РЕШЕНИЕ
№ 79
гр. гр. Хасково, 04.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Минчо К. Димитров
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Минчо К. Димитров Гражданско дело №
20245640101766 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно съединяване главен иск с
правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/,
вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10,
вр. чл. 19 от ЗПК - за прогласяване нищожност на сключен с ответника
договор за потребителски кредит и евентуален иск с правно основание чл.26,
ал.1, вр. чл.22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК, вр. чл. 143 ЗЗП и чл. 146 от ЗЗП - за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 23 от същия договор от Е. С. М.,
ЕГН **********, с адрес: **************, чрез адв. Д. М., съдебен адрес:
**************, против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б,
представлявано от С. Н. Т. – **************.
Ищецът твърди, че на **************г. страните сключили договор за
потребителски кредит от разстояние № **************, по силата на който
ищецът получил в заем парична сума в размер на 800 лева, при годишна лихва
от 36%, размер на ГПР 42,58%, размер на общата сума, която следвало да
върне – 824 лева и срок на погасителния план - 25.07.2021г. В чл. 13 от
договора било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да
бъде обезпечен с гарант, отговарящ на посочени в ОУ условия, или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 23 от същия било
уговорено, че при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
1
обезпечение, заемателят дължи неустойка на кредитора в размер на 0,9% от
стойността на усвоения кредит, платима разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски по кредита.
Поради непредставяне на обезпечение по кредита в срок, на ищеца била
начислена неустойка в размер на 320 лв. и така общата сума, която следвало
да върне по кредита, станала в размер на 1 144 лева. Ищецът твърди, че е
погасил сумата по сключения договор изцяло, включително и сумата за
неустойка.
Счита процесния договор за нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, поради липса на съществен
елемент от неговото съдържание, а именно - годишният процент на разходите
/ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в договора ГПР
бил посочен само като процент, без описание на основните данни, които
послужили за неговото изчисляване, на компонентите, които са включени в
него и начина на формирането му. В договора бил посочен единствено
годишен лихвен процент по заема, без посочване как същият се съотнася към
ГПР. Описаните в съдържанието му такси и разходи – възнаградителна лихва
и неустойка водели до различен от посочения ГПР. Това следвало да се
приравни на ситуацията на непосочване на ГПР в договора, според практиката
на СЕС. Също така ищецът поддържа грешно посочване на размера на ГПР в
процесния договор, както и че действителният такъв многократно надвишавал
допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Според него била налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител
/солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора,
поради което договорът бил нищожен и на основание чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД.
Относно клаузата за дължимост на неустойка се поддържа, че с нея се целяло
прехвърляне на отговорността за задължението на кредитора да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя, който следвало да осигури
обезпечение, едва след като кредитът бил отпуснат, и ако той не сторел това,
дългът му нараствал. Т.е. - вместо кредиторът да следи за неразумно
кредитиране, същият налагал неимоверно голяма неустойка, с която
повишавал риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение, което не било
свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която
накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в какъвто смисъл била
и т.3 на ТР№1/15.06.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Налице било
и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
2
потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза се уговаряло в полза на
кредитора още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение, от което за кредитора не произтичали вреди. Всъщност
с нея се обезпечавали вреди за неизпълнение на главното задължение, които се
обезщетявали с мораторната лихва, а подобно кумулиране на неустойка за
забава и мораторна лихва било недопустимо. Освен това, в случай на
непредставяне на обещано обезпечение кредиторът имал право на осн. чл. 71
ЗЗД да поиска незабавно изпълнение на цялото задължение, но в случая
вместо да санкционира неизпълнението с предсрочна изискуемост, той
начислявал неустойка. Така договорът продължавал да се изпълнява по
първоначалния погасителен план, но на по -висока цена, прикрита като
неустойка. Ищецът счита уреждащата я клауза за изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза
не била и индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. С уговорената
неустойка се целяло заобикаляне на предвидения максимален размер на ГПР -
чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19,
ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не включило в ГПР
разходите за заплащане на „неустойка“, която по своята същност
представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което следвало да е част от него. При условие, че
ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза
многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. В случая било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. С
тези действия ответникът заобиколил изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставяло и
самата цел на Директива 2008/48/ЕО. Начислената неустойката безспорно
попадала в изискванията на Директивата като предвидим общ разход, който
обуславял сключването на договора при тези условия и бил предварително
заложен. Като такъв той следвало да намери отражение в ГПР. Ето защо
неправилното му изчисляване и посочване било самостоятелно основание за
недействителност на договора. Грешното посочване на размера на ГПР
следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно - целият договор следвало да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на
размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между
3
страните, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Процесният договор се счита от ищеца за нищожен и на основание на
чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, с оглед
нищожност на клаузата за възнаградителната лихва, поради противоречието й
с добрите нрави. Така определеният от размер на възнаградителната лихва (в
който се включвал и начислената „неустойка“) бил изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. - двукратния размер на
законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на
уговорката относно договорната лихва водела до нищожност и на целия
договор.
