторът е положил дължимата грижа преди публикуването на статия да
провери достоверността им (в този смисъл е напр. решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. №
1376/2011 г. на ВКС, IV г. о.).
В решение по делото „Де Хайс и Гайселс срещу Белгия“ и делото „Хендисайд
срещу Обединеното кралство“, ЕСПЧ приема, че свободата на изразяване на мнения е
приложима не само по отношение на информация или идеи, които се възприемат
благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за
изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата
или от част от обществото. Съобразно стандартите, установени с Конституцията на
Република България и практиката на ЕСПЧ, следва да се търси балансът между правото на
свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на
правото на чест, достойнство и доброто име. В тази посока най-важният критерий е доколко
конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо
срещу това, дали то се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на
другиго, като границите на приемливата критика по отношение на политик, действащ в
качеството на обществена или държавна фигура са значително по-широки, в полза на
обществения контрол и политическия дебат (в този смисъл и решение по делото „Лингенс
срещу А.“ на ЕСПЧ и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – напр. решение № 204/12.06.2015
г. по гр. д. № 7046/2014 г. на IV ГО на ВКС; решение № 85/23.03.2012 по гр. д. № 1486/2011
г. на ВКС, ІV ГО).
На следващо място следва да се посочи, че в практиката на Европейския съд по
5
правата на човека константно се приема за неправилно разбирането, че единственият начин
да се подкрепи твърдението, че някой е извършил престъпление, е да се докаже, че той е
осъден за него (Флукс срещу Молдова от 29.07.2008 г., решенията по делата Барил,
Unabhängige Initiative Informationsvielfalt срещу Австрия от 2002 г., Шарсах и News
Verlagsgesellschaft срещу Австрия от 2003 г., Карман срещу Русия от 14.12.2006 г. и др.).
Не на последно място следва да се посочи, че константно в практиката на ВКС се
поддържа, че когато журналист разпространява негативни и опозоряващи другиго факти,
границите на свободно изразяване и свобода на печата следва да се считат спазени, когато
истинността на сведенията е добросъвестно проверена. Липсва правна норма, която да
определя кога едно журналистическо разследване е добросъвестно, но съгласно установената
съдебна практика такова е това, при което информацията е проверена най-малко чрез два
независими един от друг източника (решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. по
описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Според практиката на ЕСПЧ, когато способът за набиране на
сведенията е бил доказан по делото с достатъчна конкретика, макар и без персонализиране
на източника, но с обособяване на конкретен кръг от лица, група, общност или
принадлежност, стандартът за добросъвестна журналистическа практика следва да се счита
за постигнат. Да се приеме обратното, би означавало да се поставят граници, несъвместими с
правото на свободно разпространяване на мнения и негативна информация за определена
(публична) личност, когато тази информация служи на интереса на обществото. Правното
значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й,
фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна
(например – основава се на официални източници, като прессъобщения на МВР,
прокуратура, министерство и др.) вината се изключва и ************* не отговаря за
вредите, причинени от противоправното му поведение (решение. по гр. д. № 449/2012 г., III
г. о., решение. по гр. д. № 1486/2011 г., IV г. о., решение. по гр. д. № 6009/2007 г., III г. о,
решение. по гр. д. № 7040/2014 г., III г. о.).
След изясняването на тези теоретични постановки и след обстоен анализ на
установената фактическа обстановка и събрания доказателствен материал по делото съдът
намира предявените искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за неоснователни на
няколко самостоятелни едно от друго основания.
*******************************************************************************************************Тази
дейност е инкриминирана като престъпление по чл. 159а и сл. от НК, като видно от
писмените доказателства по делото за процесния случай била образувана
****************************************** Последното съдът намира, че е без
значение за ангажиране на деликтната отговорност на ответника за използваните
от*********************, като същите не могат да бъдат класифицирани като
клеветнически твърдения, доколкото през призмата на изразената позиция в посочените по-
горе решения на ЕСПЧ (Флукс срещу Молдова от 29.07.2008 г., решенията по делата Барил,
Unabhängige Initiative Informationsvielfalt срещу Австрия от 2002 г., Шарсах и News
Verlagsgesellschaft срещу Австрия от 2003 г., Карман срещу Русия от 14.12.2006 г. и др.) не е
от съществено значение дали конкретно лице е получило осъдителна присъда от съда, за да
изрази журналиста негативно мнение за него.
В обобщение следва да се посочи, че рамките на свободите по чл. 39-41 КРБ и чл.
10, т. 1 КЗПЧОС, се определят от възможността да бъдат засегнати и честта и достойнството
на гражданите при намирането на баланс при конкуренцията между тези основни права.
Когато пресата съобщава за извършено нарушение, тя по принцип изпълнява ролята си на
„обществен страж“ и тогава защитимият публичен интерес е по-голям, отколкото когато се
отразяват факти от личния живот на едно лице. Настоящият съдебен състав счита и, че в
нито едно от използваните изразни средства не е нарушен добрия **************** не е
нарушена *******************, както и не е прекрачена допустимата граница на чл. 39, ал.
6
2 КРБ.
Предявените искове са неоснователни на още едно самостоятелно основание. От
събраните гласни доказателства (*****************) не се установява характера и
интензитета на страданията, съответно неудобствата, претърпени от ищците именно от
излъчения по телевизията ***********, респективно липсва причинно-следствената връзка,
че именно в резултат на неговото излъчване ищците са претърпели твърдяните
неимуществени вреди. В тази връзка, свидетелските показания са оскъдни и не носят в
нужната степен за целта на доказването информация.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, каквито
същият своевременно е претендирал и доказал в общ размер от 11210 лева, от които 50 лева
за депозит за призоваване на свидетел (л. 252 от делото) и 11160 лева с вкл. ДДС за
адвокатско възнаграждение, което е уговорено с договор № 6156 от 09.05.2024 г. (л. 433-435
от делото) и е платено по банкова сметка (видно от фактура № 9144 от 15.05.2024 г. и
извлечение по сметка – на л. 436 и 437 от делото).
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Н. А., ЕГН: **********, С. А. М., ЕГН:
********** и Е. Е. М.а, ЕГН: **********, със съдебен адрес: ************, срещу „НБГ“
ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: **************, искове с
правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците
сума от по 5000 лева частична претенция от общо 50 000 лева/ общо 15 000 лева -
частична претенция от общо 150 000 лева/, представляващи обезщетение за
претърпени неимуществени вреди вследствие на излъчен *********** в по
*******************************ведно със законната лихва считано от 20.10.2023 г. до
окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. Н. А., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: ************ да заплати на „НБГ“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление: ************** сумата от 3736,66 лева, представляваща съдебно-
деловодни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. А. М., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ************ да заплати на „НБГ“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище
и адрес на управление: ************** сумата от 3736,66 лева, представляваща съдебно-
деловодни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Е. Е. М.а, ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ************ да заплати на „НБГ“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище
и адрес на управление: ************** сумата от 3736,66 лева, представляваща съдебно-
деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7