Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 03.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4819
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.10.2018
год., постановено по гр.дело №79226/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД
срещу Й.К.М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 1 235.52 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за периода от м.август
2014 год. до м.април 2015 год., за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“******,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№62684/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в – 08.09.2017 год. до
окончателното изплащане и сумата от 277.70 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
15.09.2014 год. до 23.08.2017 год., като исковете са отхвърлени като погасени
по давност в останалата им част до пълните размери и периоди и ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски
по делото в размер на 341.97 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 52.75 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на
247.50 лв.
Горепосоченото решение
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че са
погасени по давност всички дължими суми по обща фактура за периода от м.май
2013 год. до м.юли 2014 год. В раздел ІХ от Общите условия – „Заплащане на топлинна
енергия“, чл. 33, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на
топлинна енергия /в т.ч. ответника/ са длъжни да заплащат сумите по издадените
фактури за топлинна енергия, а именно 45-дневен срок след изтичане на периода,
за който се отнасят. В този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми
в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, следвало да се изпълни до
края на текущия месец, следващ месеца на издаването им. СРС не бил съобразил
обстоятелството, че сумите по посочената фактура, издадена през м.юли 2014
год., ставата изискуеми едва на 15.09.2014 год. Следователно процесните
вземания не били погасени по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата Й.К.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че процесните вземания се погасявали с изтичането
на предвидената в чл. 111, б. „в“ ЗЗД тригодишна давност. Ищецът бил признал,
че част от претендираните суми са погасени по давност. Независимо от това, че
общата фактура била издадена по-късно, тя включвала вземанията, които били
изискуеми още с възникването им, след като потребителят имал задължението към
датата на получаване на прогнозните сметки да извършва заплащането им.
Издаването на последващата, изравнителна фактура не променяла началната дата,
от която започвал да тече давностният срок. Вземанията за лихви се погасявали с
погасяването на главните вземания съгласно чл. 119 ЗЗД. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по л. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Й.К.М..
Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил заплатил следващата се държавна такса
за предявените искове. По делото не било доказано, че ответникът е собственик
на процесния недвижим имот или титуляр на вещното право на ползване.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК било подадено
на 08.09.2017 год., поради което и вземанията, възникнали преди 01.08.2014 год.
били погасени по давност, но неправилно СРС бил приел, че вземанията,
възникнали след м.април 2014 год., не са погасени по давност. По делото нямало
данни, че ответникът е в забава. Методиката за дялово разпределение била
отменена с решение №4777 от 13.04.2018 год. на ВАС по адм.дело №1372/2016 год.,
ІІІ отд. Първоинстанционният съд не бил съобразил разпоредбите на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, които били специални по отношение на ЗЕ.
Съгласно чл. 62 ЗЗП, дори и да била извършена доставка на топлинна енергия, то
потребителят не дължал нейното заплащане ако не я бил поръчвал. Неправилно СРС
бил приел, че Общите условия на ищеца имат силата на договор между страните и
бил кредитирал заключението на вещото лице по допусната и изслушана
съдебно-техническа експертиза. Липсвали доказателства за въвеждането в
експлоатация на абонатната станция в процесната сграда и че същата била
отговаряла на техническите изисквания. Ищецът основавал претенциите си на
извършен реален отчет на действително доставената топлинна енергия, поради
което и начислените служебно суми трябвало да бъдат обявени за недължими –
нямало и данни, че ответникът не е осигурил достъп за отчет на уридите.
Липсвало съгласие на ответника за добавяне и приспадане на суми от
изравнителните сметки. Със суми за връщане били прихванати стари задължения от
страна на ищеца. Нямало данни за изправността на уредите, чрез които се
извършвало измерването на топлинната енергия през процесния период. Не следвало
да бъде кредитирано заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което се
базирало на фактури, които не били подписани от ответника. Ищецът не бил
отчислявал технологични разходи. Не било доказано предоставянето на услугата
дялово разпределение от ищеца – такава била извършвана от третото лице-помагач,
поради което не се дължала нейната стойност. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната
от ответника част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на решението на
СРС, тъй като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се
държавна такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща
редакция – Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова
молба в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания
интерес независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с
една молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от
всички интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/
са подчинени на принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя,
за да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на
размера на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с
всеки от тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси.
Предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главници и обезщетения
за забава в размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен
между страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Доколкото с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното
вземане се състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се
приеме, че в разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и
въззивният съд приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в
частност обективно съединени искове и е била внесена ищеца с оглед указанията
на СРС, дадени с разпореждането от 09.11.2017 год. /при съобразяване на
обстоятелството, че половината от нея е била внесена в заповедното
производство/.
Решението на СРС
е частично неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния апартамент №58, за което е подал
и декларация по реда на чл. 14 ЗМДТ, които обстоятелства се установяват въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – молба от
1990 год. на В.И.М.до ищеца за откриване на клиентска партида на нейно име за
имота, удостоверение за наследници, от което е видно, че същата е починала на
11.02.2007 год. и е оставила за свой наследник по закон сина си Й.К.М.,***
община, Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП – Средец/Триадица. Ето защо при
липсата както на твърдения, така и на данни, че ответникът се е разпоредил с
правото на собственост или че върху имота е било учредено вещно право на
ползване в полза на трето за спора лице, за което ищецът е бил уведомен /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника/, настоящият съдебен
състав приема, че Й.М. се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност
– ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ и има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото –индивидуални справки за използвана топлинна енергия, както
и от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 3 бр. радиатори,
но без разпределители и 1 бр. водомер за топла вода, като през исковия период
не е бил осигурен достъп за отчет, поради което бил изчислен служебен разход на
максимална мощност на отоплителните тела; в банята е имало щранг-лира, за която
се е изчислявала служебна топлинна енергия. Установено е също така, че делът на ответника
за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага
се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
Разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването установява задължение за всички
потребители да осигуряват достъп на представители на фирмата за дялово
разпределение за извършване на отчет на уредите, като съгласно чл.
