№ 326
гр. ЛЕВСКИ, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и пети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава К. Николаева
при участието на секретаря ИЛИЯНА П. ИЛИЕВА-ИВАНОВА
като разгледа докладваното от Десислава К. Николаева Гражданско дело №
20254410100623 по описа за 2025 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е от Б. Д. Л. срещу „***“ ЕООД установителен иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният
между тях Договор за потребителски кредит №***/31.03.2025г. е нищожен на
основание чл.26, ал.1 предл. 1 и 2 от ЗЗД , при условията на евентуалност за
признаване за установено, че клаузата на чл.5 „Обезпечение“ от договора за
потребителски кредит е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, вр.
чл.143, ал.1 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 31.03.2025г. сключил с ответното дружество
„***“ ЕООД Договор за потребителски кредит №***, по силата на който му
била предоставена в заем парична сума в размер на 3500 лв. при лихвен
процент 23,33% и ГПР в размер на 49,66%.
Твърди, че съгласно чл.5 от договора за кредит същият се обезпечавал с
поръчителство, предоставено от Multitude bank. За обезпечаването на
задълженията на ищеца по договора за кредит от Multitude bank
кредитополучателят дължал на гаранта възнаграждение в размер на 3710 лв.
Навежда довод, че възнаграждението, дължимо на гаранта, не е
включено в ГПР, като това било изрично посочено в т.4.3. от предоставената
на потребителя преддоговорна информация - Стандартен европейски
формуляр. Навежда довод, че възнаграждението на гаранта е следвало да бъде
включено при изчисление на ГПР, посочен в договора, тъй като представлява
общ разход по кредита.
Излага аргументи, че на кредитора е бил предварително известен
разходът на потребителя в размер на 3710 лв., който трябва да направи за
1
заплащане на възнаграждение на дружеството-гарант: същият е посочен в
т.4.3. от представения от кредитора Стандартен европейски формуляр, като с
включването му общата сума за плащане от кредитополучателя възлизала на
8435 лв. и задължението му нараствало повече от 100%; същата сума била
посочена и на официалната интернет страница на ответника при направена
справка по ЕГН на кредитополучателя; кредитополучателят „***“ ЕООД и
дружеството-гарант Multitude bank са свързани лица, което се установявало от
справка в Търговския регистър и справка в публично достъпния регистър на
Швейцария относно собствениците на капитала на двете дружества.
Навежда довод, че невключването на възнаграждението по договора за
поръчителство в ГПР има за цел заобикаляне на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК
относно законоустановената максимална стойност на ГПР и нарушава
императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл.19, ал.1 ЗПК
относно съдържащата се в договора за потребителски кредит информация за
годишния процент на разходите.
Твърди, че потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед
невъзможността да влияе на клаузите на договора. Задължението за сключване
на договор с одобрено от заемодателя дружество-гарант било предвидено в
общите условия на кредитора, което сочи като допълнителен аргумент, че към
момента на сключване на договора за кредит кредиторът е знаел за
допълнителния разход на кредитополучателя за заплащане на възнаграждение
за дружеството гарант.
Позовава се на Решение на СЕС от 13 март 2025г. по дело С-337/23,
съгласно което разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
Навежда довод, че клаузата на чл.5 от договора за кредит е в
противоречие с добрите нрави и неравноправна такава по смисъла на чл.143,
ал.1 ЗЗП, тъй като води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца, предоставящ кредити по занятие и тези на
потребителя. За обосноваване на този довод излага аргументи, че
обезпечението на кредита е свързано с процедурата по отпускане на кредита,
т.е. с действията по усвояване и управление на кредита, за които съгласно
чл.10а, ал.2 ЗПК на същия не се дължи заплащане на такси и комисионни;
уговореното възнаграждение за поръчителството е в необосновано висок
размер с оглед размера на отпуснатия заем; потребителят е бил ограничен в
избора си на поръчител, тъй като същият следва да бъде дружество, одобрено
от заемодателя, а предоставената друга възможност за безплатно
поръчителство от физически лица, също е под условието те да са одобрени от
кредитора. Твърди, че по този начин на практика потребителят е ограничен в
избора си на поръчител и се принуждава задължително да избере за поръчител
дружеството, посочено от кредитора, което е свързано лице с него. По този
2
начин не се отчита интереса на потребителя, а само този на кредитора, което
води до неравнопоставеност на правата и задълженията на страните.
