РЕШЕНИЕ
№………
10.02.2020 г., гр.
София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д
въззивен състав, в публично съдебно заседание
на осми ноември
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 699 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Въззивното
производство е образувано по въззивна жалба на ответника „Ю.Б.“ АД чрез адв. М.срещу
Решение № 418889/30.05.2018 г., постановено по гр.д. №12701/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, с което
- дружеството е осъдено да заплати на Д.Т.А., ЕГН: **********,
на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 7283,35 евро,
представляваща недължимо платени (платени без основание) лихви в периода от
09.04.2010 г. до 09.09.2011 г. и в периода от 11.04.2012 г. до 10.03.2015 г.
поради нищожност на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, и чл.12, ал.1 от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.,
ведно с мораторната лихва в размер на 481,60 евро за периода 24.06.2014 г. –
12.03.2015 г., както и законната лихва върху главницата от завеждане на
исковата молба на 12.03.2015 до окончателното изплащане;
- е прогласена по предявения от Д.Т.А. срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1,
пр.1 вр. чл.10, ал.3 ЗЗД нищожността на клаузите на чл.4 и чл.6 от Допълнително
споразумение от 30.09.2011 г. към Договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL 20094 от 27.06.2007 г.
- признато е за
установено в отношенията между страните, че Д.Т.А. не дължи на „Ю.Б.“ АД, следните суми поради
нищожност на клаузите на чл.4 и чл.6 от
Допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.:
·
увеличена
главница по кредита в размер на 1958 евро, представляваща дължимата
възнаградителна лихва за периода от 30.09.2011 г. до 10.04.2012 г., която е
била начислена (капитализирана) към дължимата главница;
·
възнаградителна
лихва в размер на 584,10 евро, начислена през периода 30.09.2011 г. –
12.03.2015 г. върху капитализираната към главницата възнаградителна лихва;
·
такса за
управление в размер на 5 евро, начислена за периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015
г. върху капитализираната към главницата възнаградителна лихва.
- признато е за
установено в отношенията между страните, че Д.Т.А. не дължи на „Ю.Б.“ АД, сумата от 1700,60 евро,
представляваща неплатени възнаградителни лихви, дължими за периода 09.07.2011
г. - 10.03.2012 г., които са били капитализирани, поради погасяване на
вземането по давност.
Във въззивната
жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и немотивирано. Сочи се,
че неправилно съдът е приел, че разпоредбите на процесния договор не са били
индивидуално уговорени между страните. Поддържа се, че по делото не е
установено процесните клаузи, сочени като неравноправни от ищцата, да
предоставят на банката право едностранно да промяна размера на възнаградителната
лихва и на други дължими плащания за такси и комисионни. Твърди се, че базовия
лихвен процент (БЛП) по договора (променливата величина, от която се формира
лихвата) се определя от банката по конкретна методология, която включва няколко
променливи компоненти, които са обективни и независещи от банката и чиито
стойности не могат да се определят едностранно от банката. Сочи се, че в
конкретния случай е налице изключението по чл. 144, ал.2, т.1 от ЗЗП, при което
е безпредметно обсъждането дали договорената клауза е неравноправна по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП. Изразено е несъгласие с извода на решаващия съд, че клаузите
на чл. 4 и чл. 6 от допълнителното споразумение към договора за кредит са
нищожни, като допускащи анатоцизъм, като жалбоподателя излага подробно
разликата между термините „анатоцизъм“ и „капитализииция“, като поддържа, че
последната не е забранена от закона. Поддържа се, че съдът не е обсъдил
своевременно направеното възражение за давност на вземанията, които се
претендира, че са недължимо платени и се иска връщането им на основание чл.55
от ЗЗД. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на всички предявени
искове / осъдителни и отрицателно установителни/. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата Д.Т.А., с която се поддържа, че въззивната
жалба е неоснователна. Поддържа се, че в тежест на банката е било да докаже, че
условията на договора за кредит са били индивидуално уговорени респ. че на кредитополучателя
е дадена възможност на влияе на
условията на договора. Сочи, че спорните въпроси между страните е дали
съобразно уговорките в договора банката е имала право едностранно, без
предварителното съгласие на кредитополучателя да променя лихвения процент, при
който се предоставя кредите, както и дали е имала право да извършва
„капитализиране“ на лихвата, което намира за анатоцизъм, който е забранен от
закона, като по спорните въпроси СРС е стигнал до правилните изводи, че
договорът и допълнителното споразумение съдържат неравноправни респ. нищожни
клаузи, поради което предявените искове са уважени. Относно възражението за
давност излага, че СРС правилно е приел, че началният момент на давността е бил
при първото недължимо плащане, а именно – 09.04.2010 г., поради което
предявения на 12.03.2015 г. иск по чл. 55 от ЗЗД не е погасен по давност. Иска
се потвърждаване на обжалваното решение изцяло и присъждане на разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу акт на
съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно,
допустимо. По същество първоинстанционното
решение е частично неправилно досежно размера, до който предявените искове
следва да се уважат по следните съображения
Въззивният съд намира, че изводът на
първоинстанционния съд, че страните не спорят по фактите, а само по правото е
правилен.
Спорът между страните е дали клаузите на
договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г., касаещи формирането на лихвата по
договора – ал.3, ал.5, ал.6, ал.3 и чл. 12, ал.1 - са нищожни, поради което
надплатената въз основа на формирата съобразно тях възнаградителна лихва по
договора сума подлежи на връщане от банката, като недължимо платена от
кредитополучателя. Спорно е дали са нищожни чл.4 и чл. 6 от допълнително
споразумение от 30.09.2011 г. към
договора за кредит от 27.06.2007 г., поради което ищцата е предявила
установителен иск за прогласяване нищожността на посочените клаузи, както
и отрицателно установителни искове за
недължимост на капитализираните в изпълнение на същите членове лихви върху
просрочената главница. Предявен е и иск за установяване на недължимостта на
сума капитализирана от банката в размер 1700,60 лв. дължими за периода
09.07.2011 г. – 10.03.2012 г., като погасена по давност.
