№ 344
гр. София, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло Хр. Родопски Въззивно гражданско
дело № 20251800500418 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 43/31.01.2025 г., постановено по гр.д. № 1917/2022 г. по
описа на Районен съд - Ботевград, е отхвърлен предявения от “МУЛТИ ТОП
СТРОЙ 88” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. “Александър Стамболийски” 84, ет.10, ап. 53, представлявано от
управителя Я.И.М. срещу “Би Ай Ти 2020” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Гоце Делчев, обл. Благоевград, ул.
“Драма” 10, представлявано от управителя Б.Д.Т. иск, с правна квалификация
чл. 286 от ТЗ, вр. чл.266, вр. чл. 258, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - за заплащане на
сумата от 5 480.00 (пет хиляди четиристотин и осемдесет) лева,
представляваща неизплатен остатък от дължимо възнаграждение по договор
за изработка по издадена фактура **********/16.02.2022 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска –
25.10.2022 година до окончателното й изплащане.
С решението си съдът е възложил разноските в полза на ответника, на
осн.чл.78, ал.3 ГПК.
В установения от закона срок по чл. 259, ал.1 от ГПК, ищецът и настоящ
1
въззивник “МУЛТИ ТОП СТРОЙ 88” ЕООД е обжалвал решението, като
моли същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а
предявения иск да бъде уважен. В жалбата са изложени редица доводи във
връзка с направените оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на
материалния закон.
Счита, че по делото е проведено успешно пълно и главно доказване от
негова страна, че между страните е съществувало валидно облигационно
отношение по договор за изработка, имащ за предмет описаната в процесната
фактура услуга – извършване на СМР, че е извършил възложената му услуга и
че трудовия резултат от нея е приет от ответника, както и размера на
вземането му за главница и неговата изискуемост. Излага, че процесния
счетоводен документ не е подписан от страните по спора, тъй като съгласно
трайната съдебна практика, той може да служи като доказателство за
сключване на договора и за възникване на отразените в съдържанието му
задължения, ако съдържа съществените елементи на конкретната сделка, стига
да е намерил отражение в счетоводствата на договарящите. В случая
въпросната фактура отразява конкретно възложеното действие на изпълнителя
от възложителя - извършване на строително-монтажни работи и цената за
извършването на тази услуга. Наличието на договорна връзка между страните
с посоченото във фактурата съдържание /предмет и цена/ се установява и от
извършените от възложителя две частични плащания по фактурата на обща
стойност от 7000 лв. Те представляват действия на извънсъдебно признаване
на задължението, които кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства.
Тъй като в срока по чл.131 от ГПК ответникът не е подал отговор на
исковата молба, с който да оспори осъществяването на релевантните за спора
факти, а го е сторил на по-късен етап – в о.с.з., счита, че след като не бил
поискал възобновяване на срока за подаване на отговор, оспорването на
исковата молба било невалидно.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна “Би Ай Ти 2020”
ЕООД е подала отговор на жалбата, в който излага съображения за нейната
неоснователност. Счита постановеното решение за правилно, а решаващите
изводи на съда за обосновани и съобразени с доказателствата по делото.
Счита, че ищецът – настоящ въззивник не е доказал сключването на
договор за изработка, нито неговия предмет, изпълнението на възложената
работа и приемането й от страна на "Би Ай Ти 2020" ЕООД. Оспорва, като
неоснователни твърденията на въззивника, че осчетоводяването на процесната
фактура и ползването на данъчен кредит по нея доказва съществуването на
твърдяната облигационна връзка между страните и служи като доказателство
за изпълнението и приемането на работата от страна на възложителя. Смята,
че осчетоводяването, респ. ползването на данъчен кредит по процесната
фактура от страна на ответното дружество не е доказано от въззивника в хода
2
на първоинстанционното производство, оспорва въззивното оплакване, че
осчетоводяването на фактурата било напълно достатъчно обстоятелство за
доказване приемането на възложената работа, респ. съществуването на
процесното задължение.
Излага, че не депозирането на отговор на исковата молба в срока по чл.
131 от ГПК и оспорването й в откритото съдебно заседание не преклудира
правото на ответника да го стори тогава, като изрази становище по
основателността на иска и по представените от ищеца доказателства в
откритото съдебно заседание.
В този смисъл се позовава на трайна и непротиворечива съдебна
практика, обективирана в Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №
1893/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 67 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. №
898/2009 г., I т. о., ТК.
Допълва, че не съществува законоустановена презумпция, че
неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК води до
основателност на иска или че подобен пропуск освобождава ищеца от
задължението му по чл. 154, ал.1 от ГПК - да докаже исковата си претенция по
основание и размер.
