№ 20823
гр. София, 15.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:.......
при участието на секретаря ......
като разгледа докладваното от ....... Гражданско дело № 20241110131675 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Н. И. ......., ЕГН **********, срещу ......, ЕИК
......, и ......., ЕИК ........, обективно съединени искове.
Ищцата Н. И. ....... твърди, че на 12.10.2015 г. е сключила Договор за потребителски кредит
(ДПК) № ....... с ответника ...... за сумата от 1000,00 лева, със срок 12 месеца, годишен лихвен
процент 39.06% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50%. Твърди, че на
същата дата, 12.10.2015 г., е била задължена да сключи и акцесорен Договор за възлагане на
поръчителство (ДВП) № ...... с другия ответник, ......., по силата на който е дължала
заплащането на възнаграждение за поръчителство в размер на 1176,00 лева. По този начин,
за отпуснат кредит от 1000,00 лева, ищцата се е задължила да върне обща сума от 2400,00
лева. Ищцата поддържа, че Договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен
съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК), тъй като не отговаря на
императивните изисквания на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 от ЗПК. В частност се
твърди, че договорът не съдържа ясна и разбираема информация, липсва методика за
изчисляване на ГПР, липсва надлежен погасителен план, както и информация за правото на
отказ. Основният аргумент е, че посоченият ГПР от 50% е неистински и подвеждащ, тъй
като в него не е включен разходът за поръчителство от 1176,00 лева, който по същество
представлява скрит разход по кредита. Ако този разход бъде включен, реалният ГПР би
надхвърлил многократно законовия таван по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Наред с това се поддържа, че
Договорът за възлагане на поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
като сключен при заобикаляне на закона (чл. 19, ал. 4 ЗПК), и на основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД, като накърняващ добрите нрави, предвид уговорката за възнаграждение (1176,00
лева), което надхвърля размера на отпуснатия кредит (1000,00 лева) и представлява
1
необоснована и нееквивалентна престация. Евентуално се претендира прогласяване
нищожността на отделни клаузи. Моли съда да прогласи недействителността на двата
договора. Претендира разноски, които да бъдат присъдени в полза на процесуалния
представител на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Ответникът ......, чрез юрисконсулт ......, в писмен отговор оспорва предявените искове като
неоснователни и недоказани. Твърди, че процесният ДПК от 12.10.2015 г. съдържа всички
законови реквизити, включително размер на шрифта, ясно съдържание и необходимите
допускания за изчисляване на ГПР, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че
погасителен план е бил предоставен и подписан, а информацията за правото на отказ и
предсрочно погасяване се съдържа в чл. 4 и чл. 5 от договора. Ответникът оспорва
твърдението, че таксата „гарант“ е скрита лихва, като изтъква, че тя произтича от отделно
правоотношение с трето лице (.......) и не е заплатена по сметка на ......, поради което не
следва да се включва в ГПР. По отношение на лихвата от 39.06%, същата се счита за
допустима в рамките на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Моли исковете да бъдат
отхвърлени и да му бъдат присъдени разноски в размер на 360 лева юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение.
Ответникът ......., чрез адв. ......., в писмен отговор по чл. 131 ГПК, е направил изрично
признаване на предявения срещу него иск. Моли, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, да не му
бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не е дал повод за завеждане на делото
и е признал иска. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание на 17.10.2025 г. ищецът, чрез адв. ......, поддържа исковата
молба и представеното писмено становище. Оспорва отговора на ....... Ответниците, редовно
призовани, не изпращат представители.
Софийският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, и като съобрази становищата на страните и приложимото право, намира
за установено от фактическа страна следното:
От приетите по делото писмени доказателства – Договор за потребителски кредит № ....... от
12.10.2015 г. и Договор за възлагане на поръчителство № ...... от 12.10.2015 г., ведно с
приложените към тях погасителни планове – се установява, че между ищцата Н. ....... и
ответника ...... е сключен договор за кредит за сумата от 1000,00 лева, със срок на погасяване
12 месеца, годишен лихвен процент 39.06% и посочен ГПР от 50.00%. Общата дължима
сума по този договор според съдържанието в същия възлиза на 1 224,00 лева. На същата
дата, 12.10.2015 г., ищцата е сключила с втория ответник, ......., договор, по силата на който
същият се задължава да поръчителства за задължението по договора за кредит, срещу което
ищцата се е задължила да заплати възнаграждение в размер на 1176,00 лева, платимо на 12
месечни вноски.
По делото не са събирани свидетелски показания.
2
Безспорно установено между страните е сключването на двата процесни договора на
12.10.2015 г. и техните основни параметри, както са описани по-горе.
Спорно между ищеца и ответника ...... е по правото - дали Договорът за потребителски
кредит съдържа всички изискуеми по ЗПК реквизити, дали възнаграждението за
поръчителство представлява скрит разход по кредита, който е следвало да бъде включен в
ГПР, и дали договорната конструкция противоречи на закона.
Между ищеца и ответника ....... спор не съществува, предвид направеното от този ответник в
срока по чл. 131 ГПК пълно и безусловно признание на иска.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
По иска срещу ....... с ЕИК ........ за прогласяване нищожността на Договор за възлагане на
поръчителство № ...... от 12.10.2015 г.: С депозирания по делото писмен отговор (вх. № ..... от
01.11.2024 г.), този ответник, чрез процесуалния си представител, е направил изрично
признание на иска. Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК, когато ответникът
признае иска, съдът се произнася с решение съобразно признанието. В случая са налице
предпоставките на посочената норма, тъй като делото е от категорията на тези, при които
признанието на иска е допустимо с оглед на естеството на спора, и самото признание е
направено по надлежния ред. Ето защо съдът следва да уважи предявения иск срещу .......,
като прогласи нищожността на Договор за възлагане на поръчителство № ...... от 12.10.2015
г., без да изследва по същество твърдените от ищцата основания за нищожност.