На следващо място сочи, че непредставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждение за
дружеството-гарант, което води до скрито и значително оскъпяване на
кредита. Сочи се още, че в възнаграждението за гарант е в размер на 3710 лв.,
което надвишава главницата по кредита от 3500 лв. Включено по този начин
към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява скрита сигурна печалба за заемодателя. Счита, че
аргумент в подкрепа на този извод, е и обстоятелството, че собствениците и на
двете дружества /дружеството заемодател и дружеството гарант са едни и
същи лица.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответника „***“ ЕООД, който в законоустановения срок е депозирал писмен
отговор.
Оспорва твърденията на ищеца за нищожност на договора за
потребителски кредит и на клаузата на чл.5 от същия.
Твърди, че поръчителството от Мултитюд банк не е задължително
условие за сключване на договора за кредит, като на кредитополучателя е
предоставена възможност да избере свой поръчител или този, предложен от
кредитора. Твърди, че според сайта на „***“ потребителят сам избира
обезпечението.
Сочи, че Мултитюд банк е самостоятелно юридическо лице, различно от
кредитора „***“ ЕООД.
Твърди, че ищецът сам е избрал Мултитуюд Банк (Малта) като
поръчител в електронния формуляр и, след като е бил информиран за
дължимите такси, е подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна
информация по e-mail, която изрично посочва, че за сключването на договора
за кредит „***“ изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от
Мултитуюд Банк, включително Договор за гаранция. След като е бил
информиран, ищецът е потвърдил чрез SMS желанието си да сключи
договора.
С оглед на изложеното счита, че не е налице заблуждаваща търговска
практика по чл.68е от ЗЗП. Ответникът не е въвел ищеца в заблуждение
относно избора на поръчител или дължимите суми. На всеки етап ищецът е
бил информиран за последствията от своя избор, включително за сумите,
дължими на Мултитуюд Банк, ако избере нея за поръчител.
Оспорва като неоснователни твърденията за нарушение на чл.143 от
ЗЗП. Твърди, че чл.5 от договора ясно посочва избраната от ищеца опция за
поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция са
подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към
3
Мултитуюд Банк, които ищецът е приел доброволно.
Излага аргументи, че не е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърди, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът
за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението на ищеца
за допълнителни разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е резултат
от оценка на кредитоспособността по закон. „***“ е предоставила
необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е имал време да
избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но не е упражнил
това си право.
Моли иска да бъде отхвърлен като неоснователен.
В срока по чл.131 ГПК е предявен насрещен осъдителен иск с правно
основание чл.79 ЗЗД от ответника „***“ ЕООД срещу ищеца Б. Д. Л. за
осъждане на Б. Д. Л. да заплати на „***“ ЕООД сумата в размер на 1211 лв. -
неизплатена главница по Договор за потребителски кредит №***/31.03.2025г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск до
окончателното изплащане на вземането.
Позовава се на сключения между страните Договор за потребителски
кредит №*** от 31.03.2025г., по който била отпусната в заем сумата от 3500
лв. Твърди, че договорът следвало да бъде погасен в период до 18 месеца, но
към момента потребителят бил заплатил само 1789 лв. Неизплатена била
главница в размер на 1211 лв.
Твърди сериозно неизпълнение на договора от страна на
кредитополучателя, поради което на основание чл.6 от договора и чл.13, ал.1
от Общите условия на „***“ ЕООД обявява всички вземания по договора за
предсрочно изискуеми.
