Решение по дело №1106/2024 на Административен съд - Хасково

Касационното производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, представлявана от председателя на управителния съвет, подадена чрез пълномощника му юрк.П. С.-Г., с посочен по делото съдебен адрес, против Решение №162 от 01.10.2024 г., постановено по АНД №354/2024 г. по описа на Районен съд – Харманли.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение било неправилно. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд правилно бил възприел и отразил фактическата обстановка в решението, но правните му изводи не кореспондирали с материалния закон. Твърди се, че електронният фиш бил издаден при спазване на всички материалноправни и процесуалноправни изисквания и в съответствие с целта на закона. Издаването на електронен фиш за нарушение на чл.179, ал.3б от ЗДвП било допустимо и изрично предвидено в чл.189ж, ал.1 от ЗДвП. Макар преди изменението с ДВ бр.13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г. в нормата на чл.189ж, ал.1 от ЗДвП да се говорело за нарушения по чл.179, ал.3 от ЗДвП, то от разпоредбата на чл.189ж, ал.7 било ясно, че електронен фиш можело да се издава и за нарушения по чл.179, ал.3б от ЗДвП. Нормата на чл.189ж, ал.1 от ЗДвП не била санкционна, тъй като в нея не била предвидена никаква санкция, а била процесуална, доколкото уреждала ред за налагане на наказание. Приложеният в случая ред за санкциониране на деянието по чл.179, ал.3б от ЗДвП, чрез издаване на електронен фиш, бил допустим от гледна точка на действащото законодателство. В този смисъл били и разпоредбите на чл.167а, ал.3 и ал.4 от ЗДвП, а допълнителен аргумент се черпел и от разпоредбата на чл.187а, ал.4 и ал.5 от ЗДвП.

Твърди се, че годен субект на нарушението по чл.179, ал.3 от ЗДвП, към което препращал чл.189ж, ал.1 от ЗДвП, бил водачът на автомобила, а не неговият собственик или регистриран ползвател (собственикът бил субект именно на нарушението по чл.179, ал.3б от ЗДвП). Собственикът или ползвателят можел да носи отговорност за нарушение по чл.179, ал.3 от ЗДвП в случаите на чл.187а, ал.1 от ЗДвП. Цитирана е и разпоредбата на чл.167а, ал.2, т.8 от ЗДвП, и се извежда довода, че налагайки санкцията за извършено нарушение с електронен фиш, процесуалният закон бил приложен правилно, а съществено нарушение на процедурните правила не било допуснато.

Оспорва се извода на съда за нарушение, свързано с описанието на инкриминираното нарушение. Навеждат се доводи за неправилност на решението, при безспорна установеност на деянието и неговия извършител. Твърди се, че с оглед представената от собственика на ППС Декларация на основание чл.187а, ал.4 от ЗДвП, правилно административнонаказаното лице било определено като субект на нарушението. Словесното описание на нарушението, по начина, по който било формулирано, съдържало достатъчно фактически изложения досежно конкретните съставомерни признаци, а деянието било подведено под съответно нарушената административнонаказателна норма.

Претендира се обжалваното съдебно решение да бъде отменено, като вместо него се потвърди Електронния фиш.

В допълнително подадена по делото молба, пълномощникът на касатора излага и съображения във връзка с Решението по преюдициално дело С-61/23 г. на СЕС, като моли да се има предвид, че преюдициалният въпрос по същото касаел единствено принципа на съразмерност/пропорционалност на наказанията, отбелязано в §38 от Решението. Намира за неоснователни твърденията за несъразмерност на глобата в процесния случай, като счита, че РС – Харманли трябвало да изследва всички факти и обстоятелства във връзка с тежестта на нарушението, включително изразходваните от държавата средства за ремонт и поддръжка на платената пътна инфраструктура, и да съобрази решението си с факта, че дейностите във връзка със сухопътния транспорт, в т.ч. изграждане и поддържане на съответната инфраструктура, били сред стратегическите дейности от значение за националната сигурност, по аргумент от Постановление на МС №181/2009 г.

С оглед изложеното се моли алтернативно, след отмяна на обжалваното Решение, да бъде определена санкция, която да е съразмерна и пропорционална на извършеното нарушение.

Ответникът, Г. Г. Б., чрез пълномощника си адв.Г. К., излага в писмен отговор на касационната жалба становище за нейната неоснователност и претендира отхвърлянето й.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково излага становище, че решението на районния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Административен съд – Хасково, след проверка на оспореното решение, във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218, ал.2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

С проверяваното решение Районен съд – Харманли е отменил оспорения пред него Електронен фиш за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата №**********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура” към Министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който на Г. Г. Б. от [населено място], за установено на 27.08.2021 г. в 11:22 ч. нарушение на чл.139, ал.7 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл.179, ал.3а, във връзка с чл.187а, ал.5 от ЗДвП, е наложена глоба в размер на 1800 лева.