Въззивникът твърдял още с исковата си молба, че процесната фактура е
осчетоводена в счетоводството на въззиваемото дружество и че същото е
ползвало правото си на приспадане на данъчен кредит по нея, като в тази
насока е бил длъжен да ангажира съответни доказателства. Като не го есторил
своевременно, правото му за това било преклудирано, а искът – недоказан.
Иска потвърждаване на решението на районния съд.
Не претендира присъждане на разноски.
След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда
на чл. 269 от ГПК, Софийски окръжен съд приема за установено от
фактическа и правна страна следното :
Въззивната жалба се явява процесуално допустима – подадена е от
активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в
преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение, по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното
решение не се явява нищожно. Същото е постановено от съдия от Районен съд
- Ботевград, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона
форма.
При проверка по реда на чл. 269 от ГПК - за процесуалната допустимост
на решението, което е обжалвано изцяло, съдът намира, че то се явява
3
процесуално допустимо: налице е гражданскоправен спор между процесуално
правоспособни и дееспособни правни субекти, като компетентен да се
произнесе съобразно правилата за родова и местна компетентност се е явявал
Ботевградският районен съд. Налице са били положителните процесуални
предпоставки за предявяването на иска и не са били налице отрицателни
процесуални предпоставки, водещи до погасяване правото на иск. Съдът се е
произнесъл именно по предявения иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за
незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от
изложеното в жалбата.
Видно от представеното с исковата молба писмено доказателство - фактура
**********/16.02.2022 г., по нея е посочен за доставчик ищецът “Мулти Топ
Строй 88” ЕООД и клиент ответникът “Би Ай Ти 2020” ООД, за стока/услуга
“плащане по СМР”, на стойност 10400.00 лева и сума за плащане по фактурата
от 12480.20 лева, с включен ДДС. Фактурата не е подписана от страните.
От два броя преводни нареждания се установява, че на 30.03.2022 г. и на
04.05.2022 г. от страна на ответника и настоящ въззиваем “Би Ай Ти 2020”
ООД са наредени плащания по сметка на “Мулти Топ Строй 88” ЕООД
съответно на сумите от 3000.00 лева по първото и 4000.00 лева по второто, с
посочено основание “частично плащане по фактура 65/16.02”.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав възприе
следните правни изводи :
Предявен е иск, с правно основание чл. 286 от ТЗ, вр. чл.266, вр. чл. 258,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД - за заплащане на ищеца от ответника на сумата от 5
480.00 (пет хиляди четиристотин и осемдесет) лева, представляваща
неизплатен остатък от дължимо възнаграждение по договор за изработка по
издадена фактура **********/16.02.2022 г., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 25.10.2022 година до
окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че с ответното дружество през месец януари 2022 г. са
сключили устен договор за извършването на строителни работи, по силата на
който последното му е възложило извършването на строително-монтажни
работи /СМР/ на следния обект: Резедейшьн парк 2 квартал Лозен, гр. София,
изразяващи се в шпакловка на фуги върху гипскартон. Твърди наличие на
добросъвестно, качествено и в срок е изпълнение от негова страна на
задълженията му по договора, както и приемането на всички възложени и
извършени строително монтажни работи/СМР/ от ответника без възражения.
Правилно районният съд е разпределил доказателствената тежест в
процеса, като е съобразил, че ищецът следва да установи обстоятелствата, на
които основава своите искания, в случая - наличието на сключен договор за
изработка между страните, изпълнението на задълженията си по него,
съгласно поръчката на ответника и приемането на работата от последния, като
е приел, че тези обстоятелства не били успешно доказани по казуса. Също
4
така е констатирал надлежно, че страните по делото са търговски дружества и
сключената сделка е свързана с упражняваното от ищеца занятие, поради
което я квалифицирал като търговска, по смисъла на чл. 286 от ТЗ.
Съобразно разпоредбата на чл. 258 ЗЗД, при договора за изработка
изпълнителят се задължава по поръчка на възложителя да изработи нещо на
свой риск, съобразно поръчката на възложителя, а последният дължи
заплащането на възнаграждение. Договорът за изработка съгласно чл. 258 и
266 ЗЗД е консенсуален, двустранен и възмезден договор. Разпоредбата на чл.
266, ал. 1 ЗЗД предвижда задължение на поръчващия по договор за изработка
да заплати възнаграждение на изпълнителя за приетата работа. Съобразно
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, за разпределение на доказателствената тежест
в процеса, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване кумулативното наличие на предпоставките, визирани в хипотезата
на правната норма, а именно: наличие на валидно облигационно отношение
по силата на договор за изработка, от което да е възникнало задължение за
възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя, както и пълно
или частично неизпълнение на това задължение, а в тежест на ответника е да
установи плащане на това задължение.