Препис от насрещния иск е връчен на ответника по него, който е подал
писмен отговор в указания му срок.
Твърди, че липсват доказателства за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, както и не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна
изискуемост. Твърди се, че кредитополучателят извършва ежемесечни
плащания в сроковете, посочени в погасителния план, включително в по-висок
размер от месечните вноски.
Позовава се на нищожността на договора за кредит по доводите,
изложени в първоначалната искова молба. Навежда довод, че предвид
нищожността на договора за кредит приложима е разпоредбата на чл.23 ЗПК,
съгласно която потребителят дължи само чистата сума по кредита и не дължи
лихва и други разходи.
В съдебното заседание ищецът се представлява от пълномощника
адв.Й.М. - ПлАК, който поддържа исковата молба и отговора по насрещния
иск. Представя писмени бележки с подробни доводи за нищожност на
договора за кредит и за неоснователност на насрещния иск. Претендирани са
разноски.
Ответникът не се представлява. Представени са писмени бележки чрез
ю.к. Гардения Георгиева, в която са наведени доводи за неоснователност на
4
установителния иск за нищожност на договора. Направено е възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на ищеца, като са
изложени аргументи, че с оглед конкретните обстоятелства по делото
претендираният такъв не представлява справедлив и обоснован размер.
Направено е искане за присъждане на разноски в полза на ответника.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Между страните не е спорно и се установява от Договор за предоставяне
на потребителски кредит №*** от 31.03.2025г., Общи условия за предоставяне
на потребителски кредити на „***“ ЕООД и Стандартен европейски
формулят с преддоговорна информация, че между ищеца Б. Д. Л. и ответника
„***“ ЕООД, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
ответното дружество предоставило в заем парична сума в размер на 3500 лв.,
която следва да бъде върната чрез 18 месечни вноски, съгласно погасителния
план на договора.
Установява се, че договорът е сключен от разстояние, при спазване
изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, както и процедура по кандидатстване и
сключване на договора, подробно разписана в Общите условия.
В чл.3, б) от договора за потребителски кредит е уговорена дължима от
кредитополучателя лихва в размер на 1225 лв. при лихвен процент 23,33 %.
Посочено е, че общо дължимата сума, която следва да заплати
кредитополучателят, е в размер на 4725 лв., включваща сумата на отпуснатия
кредит и дължимата се лихва.
Съгласно чл.4 от договора общият разход по кредита е 1225 лв. и
включва възнаградителната лихва. Годишният процент на разходите е в размер
на 49,66 %.
В клаузата на чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на дружеството, с
одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
като уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Със същата
клауза е уговорено, че със сключването на договора за потребителски кредит
кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и
недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице като
поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по
кандидатстване за кредит и кредитополучателят декларира, че е запознат, че
всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на
кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.
Установява се от Разписка за извършено плащане от 31.03.2025г. чрез
ePay.bg, че кредитополучателят е усвоил отпуснатата в заем парична сума,
която е била преведена по негова банкова сметка.
Установява се от Договор за гаранция (поръчителство) от 01.04.2025г., че
5
във връзка с изискванията на процесния договор за потребителски кредит,
описан по-горе, между Б. Д. Л. и Multitude Bank p.l.c. е сключен Договор за
гаранция (поръчителство), по силата на който Multitude Bank p.l.c., в
качеството му на гарант се задължава солидарно с потребителя да отговаря
спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения, произтичащи от
Договора за потребителски кредит в размер до 7000 лв. Клиентът се
задължава да заплати на гаранта такса за предоставянето на гаранцията, която
да преведе по банковата сметка на гаранта - в срок съгласно погасителен план
към договора.
Установява се от погасителен план към Договора за гаранция №***, че
общо дължимата такса към гаранта е в размер на 3710 лв., която е разсрочена
на 18 месечни погасителни вноски.
Установява се от платежни нареждания за кредитен превод, че
кредитополучателят Б. Д. Л. е заплатил като вноски по Договор за кредит
№*** сумата в общ размер на 3644,44 лв.