По иска срещу ...... с ЕИК ...... за прогласяване недействителността на Договор за
потребителски кредит № ....... от 12.10.2015 г.: Този иск е квалифициран с оглед твърденията
на ищцата по чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и по чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 19, ал. 4 ЗПК (заобикаляне на закона), и чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД (накърняване на добрите нрави).
Съдът намира този иск за основателен.
Централният спорен въпрос по делото е правната природа на възнаграждението за
поръчителство в размер на 1176,00 лева, уговорено в акцесорния Договор за възлагане на
поръчителство. Ответникът ...... твърди, че това е отделно правоотношение. Това възражение
е правно несъстоятелно.
Съгласно легалната дефиниция в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК,
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита.
В настоящия случай се установява, че двата договора са сключени на една и съща дата,
12.10.2015 г., като Договорът за поръчителство обезпечава именно задължението по
Договора за кредит. Тази договорна конструкция недвусмислено сочи, че сключването на
3
Договора за поръчителство е било задължително условие за отпускането на кредита.
Потребителят не би получил сумата от 1000,00 лева, ако не се беше съгласил да заплати и
сумата от 1176,00 лева за поръчителство. Следователно, този разход от 1176,00 лева е бил
известен на кредитора ...... (който се е ползвал от поръчителството) и е пряко свързан с
договора за кредит, представлявайки задължително условие за сключването му.
По силата на цитираната императивна норма на ЗПК, сумата от 1176,00 лева е следвало да
бъде включена в „Общия разход по кредита“ и съответно да бъде отчетена при
изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР).
В процесния ДПК № ......., ответникът ...... е декларирал ГПР в размер на 50.00%. Видно е, че
този процент е изчислен, без в него да е включен задължителният разход за поръчителство
от 1176,00 лева. - което дори надхвърля смата кредитирана сума. Ако този разход бъде
включен, реалният ГПР по договора би бил драстично по-висок от декларираните 50.00%.
Непосочването на реалния, пълен ГПР, изчислен при включване на всички задължителни
съпътстващи разходи, представлява нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. Освен това, посочването на ГПР от 50.00%, при положение че реалният
такъв е многократно по-висок, прави договора неясен и подвеждащ, което е в пряко
нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, изискващ съдържанието на договора да е ясно и
разбираемо. Възнаграждението за поръчителсвто в настоящия случай, надхвърля дори,
сумата, която е отпусната на потребителя.
Санкцията за неспазване на тези изисквания е предвидена в чл. 22 от ЗПК, който гласи:
„Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12... договорът за
потребителски кредит е недействителен.“
Тъй като съдът установи нарушение както на чл. 10, ал. 1 ЗПК (договорът е подвеждащ),
така и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (посочен е неверен ГПР, неизчислен по предвидения в
закона начин), то Договорът за потребителски кредит № ....... от 12.10.2015 г. е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Дори и ако не се приложи специалната норма на чл. 22 ЗПК, съдът намира, че цялата
договорна конструкция, включваща двата договора, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД. Уговорката за възнаграждение за поръчителство в размер на 1176,00 лева при отпуснат
кредит от 1000,00 лева (т.е. 117.6% от главницата) представлява очевидно нееквивалентна
престация. Наред с това, разделянето на общия разход по кредита на две части (лихва по
ДПК и такса по ДВП) представлява класическа схема за заобикаляне на закона, а именно
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която поставя таван на ГПР.
Предвид изложеното, искът срещу ...... също следва да бъде уважен.
По разноските: Ищцата е била представлявана от адвокат, който е предоставил безплатна
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗА, при положителен изход от спора, ответната страана дължи заплащане на
адвокатското възнаграждение, което се определя от съда в размер. Ищцовата страна е
представила списък по чл. 80 ГПК, в който претендира 400 лева срещу ...... и 400 лева срещу
4
....... съобразно Наредба 1/2004г. ВАС.
И двамата ответници са направили възражение за прекомерност на това възнаграждение.
Съдът намира възраженията за основателни. Претендираният размер от 400 лева за всеки иск
не е съобразен с правната и фактическа сложност на делото, като съдът счита, че следва да
се присъди възнаграждение срещу всеки ответник по 300 лв., съобразно тълкуването, дадено
в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1)
че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3)
чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските
услуги. Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в конкретния
случая уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда ще
доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необсновано висока тежест,
която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван
материален интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага.
Ответникът ....... е поискал да не бъде осъждан за разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК.
Съдът намира това искане за неоснователно. За да бъде приложена тази разпоредба,
ответникът не трябва да е дал повод за завеждане на делото. В случая, ....... е дал повод,
сключвайки процесния Договор за възлагане на поръчителство от 12.10.2015 г., чиято
нищожност се претендира и установява. Признанието на иска е направено едва след
5
завеждане на делото и не освобождава ответника от отговорността му за разноски.
Следователно, двамата ответници следва да бъдат осъдени да заплатят разноските на
ищцовата страна по 300 лева, дължими от всеки ответник.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Договор за потребителски кредит № ......., сключен на 12.10.2015 г.
между Н. И. ......., ЕГН **********, и ......, ЕИК .......
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 237, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1
от ЗЗД, Договор за възлагане на поръчителство № ......, сключен на 12.10.2015 г. между Н. И.
......., ЕГН **********, и ......., ЕИК .........
ОСЪЖДА ......, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление ........., да заплати на адв. К. И.
Б., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 300,00
лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ......., ЕИК ........, със седалище и адрес на управление ........, да заплати на адв. К.
И. Б., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от
300,00 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6