70, ал. 4 от наредбата на потребителите, неосигурили достъп за
отчет, за всички отоплителни тела в имота се
начислява енергия по реда на т. 6.5 - от приложението по чл.
61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди.
А съгласно чл. 69, ал. 2 от посочената наредба, изразходваното
количество гореща вода от отделните клиенти се определя по водомерите им за
гореща вода, а когато такива липсват или са повредени или не е осигурен достъп
за отчитане – при норма за разход на гореща вода 140 л. на обитател за едно
денонощие на потребление. В
този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно. Следва да се посочи също така, че
според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт
– какъвто е Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №16-334 от
2007 год. за топлоснабдяването, се смята за отменен от деня на влизането в сила
на съдебното решение. А основание на предявените главни искове е възникнало
облигационно правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а
не нейното реално отчитане.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на
чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения,
въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на
собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В
разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Няма и
доказателства за спиране на топлоподаването в процесното жилище. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ.
ответникът дължи нейната стойност.
На следващо място, доказано е въз
основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи на кредитиране при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК, че за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2015 год. стойността на топлинната енергия възлиза на 2 681.02 лв.,
като е съобразен сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от
ищеца данъчни фактури, към които съответно е добавена сума за доплащане от
абоната и е приспадната сума за връщане на абоната с оглед изготвените
изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период
/като с последната не са извършвани погасявания на стари задължения/, а
стойността на услугата дялово разпределение е в размер на 21.12 лв.
/по делото е доказано, че в процесната сграда е била въведена услугата дялово
разпределение, както и че тази услуга е била реално осъществена – изготвени са били
2 бр. изравнителни сметки – виж чл. 139, 139б и 139в ЗЕ, както и чл. 36, ал. 1
и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от 2008 год. и от Общите условия от 2014 год/. Установено е също така, че
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 23.08.2017 год. върху главницата,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия, възлиза на 657.02 лв., а
върху главницата, представляваща стойност на услугата дялово разпределение – на
5.15 лв.
Следващите спорни
между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с
това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия и услугата
дялово разпределение, които се отнасят за периода от м.май 2013 год. до 31.07.2014
год., са погасени по давност, както и дали ответникът е в забава по отношение
на непогасените по давност главни задължения.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите
да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155
и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/.
Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до
м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в 30-дневен срок
след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на чл. 33, ал. 1
от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно за
всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи
горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 08.09.2017
год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то СГС
приема, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за периода от
м.май 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са погасени по давност.
По отношение на задълженията за заплащане
на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март 2014 год. до
31.07.2014 год. и на задълженията за заплащане на стойността на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. въззивният съд
приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като
страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер
на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през процесния
период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия по отношение на
заплащането на услугата дялово разпределение/, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла
вода/. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за
вземанията за стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март
2014 год. до 31.07.2014 год. включително и на задълженията за заплащане на
стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2013 год. до
м.април 2014 год. е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ
месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка, и е изтекла преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №62684/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в – 08.09.2017 год. Следователно
горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с
натрупаните върху тях лихви за забава според правилото, установено в нормата на
чл. 119 ЗЗД, както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на
изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/, респ. на цената на
услугата дялово разпределение. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в издадените от ищеца фактури, с който същият свързва началния момент,
от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на
ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на изложеното следва да се
приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на
доставената топлинна енергия и на услугата дялово разпределение за периода от
м.август 2014 год. до м.април 2015 год. в общ размер на 1 235.52 лв.,
определен от СРС по правилото на чл. 162 ГПК, до който и релевираните главни
претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК /срещу
изчисленията на размера на непогасените вземания за главници не са наведени самостоятелни
оплаквания във въззивните жалби/.
Тъй като по делото обаче не са
ангажирани доказателства, че ответникът /длъжникът/ е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия и на
услугата дялово разпределение, отнасящи се за горепосочения период /виж
клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от Общите условия от 2014 год./, а
доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца, противно на приетото от
първоинстанционния съд, настоящият съдебен състав счита, че не са налице
основания за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо решението на СРС следва да бъде
отменено в частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за исковото производство за разликата над 279.21 лв.
и разноски за заповедното производство за разликата над 43.07 лв.
В
останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника неприсъдената част от направените
разноски в първоинстанционното производство за възнатраждение за един адвокат в
размер на 37.27 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 6.47 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 55.05 лв., съразмерно с уважената част от въззивната му жалба, респ.
отхвърлената част от исковете.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 17.10.2018 год.,
постановено по гр.дело №79226/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в
частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу
Й.К.М. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта му,
в която ответникът Й.К.М. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото
производство за разликата над 279.21 лв. и разноски за заповедното производство
за разликата над 43.07 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Й.К.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 277.70
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.09.2014 год. до 23.08.2017 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 17.10.2018 год., постановено по гр.дело
№79226/2017 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на Й.К.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнатраждение за един адвокат в размер на 37.27 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
6.47 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 55.05 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/