С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът намира от
правна страна следното:
По установителния иск за прогласяване нищожност на договора за
потребителски кредит:
Основателен е наведения от ищеца довод, че сключеният с ответното
дружество „***“ ЕООД договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на целия договор за потребителски заем,
тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
В процесния случай, не е спазено императивното изискване на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата предвижда, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 към закона
начин.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК на договора за потребителски кредит, е налице не
6
само, когато в него изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР.
В процесния случай ГПР, посочен в договора, не отговаря на
действителния такъв, тъй като в него като разход не е включено
възнаграждението, дължимо на поръчителя по договора за предоставяне на
поръчителство, сключен за обезпечаване на договора за потребителски кредит.
Основателен е наведения от ищеца довод, че възнаграждението,
дължимо на поръчителя, макар формално да е установено с друго
облигационно правоотношение, изпълва изискванията на общ разход по
кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде
включен при изчисляване на ГПР. Аргументите за това са следните:
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, включително
застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита.
Макар всеки един от двата договора – договорът за кредит и договорът
за предоставяне на поръчителство, да представляват самостоятелни такива,
съдът приема, че същите следва да бъдат разглеждани не самостоятелно, а
като съвкупност от правоотношения и във връзка един с друг.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
представлява разход, свързан с предмета на договора за потребителски
кредит, доколкото касае разход във връзка с обезпечаване на вземанията по
договора. Тълкуване клаузите на чл.5 от договора водят до извод, че
предоставянето от потребителя на обезпечение под формата на поръчителство
е задължително условие за сключване на договора за кредит, като се твърди на
потребителя единствено да е бил предоставен избор относно поръчителя -
физическо лице или предложеното от кредитора юридическо лице Multitude
Bank.
На следващо място, възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство представлява и разход, който изначално е известен на
кредитора и на практика е сигурно, че потребителят ще заплати.
Извод за това, че възнаграждението за поръчителя е разход за
потребителя, който е бил известен на кредитора към момента на сключване на
7
договора, следва от клаузата на чл.5, в която изрично е посочено, че кредитът
се обезпечава с поръчителство, предоставено от Multitude Bank, както и че
уговорката, свързана с обезпечението, не може да бъде отменена нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Макар формално с подписване на договора за кредит от потребителя да
се декларира, че сам е избрал поръчителство от предложеното от кредитора
лице Multitude Bank, както и че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия, изискванията към потребителя и
спецификата на договора навеждат на извод, че същият реално е бил лишен от
такъв избор и кредиторът е целял да го насочи към формата на обезпечение,
която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави -
обезпечение от одобрено от кредитора дружество. Въпреки, че на
кредитополучателя формално е била предоставена възможност да осигури
поръчител - физическо лице, с оглед спецификата на т.нар. бързи кредити, при
които се цели получаване на парични средства в кратък срок, обстоятелството,
че предоставянето на обезпечение е условие за отпускане на кредита, предвид
на което именно в такъв кратък срок следва да бъде осигурено физическо лице
за поръчител, както и въведеното от кредитора изискване - поръчителят при
всички случаи да бъде одобрен от него, води до извод, че потребителят е бил
насочен именно към избор на одобрения от „***“ ЕООД поръчител -
юридическо лице. От така изложеното следва, че към момента на сключване
на договора кредиторът предварително е знаел и е бил сигурен, че
потребителят ще направи разход по повод на потребителския кредит чрез
заплащане на възнаграждение на дружеството поръчител, въпреки принципа
за безвъзмездност на поръчителството в общия случай.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че така уговореното представлява
и неравноправно третиране на потребителите. Договорът за поръчителство
има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. За
длъжника от друга страна заплащането на възнаграждението се явява
безпредметно, тъй като при всяка хипотеза той ще дължи сумите по кредита и
няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от
поръчителя. Нещо повече, същият ще дължи допълнително и възнаграждение
на дружеството, предоставило поръчителство, което в процесния случай е в
размер на 3710 лв. - сума по-голяма от отпуснатия на потребителя паричен
заем от 3500 лв., което заедно и с дължимите по договора лихви, оскъпява
кредита повече от двойно. При съвкупния анализ на изложеното по-горе
следва извод, че на практика не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.