Касателно значението на фактурата, като доказателство за сключен
договор за търговска продажба на стоки, неговото изпълнение и наличието на
основание за плащане на уговорената в договора цена е налице богата съдебна
практика, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.
290 ГПК“ Решение № 30/8.04.2011г. по т. д. № 416/2010 г., I т. о.; Решение №
118/5.07.2011г. по т. д. № 491/2010г.,II т. о.; Решение № 42/2010г. по т. д. №
593/2009г.,II т. о.; Решение № 211/30.01.2012г. по т. д. № 1120/2010г.,II т. о.;№
109 от 7.09.2011г. по т. д. № 465/2010г.,II т. о.;№ 92/7.09.2011г. по т. д. №
478/2010г.,II т. о.; Решение № 46/27.03.2009г. по т. д.№ 546/2008г.,II т. о.;
Решение № 71/22.06.2009г. по т. д.№ 11/2009г.; Решение № 62/25.06.2009г. по
т.д.№546/2008г.; Решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г., II т. о.;
Решение № 252 от 3.01.2013г. на ВКС по т. д. № 1067/2011г.,II т. о.,ТК;
Решение № 20 от 25.03.2013г. на ВКС по т. д. № 206/2012г.,I т. о.,ТК; Решение
№ 114 от 26.07.2013г. на ВКС по т. д. № 255/2012г.,I т. о.,ТК; Решение № 103
от 11.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2334/2013г., II т. о.,ТК; Решение № 71 от
8.09.2014г. на ВКС по т. д. № 1598/2013г.,II т.о.,ТК; Решение № 67 от
31.07.2015 година, на ВКС по т.д. № 631/2024 г., II т.о., ТК и др.
В тях категорично е обосновано становището, че фактурите отразяват
възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от
търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко -
продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС
представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване. Така в Решение № 42/2010 г., по т. д. № 593/2009 г., на ВКС, II
т. о. и в Решение № 92/2011 г., по т.д.№ 478/2010 г., на ВКС, II т.о. е прието, че
дори издадената фактура да е останала неподписана за "получател" от
купувача по договор за търговска продажба, тя може да послужи като
доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа
реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е
счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит.
5
В настоящия случай обаче процесната фактура **********/16.02.2022 г.,
не може да обективира сключен договор за търговска продажба, тъй като
освен, че не е подписана от ответника, не е установено да е осчетоводена,
нито за нея да е ползван данъчен кредит, същата не установява конкретни
СМР, описани по вид, количество качество, начин и срокове за изпълнение, за
да може да се изведе и обоснове извод за конкретно изпълнение или
неизпълнение на надлежно описано и поето договорно задължение от страна
на някоя от страните по нея.
Ето защо извършените частични плащания на вземания по фактурата не
представлява признание на длъжника - ответник за непогасената част от
претендирано общодължимо, но недоказано конкретно задължение.
Горното мотивира настоящият съдебен състав да приеме, че поради
липсата на доказателства за наличие на облигационна връзка и надлежно
изпълнение от страна на ищеца на задълженията му по договор за извършена
от него работа и получаване на услугата по нея от страна на ответника,
обективирано чрез представената фактура, по делото не може да се установи
по безспорен и несъмнен начин съществуването на насрещно задължение от
ответника – настоящ въззиваем за заплащането на възнаграждение на ищеца
по основание и размер, претендирани с исковата молба.
За да постанови решението си, първостепенният съд задълбочено и
аналитично е изследвал фактическите и правни аспекти на казуса, като
правилно и законосъобразно е отхвърлил иска и е възложил разноските
съобразно изхода на спора.
В случая, на основание чл.272 от ГПК въззивният съд обосновава своето
решение, като препраща и към мотивите на първоинстанционния съдебен акт,
които споделя изцяло, като изложени последователно, подробно и
аргументирано.
Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, поради което
решението на районния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно
и законосъобразно.
С оглед изхода по спора, на въззивникът не се следва да се присъждат
разноски, нито на въззиваемия, който не е поискал присъждането им и не е
представил списък по чл.80 ГПК в тази насока.
На осн.чл.280, ал.3, т.1, предл.II ГПК, поради търговския характер на
правния спор и съгласно изводите, сторени в определение № 899 от 30.10.2023
г., на ВКС, по т. д. № 1032/2023 г., I т. о., ТК, решението не подлежи на
касационно обжалване.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 43/31.01.2025 г., постановено по
гр.д. № 1917/2022 г. по описа на Районен съд - Ботевград.
6
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7