В условията на евентуалност и в случай, че договорът се приеме за
валиден и действителен, ищецът поддържа нищожност на отделните негови
клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД - поради нарушение на закона,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД - поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност, а именно – на клаузата,
с която е начислена процесната неустойка, в размер на 0.9%.
Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови решение, с което
да бъде прогласена нищожността на сключения с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № **************, а в условията на
евентуалност – да бъде провъзгласена нищожността на клаузата на чл.23 от
същия.
Претендира направените по делото разноски, включително адвокатско
възнаграждение.
Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани. Твърди, че между страните бил налице договор, който бил
сключен от разстояние като част от система за предоставяне на финансови
услуги на ответника, в изпълнение на който на същата дата ответникът
предоставил сумата по кредита на ищеца на каса на „Изипей“. Посочва се, че в
договора била предвидена хипотеза за начисляване на неустойка при
неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, но
кредиторът не бил договорно задължен да претендира такава. В случая
сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит и на същият била изпратена
необходимата преддоговорна информация, в т.ч. и СЕФ, проект на договор с
погасителен план към него и Общи условия. Всички му били предоставени на
български език, информацията била предоставена в ясен и четлив вид, при
4
съблюдаване на нормативните изисквания. Въпреки, че неустойка не била
начислявана и събирана от дружеството, ответникът счита уреждащата я
клауза за валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото
законодателство, като излага подробни съображения в такава насока.
Неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1
ЗЗД и и поради това по отношение на нейната действителност според
ответника не били приложими разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а
тези на ЗЗД. Сочи, че неустойка се дължала от неизправната страна по
договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за която тя била
уговорена, а именно - непредоставяне на обезпечение по договора. Тя била
парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в
противен случай би се начислила, с оглед на което било нормално в случай на
неизпълнение на обезпеченото задължение размерът на задължението
длъжника да бъде увеличен. Това обстоятелство не следвало да я прави
нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея функция. Размерът на
неустойката се определял като процент от заетата сума и същата се
начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело изцяло
от волята на заемателя. Видно от Договора било, че неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил
обезпечение, тоест - причината за евентуалното начисляване на такава
неустойка било единствено виновното поведение на ищеца. Освен това,
според ответника така договорения размер на неустойката изпълнявал
предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване
на блага. Неустойката освен обезщетителна функция имала и други функции -
обезпечителна и санкционна, като целта била да се стимулира изпълнението и
превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не
излизала извън присъщите й функции. Тя имала стимулираща роля за
длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял
да носи отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на
вредите и техният размер. Въпреки това, вредите от неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни, тъй като
кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде
удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес и основната цел на
уговорената неустойка бил да репарира причинените от неизпълнение в срок
вреди. Поддържа, че нямало въведено законодателно изискване относно
размера на неустойката, като нямало въведено ограничение и на максималния
й размер. Доколкото по - големият размер на неустойката бил обусловен от
бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално
договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на
сключване на договора, а не възоснова на размера, получаващ се в резултат на
5
неизпълнението. Съгласно чл. 92 ал. 2 ЗЗД, а и според възприетото от
съдебната практика, дори и неустойката да се приемела за прекомерна, тя била
действително задължение, което можело да бъде намалявано, без обаче да
отпада изцяло. Така, тя представлявала предварително определено
обезщетение и според ответника нормално било нейният размер да е
предварително уговорен между страните и включен като част от
погасителните вноски, при изрично записване, че това е дължимата вноска
само при хипотезата на непредставено обезпечение. Съгласно TP от
15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката
не я правиела a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, като
същата следвало да се приеме за такава, само ако единствената цел, за която е
уговорена, излизала извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Освен това според ответника, не била налице изначална
невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да
отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на
договора, преди същият да бъде сключен, като той не бил длъжен да го
сключва веднага, а разполагал с възможността първо да открие лице, което да
отговаря определените в договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да прЕ.е към подписването му.
Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна
действала недобросъвестно, като по този начин нарушила чл. 12 ЗЗД. Освен
това, неустойката се начислявала само докато не бъдело предоставено
обезпечението от страна на длъжника. Също така се посочва, че нямало
разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на
обезпечение и това било допустимо да стане както преди подписването на
договора, така и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия.
Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предвиждала възможност
задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при
непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между "СТИК - КРЕДИТ" АД (кредитор) и Е.
С. М. (потребител) на *** е възникнало облигационно правоотношение по
Договор за потребителски кредит № **************/**************г., по
който на ищеца е предоставена в заем парична сума в размер на 800 лева.
В чл.13 от договора е предвидено, в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят, в срок до 3 дни от подписване на договора да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на
6
договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на
всички задължения на потребителя, включително за погасяване на главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси или да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора
(главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след
падежа на последната вноска като третото лице - поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява
от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
В представения погасителен план към Договора за кредит №
**************/************** г. е посочена датата на падежа на вноската
за погасяване на транша от 824 лева, а именно **************, както и че се
дължи сума от 172,80 лева, за която е посочено, че същата представлява
„неустойка", когато не е осигурена гаранция, при което вноската в лева
възлиза на сумата от 996,80 лв.
Съгласно уговореното в чл.23 от Договора за кредит /а не както е
посочил ищеца в чл.27/, страните са се съгласили, че при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя, предвидено в чл. 19, ищецът дължи на
ответника неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на всеки
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Страните са се съгласили, че неизпълнението на
задължението по чл.19 причинява на кредитора вреди, в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че
последният ще предостави в срок договореното обезпечение. В случай на
настъпване на дължимостта на неустойката, потребителят се е съгласил да
заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна
вноска - чл.23 ал.2 от договора.
Представени от ответника са и Общи условия на договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между "СТИК - КРЕДИТ" АД и потребителите, както и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити.
Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и същото се установява от
приложената по делото разписка за извършено плащане №
7
**************/************** г. с наредител „Стик - Кредит" АД и
получател Е. С. М., че на посочената дата ищецът е усвоил заемната сума от
800 лв.
Съгласно Заповед БНБ - 61374/06.07.2016 г. на подуправителя на БНБ,
ръководещ управление „Банков Надзор", ответното дружество е вписано в
Регистъра на финансовите институции при БНБ с регистрационен номер
**************.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като
обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От
заключението се установява, че е сключен на **************г. Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия предоставен от
разстояние № **************/************** съгласно който кредиторът
Стик Кредит АД с ЕИК: ********* предоставил потребителски кредит на Е.
С. М. с ЕГН: ********** при следните описани в Договора параметри: 1.
Размер на кредита /лимит по кредитната линия 800,00лв. 2. Срок на кредита-
първи транш 30 дни 3. Погасителна вноска-размер В случай на предоставяне
на обезпечение по ДПК: 824,40 лв. и в случай на непредоставяне на
обезпечение по ДПК: 996,80лв. 4. Годишен процент на разходите 42,58% 5.
Годишен лихвен % за редовна главница 36,0% 6. Обезщетение за забава за
просрочена главница Действащата законна лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска 7. Обща стойност на всички плащания по
кредита за период от 30 дни 824,40лв. -с предоставяне на обезпечение по ДПК
996,80лв- без предоставяне на обезпечение по ДПК. Общата сума, която Е. С.
М., ЕГН ************** е заплатил на СТИК КРЕДИТ АД, ЕИК *********
по Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия
предоставен от разстояние с № **************/************** г., е в размер
на 996,80лв. Съгласно действителното движение на кредита, при включване
при изчисляването на ГПР и на неустойката в размер на 172,80 лева: размер на
кредита – 800 лева; сума за неустойка – 172,80, сума за крайно погасяване с
включена неустойка - 996.80 лв; лихвен процент върху редовната главница –
36.00% и ГПР определено на: 1300.29%.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1,
т.9 и т.10, вр. чл. 19 от ЗПК които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните:
8
Както бе посочено вече, по делото не се спори, че на *** между
страните е е възникнало облигационно правоотношение по Договор за
потребителски кредит № **************/**************г., по който на
ищеца е предоставена в заем парична сума в размер на 800 лева.
Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност,
а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното
положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица
специални правила, рефлектиращи върху действителността на
облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1,
чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищеца, че не са
спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
От една страна в случая, ГПР не отговаря на законовите изисквания,
защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 42.58 %, а пък
9
лихвата е 36 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият/. Посочената пък лихва, не е ясно как точно се
съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
основание.
В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 23, за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на
0,9 % от стойността на всеки усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение. За потребителя е
предвидено задължение по чл. 13 от договора, в рамките на три дни от
сключването му, да предостави обезпечение на кредита, под формата на
банкова гаранция или на поръчителство. Третото лице - поръчител, както и
банковата гаранция, трябва да отговорят на определени изисквания и се
одобряват от кредитора. Така, съгласно чл.20, ал. 1 от приложимите Общи
условия поръчителят следва да е дееспособно физическо лице, навършило 21
години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с
непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и
не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно
правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и други
изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При
неизпълнение на това задължение се начислява според чл.23 от договора
посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума, като
начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 23 от Договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние № **************/************** неустойка излиза извън
присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и
многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че
целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В
случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си
под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
10
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, в
случая една на брой. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така
уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща
нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този
смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. От представения погасителен план е видно,
че при отпусната заемна сума в размер на 800 лв., неустойката е в размер на
172,80 лв., тоест неустойката представлява малко под 1/4 от размера на
главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката към
разходите по кредита, то ГПР по процесния договор се прехвърля, и то
значително, съгласно кредитираното заключение по назначената съдебно-
счетоводна експертиза законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4
ГПК, а именно става по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на
Министерския съвет на Република България, който към момента на сключване
на договора е 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
Вземането за неустойка за непредоставяне на обезпечение е установено за
услуга в полза на кредитодателя, която е задължително условие за отпускането
на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР.
Посочените в договора ГПР от 42.58 % и обща сума за плащане от 824,40 лева,
не съответстват на действителните. В тази сума не е включено
допълнителното плащане от 172,80 лева. Посочването в договора на по-нисък
от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Посочването на стойност по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 и
чл.19 ал.4 ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи и това, че задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
11
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за непредоставяне на обезпечение, надхвърлящ 30 % от отпуснатата
в заем сума, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е
така, тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за
потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да намери
приложение нормата на чл. 19 ал. 5 ЗПК, която установява, че клаузи,
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
ограничение, са недействителни.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава
условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и
нарушава принципа за справедливост.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем.
12
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с
процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение
за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в
противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика
се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на
кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на
потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го
направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за
противоречието й с добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и
законът - чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка
за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна.
Според настоящия съдебен състав, в случая не е спазено изискването и
на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на
лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил
фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в С.я договор липсва
информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана)
възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е
един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора
да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не
е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е
приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 36
%, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба.
Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че
договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26
ал. 1, предл. първо ЗЗД.
В случая, от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че реалния ГПР по договор №
13
**************/************** възлиза на 1300.29%. Предвид
съображенията, изложени по- горе, договора се явява недействителен и на
това основание по смисъла на чл. 22 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 22.05.2024 г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да
се присъдят такива в общ размер от 2150,00 лева, от които 50 лева за платена
държавна такса, 300,00 лева за възнаграждение за вещо лице и 1800 лева -
адвокатско възнаграждение, съгласно представените доказателства за
реалното им извършване и приложения списък по чл.80 ГПК. На ищеца не
следва да се присъждат претендираните 20 лева за куриерски услуги, тъй като
те не представляват съдебно - деловодни разноски.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия, предоставен от разстояние №
**************/************** сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с
адрес: ************** и "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13 Б,
представлявано от С. Н. Т. - **************.
ОСЪЖДА "СТИК - КРЕДИТ" АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.Шумен, пл."Оборище" № 13 Б, представлявано от С.
Н. Т. - **************, съдебен адрес: **************, адв. Х. М. Н. от АК -
Разград, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, да заплати на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: **************, съдебен адрес: **************,
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", БУЛСТАТ **************
представлявано от управителя Д. М. М., сумата от 2150,00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
14
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: К. Х.
15