8
Поради изложените по-горе доводи възнаграждението, дължимо от
потребителя на поръчителя, се явява разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от
ДР на ЗПК, предвид на което и същото възнаграждение е следвало да бъде
посочено в договора за кредит, в общата дължима във връзка с кредита сума,
както и включено в ГПР.
В подкрепа на този извод е и Решение на СЕС по дело C‑337/23, в което е
прието, че Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В същото решение
съдът в Люксембург напомня, че за да осигури по-голяма защита на
потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В цитираното решение се посочва, че в
случая с платените поръчителства по бързи кредити, на потребителя е
наложено да сключи договор за поръчителство, за да получи кредита. В
решението СЕС приема: „Така по силата на последния договор осигуряването
на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за кредит по
смисъла на чл.3, буква ж от Директива 2008/48, и доколкото сключването на
договора за поръчителство е задължително за самото получаване на кредита,
свързани с този договор разходи са част от „общите разходи по кредита за
потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно буква и) от
същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР“. И
заключава, че с оглед съществения характер на посочването на ГПР в
договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно всички
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
„Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“, заявява съдът в Люксембург.
Не е спорно между страните по делото и се установява от клаузата на
чл.4 от Договор за потребителски кредит №*** от 31.03.2025г., че в ГПР по
него не е включено възнаграждението, дължимо от кредитополучателя на
поръчителя. Изрично е посочено, че общият разход по кредита е 1225 лв. и
включва договорената лихва, като ГПР при включване на този разход е
изчислен на 49,66 %. С оглед размера на възнаграждението към дружеството
гарант, което надхвърля цялата отпусната в заем парична сума по кредита,
следва извод, че при включването му в ГПР, същият ще надхвърли
императивно установения максимален размер на ГПР в чл.19, ал.4 ЗПК.
Следователно нарушена е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
9
предвиждаща, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, като в процесния случай посоченият в договора размер
на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК води до недействителност на
целия договор за кредит на основание императивната разпоредба на чл.22 от
ЗПК. Следва да бъде уважен предявеният установителен иск за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит.
С оглед уважаване на главния иск за прогласяване нищожност на целия
договори за потребителски кредит, не се е сбъднало процесуалното условие за
произнасяне по предявения от ищеца при условията на евентуалност иск за
прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договора.
По насрещния осъдителен иск с правно основание чл.79 ЗЗД:
Претендирана е непогасена от кредитополучателя главница в размер на
1211 лв. по Договор за потребителски кредит №*** от 31.03.2025г., като се
вземането се обявява за предсрочно изискуемо на основание чл.6 от договора
и чл.13, ал.1 от Общите условия на „***“ ЕООД.
С уважаване на главния иск договорът за потребителки кредит -
основание на претендираната по осъдителния иск парична сума, е обявен за
нищожен на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
С Решение №50174 от 26.10.2022г. по гр. дело №3855/2021 г. на ВКС, IV
г. о., Решение №60186 от 28.11.2022г. по т. дело №1023/2020 г. на ВКС, I т. о.,
както и в Решение №0056 от 29.05.2023г. по т.д.№ 2024/2022г. на ВКС, I т. о.
по чл.290 ГПК е прието, че при установена от съда недействителност на
договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск
на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с
решението си съдът следва да установи, на основание чл.23 ЗПК, дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на
чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не
е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с
иск на извъндоговорно основание по чл.55 ЗЗД.