За да отмени Електронния фиш въззивният съд е установил и описал фактическата обстановка и приложимата нормативна уредба. Изложил е съображения, че в процесния случай на ответника по касационната жалба Г. Г. Б. е наложена глоба на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП, като е съставен електронен фиш, но според разпоредбата на чл.189ж, ал.1 от ЗДвП, в приложимата й редакция, обн.ДВ бр.105 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушителя може да се състави само при нарушение по чл.179, ал.3 от ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл.167а, ал.3 от ЗДвП, не и при нарушение, санкционирано по чл.179, ал.3а. Съдът е счел, че незаконосъобразно на Г. Г. Б. е издаден електронен фиш, поради което последният подлежи на отмяна. Съдът е изложил съображения и за друго допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в административнонаказателното производство, изразяващо се в това, че съставеният ЕФ не отговаря на изискванията на чл.189, ал.4 от ЗДвП към съдържанието му, тъй като описанието на административното нарушение, респ. обстоятелствата, при които същото е извършено, не били формулирани достатъчно ясно и изчерпателно – не било посочено в какво качество е наказано лицето, и защо именно неговата административнонаказателна отговорност е ангажирана за нарушението по чл.139, ал.7 от ЗДвП.

Оспореното решение е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, като относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред, а фактическите изводи са направени след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно като краен резултат.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата.

Според §16 от Допълнителна разпоредба на Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ДВ бр.43 от 2008 г.), този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета.

Чл.10, ал.1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1. такса за ползване на платената пътна мрежа – винетна такса за пътни превозни средства по чл.10а, ал.7 (с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона: 1. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост); заплащането на винетната такса дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа;

2. такса за изминато разстояние – тол такса за пътни превозни средства по чл.10б, ал.3 (за всички пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3,5 тона, извън тези по чл.10а, ал.9); заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък.

Легални определения на понятията „Платена пътна мрежа” и „Тол сегмент” са дадени в §1, т.31 и т.35 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. По смисъла на същите „Платена пътна мрежа“ е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл.10, ал.3, а „Тол сегмент“ е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл.10, ал.6 ставка за съответния път или пътен участък.

В чл.179, ал.3а от ЗДвП (Нова – ДВ бр.105 от 2018 г., в сила от 16.08.2019 г.) е регламентирано, че водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл.10б, ал.3 от Закона за пътищата по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на Закона за пътищата, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1800 лв.

Така предвиденото в нормата на чл.179, ал.3а от ЗДвП административно наказание глоба, наложено в процесния случай на Г. Г. Б., е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението.

В член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО) е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Националните разпоредби, приети по същата Директива, установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в ЗДвП.

Съгласно член 267 от ДФЕС, Съдът на Европейския съюз (СЕС) разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В същата разпоредба е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на СЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение.

Въпросът дали член 9а от Директива 1999/62/ЕО, изменена с Директива 2011/76/ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане от СЕС по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по същите е даден отговор, че:

1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В процесния случай предвидената в чл.179, ал.3а от ЗДвП глоба е абсолютно определена по размер, същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв, без да се отчитат обективни обстоятелства като например кои задължения не са били изпълнени, на какво се дължи неизпълнението им, изминатото разстояние, размерът на неплатената тол такса и др. подобни. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание, като съгласно законодателната уредба не може да приеме и че деянието представлява маловажен случай, предвид разпоредбата на чл.189з от ЗДвП.

Изложеното сочи, че фактите по настоящото дело следва да се разглеждат като идентични с тези по съединени дела C-497/15 и С-498/15, поради което не е необходимо да се отправя ново преюдициално запитване по повод въпросите, на които СЕС е дал отговор в това съдебно производство.

Наред с това в българското законодателство в чл.10, ал.2 от Закона за пътищата е уредена възможността, в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по ал.1, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност. В този случай се освобождават от административнонаказателна отговорност и всички други лица, които могат да носят такава във връзка с конкретното пътно превозно средство.

Решението на СЕС по съединени дела C-497/15 и С-498/15 не разглежда този въпрос, но с Решение на съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело C-61/23 („Екострой“ ЕООД срещу Агенция „Пътна инфраструктура“) СЕС постанови, че:

„Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.“

От възприетото в така цитираните решения на СЕС следва извода, че предвиденият в чл.179, ал.3а от ЗДвП фиксиран размер на административнонаказателни санкции, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО, която норма, като такава на общностното право, има приоритет.

Съгласно член 4, параграф 3 от ДЕС, държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Член 9а от Директива 1999/62/ЕО предоставя на частно-правните субекти правото на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. Това по същество означава, че държавата-членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административнонаказателното преследване, и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с Директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл.179, ал.3а от ЗДвП, с оглед постановеното Решение по дело С-61/23 на СЕС, се явява в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая Директивата и конкретно заложените в член 9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националният законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост, и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл.179, ал.3а от ЗДвП, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

Ето защо настоящата инстанция приема, че като е отменил Електронния фиш, въззивният съд е приложил правилно материалния закон при постановяването на обжалваното решение.

Решението му е валидно, допустимо и съответстващо на закона, и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на ответника следва да бъдат присъдени, платими от касатора, своевременно претендираните разноски, в размер на 600 лева, представляващи действително заплатеното адвокатско възнаграждение за един адвокат по Договор за правна защита и съдействие за настоящата инстанция.

Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.първо от АПК, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №162 от 01.10.2024 г., постановено по АНД №354/2024 г. по описа на Районен съд – Харманли.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, да заплати на Г. Г. Б., [ЕГН], от [населено място], разноски по делото в размер на 600 (шестстотин) лева.

Решението е окончателно.