№ 12240
грс 08.02.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Частно
гражданско дело № 20221110103582 по описа за 2022 година
Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от .....”
ЕООД против В. Г. В..
След преценка допустимостта и редовността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, съдът приема, че същото е допустимо, но по същество е
частично неоснователно, по следните съображения:
Заявителят претендира издаване на заповед за изпълнение за посочените в
заявлението суми, произтичащи от договор за паричен заем № ... от 1... г., сключен с „....”
АД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя. На основание сключения договор
претендира издаване на заповед за изпълнение за суми, представляващи главница,
възнаградителна лихва, обезщетение за забава. Претендира се и възнаграждение по
гаранционна сделка (поръчителство ) в размер на 193,92 лв. и разходи за извънсъдебно
събиране на вземането в размер на 36 лева.
По делото е представен препис от договора за кредит и Договор за поръчителство.
В заявлението е посочено, че съгласно клаузите на договора заемателят се е задължил
в тридневен срок от подписване на договор да предостави обезпечение на задълженията на
заемодателя чрез: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговоря на подробно
посочени в клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора изисквания за доход и кредитоспособност на
поръчителите, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което
предоставя гаранционни сделки.
Длъжникът е сключил на 1... г. (същата дата, на която е сключен и процесния договор
за кредит) с „..." ЕООД възмезден договор за предоставяне на поръчителство като се е
задължил за срока на ползване на кредита да заплати разсрочено възнаграждение на
поръчителя в размер на 254,52 лева. По делото се претендира сумата от 193,92 лв. –
незаплатен остатък от установеното възнаграждение за поръчителство.
Съдът намира, че посочените суми не следва да бъдат присъждани, доколкото се
основават на постигнати между страните уговорки, които са нищожни.
Следва да се посочи, че ролята, възложена на националния съд от правото на
Европейския съюз, в областта на защита на потребителите, не се ограничава само до правото
да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също
включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства. В този смисъл е практиката на СЕС,
формирана по преюдициални запитвания по прилагането на Директива 93/13/ЕИО - така
1
Решение от 4 юни 2009 г. по дело ......, ... Тези изводи са още веднъж потвърдени с Решение
от 18.02.2016 г. по дело ... срещу J..., ..., ..., ... - C-49/14 на СЕС, с което категорично се
посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази директива права може да бъде
гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява
в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за
плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния
характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В Решение от 21.02.2013 г.
по дело .... рещу ... - C‑472/11, от друга страна се приема, че е необходимо националният
съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на дадена клауза, да може да
изведе всички последици от тази констатация, без да чака потребителят, който е
информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза.
В случая в националното законодателство такава възможност е предвидена с разпоредбата
на чл. 415, ал.1, т. 3 ГПК, съгласно която съдът следва да даде указание на заявителя, че
може да предяви осъдителен иск, като при условията на състезателно начало страните могат
да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с евентуалната неравноправност на
клаузи в договора с участието и на длъжника.
Така изложеното на още по-голямо основание следва да се приеме за договорните
клаузи, които са нищожни, поради противоречието им със закона или с добрите нрави, за
което разпоредбата на чл. 411, ал. 1, т. 2 ГПК задължава съдът да следи служебно в
производството по издаване на заповед за изпълнение. Нещо повече в този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, в мотивите, на което изрично е застъпено
становището, че за нищожността на неустойката съдът следи служебно.
Нещо повече с изменението на процесуалния закон с ДВ, бр. 100 от 2019 г., в сила от
24.12.2019 г. и приемане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК се установява служебно
задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, като ако такава се установи или е налице обоснована вероятност за това, съдът
следва отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и
осигуряване на обезпечение- одобрено от заемодателя дружество-поръчител, е нищожна и
не поражда права и задължения за страните.
Макар отношенията между кредитора и длъжника да са представени като
регламентирани от отделни договори-за потребителски кредит и за поръчителство, при
изложените от заявителя факти и основания става ясно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е посочено в
заявлението договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без да е
обезпечен. От своя страна е налице договорна обвързаност и между кредитора и
поръчителя, с изричната уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по
поръчителството пред това по основното задължение по кредита. Налице е дълг по кредитно
правоотношение, с уговорени акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като едно
цяло. Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в
отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи закона и забраната за уговаряне на
допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора-чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК. Видно е, че ангажиментът към поръчителя е неделим от основния по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по кредита. Тук
таксата не е включена в предвидения по договора ГПР, а ако бъде изчислена стойността й
ще надвиши многократно максимално допустимият размер, регламентиран в императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК- петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута по постановление на Министерския съвет на Република
България. Нещо повече-плащането на тази такса е уговорено като приоритетно, дори пред
2
основното задължение по кредитното правоотношение, от което ясно прозира целта му-да
обезпечи гарантиран доход, без да има сигурност в насрещната престация.
Макар подобен начин за обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и
наложил се в практиката, ясно е, че с него се постига осигуряване на сигурен доход без
насреща да е престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е уговорено като
дължимо предварително, преди и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне да тази
възможност. На практика с него се предвижда допълнителна такса за услуга, която не е ясно
дали ще се предостави, което отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
Съдът намира, че клаузите от договора, установяващи, че длъжникът дължи и
възнаграждение за услуга „поръчителство“, са нищожни и не пораждат права и задължения
за страните, поради противоречието им с добрите нрави, тъй като по този начин се
увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава
длъжника. На следващо място, тези такси противоречат и на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
На следващо място вземането за сумата от сумата от 36 лв. - такса разходи за
извънсъдебно събиране на задължението също е възникнало на основание недействителна
клауза. Доколкото договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона
за потребителския кредит, нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по
специално императивното правило на чл. 33, ал.1 и 2 от ЗПК. Цитираната норма в ал.1
предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал. 2 на чл. 33 от ЗПК, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не
може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че с твърденията за въведени с договора
клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение на задължение, разходи и такси за
извънсъдебно събиране, при определени условия след настъпване на падеж на главните
задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост de facto е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобни клаузи
противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел да се присъди
още едно обезщетение за забава. Поради това те не пораждат права и задължения за
страните.
Поради така изложените тези клаузи не пораждат права и задължения за страните,
респективно в частта, с която са претендирани произтичащите от тях вземания заявлението
по чл. 410 от ГПК следва да се отхвърли.
Следва на основание чл. 415, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 3 ГПК да се укаже на заявителя, че
може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за които е отхвърлено заявлението.
Срокът, установен в посочената разпоредба е едномесечен от връчване на разпореждането,
но доколкото настоящото разпореждане подлежи на обжалване с частна жалба, следва да се
укаже на заявителя, че може да предяви иск за вземането в едномесечен срок, който започва
да тече от датата на влизане в сила на настоящото разпореждане.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
3
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от „.....”
ЕООД, ЕИК ....1, със седалище и адрес на управление грс ул. „...” № ..., против В. Г. В. , ЕГН
**********, в частите, с които се иска да бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от
193,92 лв., представляваща възнаграждение по гаранционна сделка и разходи за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 36 лева.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок
от съобщаването му на заявителя пред Софийски градски съд.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно вземанията, за
които е отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от влизане в сила на настоящото
разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса. Ако искът не бъде предявен в
посочения едномесечен срок страната губи възможността да приспадне внесената по
настоящото дело държавна такса.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4