В процесния случай дължимата се на основание чл.23 ЗПК чиста
стойност на кредита е в размер на 3500 лв. – усвоената от потребителя
главница.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че
потребителят е заплатил по договора за кредит сума в общ размер на 3644,44
лв. С оглед прогласяване нищожността на договора за кредит на основание
чл.23 ЗПК същият не дължи лихви и други разходи по кредита. Следователно
заплатената сума от 3644,44 лв. следва да бъде съотнесена за погасяване на
главницата – чистата стойност на кредита. Заплатената от потребителя
парична сума по кредита покрива изцяло и погасява задължението за главница
в размер на 3500 лв. Следователно предявеният насрещен иск за осъждане на
10
ответника да заплати сумата от 1211 лв. – изискуема и незаплатена главница, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен от съда.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца по
първоначалния иск Б. Д. Л. се дължат направените от него разноски за
заплатена държавна такса в размер на 189 лв.
От пълномощника адв.Й.М. е поискано присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА – за защита по първоначалния
иск в размер на 772 лв. и за защита по насрещния иск в размер на 421 лв.
Налице са процесуалните предпоставки за присъждане в полза на адвоката на
поисканото възнаграждение. По делото са представени доказателства за
уговорено между ищеца и адвоката осъществяване на безплатна правна
помощ по настоящото дело - адвокатско пълномощно и договор за правна
защита и съдействие. Видно от договора за правна защита и съдействие е
уговорено предоставяне на безплатна правна помощ от адвоката на клиента,
тъй като последният е близък на адвоката - на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА. С
оглед изхода на делото - уважаване на първоначалния иск и отхвърляне на
насрещния иск, на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.38,
ал.2 ЗА на адвоката се дължи възнаграждение за осъществената безплатна
правна защита по тези искове.
Неоснователно е възражението на ответника за прекомерност на
адвокатския хонорар. Съдът намира, че размерът на адвокатския хонорар не се
явява прекомерен, като несправедлив такъв и несъразмерен на осъществената
от адвоката работа. Определеното адвокатско възнаграждение съответства на
материалния интерес по исковете, по които е осъществена защита, не е в
завишен размер и е под ориентировъчните размери на адвокатско
възнаграждение визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г. Същото не се явява
прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото, обусловена от
спецификите на исковете за обявяване нищожност на договори за
потребителски кредити с приложима задължителна практика на СЕС и ВКС,
както и с оглед осъществената от адвоката работа – процесуални действия
освен изготвяне на искова молба и отговор по насрещния иск: лично явяване в
с.з., обсъждане на исканията и възраженията на ответника, вкл. във връзка с
доказателствата, представяне на допълнителни писмени доказателства.
Поради изложеното в полза на адвокат Й. М. – ПлАК следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 772 лв. за защита по
уважения първоначален иск и адвокатско възнаграждение в размер на 421 лв.
за защита по отхвърления насрещен иск.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.22 от ЗПК Договор за
потребителски кредит №*** от 31.03.2025г., сключен между Б. Д. Л.,
ЕГН:**********, адрес: *** и „***“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес
11
на управление: ***.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и
адрес на управление: ***, срещу Б. Д. Л., ЕГН:**********, адрес: ***,
насрещен иск правно основание чл.79 ЗЗД за осъждане на Б. Д. Л. да
заплати на „***“ ЕООД сумата в размер на 1211 лв. - неизплатена главница по
Договор за потребителски кредит №***/31.03.2025г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на насрещния иск до окончателното изплащане на
вземането, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „***“ ЕООД, ЕИК:***, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Б. Д. Л., ЕГН:**********,
адрес: ***, разноски за заплатена държавна такса в размер на 189,00 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА „***“
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на
адв.Й. В. М., личен номер:***, АК-Плевен, адрес на кантора: г***, адвокатско
възнаграждение в размер на 772,00 лв. за защита по уважения първоначален
главен иск.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА „***“
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на
адв.Й. В. М., личен номер:***, АК-Плевен, адрес на кантора: г***, адвокатско
възнаграждение в размер на 421,00 лв. за защита по отхвърления насрещен
иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
12