По исковете с
правно основание чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В чл. 3, ал.1 от
договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г. е уговорено, че за
усвоения кредит кредитополучателя дължи на банката годишна лихва в размер на
сбора от БЛП на банката на жилищни кредити в евро валиден за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,5 пункта, като към
момента на сключване на договора БЛП е в размер на 6% /шест процента/. В ал. 5
от същия член е посочено, че БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените
в него стават незабавно задължителни за страната. Банката уведомява
кредотополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за жилищни кредити
в евро и датата, на която той в сила, чрез обявяването им на видно място
банковите салони. Договорените надбавки не се променят. В чл. 5, ал. 3 е
уговорено, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът
на погасителните вноски определен в ал.1, т.1 /450,31 евро/ се променя
автоматично, в съответствие с промяната, за която кредитополучателя с
подписване на договора за кредит дава своето неотменяемо и безусловно съгласие.
В съответствие с чл.10, т.2 от договора
кредитополучателят е поел задължение да заплаща дължимите от него такси
и комисионни, съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които банката прилага по операциите си (Тарифата), като в чл. 12 е изрично
предвидено, че банката запазва правото си по време на действие на договора да
променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага
при операциите си, а измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането
им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия
договор.
При анализиране
съдържанието на посочените разпоредби, въззивният съд намира, че
първоинстанционният съд правилно е стигнал до извод, че същите са нищожни и
надвнесените от кредитополучателя суми за възнаградителна лихва формирани при
отклонение от първоначално уговорения лихвен процент от 6,5 % в периода 09.04.2010 г. до 09.09.2011 г. и в
периода 11.04.2012 г. – 10.03.2015 г. се явяват недължимо платени, което се
отнася и за начислените върху тях лихви за забава за периода 24.06.2014 г. –
12.03.2015 г.
На първо място,
въпреки твърденията на банката, в случая не се доказва по категоричен начин, че
посочените клаузи са били индивидуално уговорени, обстоятелство в
доказателствена тежест на доставчика на услугата- банката. Твърденията, на
банката в тази посока останаха недоказани.
На следващо
място, клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената
на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, ал. 3,
т. 1 от ЗЗП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило.
Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да
се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи
от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за
изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително
да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът
не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При
съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за
потребителя начин /чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи
на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП / така Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/15 г., Решение № 77 от
22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14 г. на ВКС, III г. о., Решение № 424 от
02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/15 г., на ВКС IV г. о., Решение № 165 от
2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК, Решение № 205 от
7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК /.
Чл. 3, ал.5, чл. 5, ал.3 и чл. 12, ал.1
от Договора от 27.06.2007 г. съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143, т. 10 и 12 ЗЗП, тъй като представляват уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
банковата услуга. Този извод се налага от разгледаното съдържание на клаузите
от договора, в които изобщо липсват указания на методиката, по която банката
изчислява базовия лихвен процент, нито са установени предпоставките за
промяната му. Следователно, в случая не е указано в договора
как и поради какви причини,
стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи БЛП, липсват каквито
и да било критерии, по които банката следва да увеличава възнаградителната
лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни вноски. Поради
липсата на такива критерии, които могат да бъдат изведени като основателна
причина за промяната на БЛП изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде
приложено.
Неоснователно
е възражението на ответника за погасяване на вземането по
давност за процесният претендиран от ищцата период - 09.04.2010 г. - 10.03.2015 г. Този извод се налага, поради това, че процесното
вземане произтича от неоснователно обогатяване. Следователно и с оглед т. 7 на
ППВС № 1/79 г. при разгледаният иск по чл. 55, ал. 1 пр. 1-во спрямо вземането,
негов предмет се прилага петгодишната погасителна давност. Първото
недължимо плащане в било извършено от
ищцата на 09.04.2010 г. съобразно периода на предявяване на претенцията и изслушаното
заключение на допълнително-счетоводната експертиза, която преценена съобразно
чл. 202 от ГПК следва да бъде кредитирана, а искът е предявен на 12.03.2015 г.,
поради което не се явява погасен по давност.
При извод за нищожност на разискваните
разпоредби от договора за кредит, исковете по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и предявения
във връзка с него иск по чл. 86, ал.1 от ЗЗД се явяват доказани по основание.
При преценка на размера, който същите следва да бъдат уважения въззивният съд
намира, че СРС неправилно е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната
експертиза (ССчЕ) и е уважил исковете в размер посочен в нея.
Дължимата сума по иска по чл. 55 от ЗЗД се равнява на разликата между платената
съобразно нищожните клаузи лихва
и дължимата лихва съобразно първоначално уговорения
действителен размер на лихвата / в настоящия случай 6,5%/ и съответно по този начин нейният размер би бил
определен като резултат от разликата между дължимата лихва и реално заплатената
такава.
За определяне на размера въззивният съд намира, че следва да използва допълнителното заключение на ССчЕ /
депозирано с вх. №
5098752/26.06.2017 г./, съобразно
отговора на първа задача и сбора на изчисленията посочени в таблица 1 и таблица
2, в които са пресметнати разликите между ефективно платената лихва и лихвата
при лихвен процент от 6,5% за периода 09.04.2010-09.09.2011 г., която се
равнява на 655,49 евро /таблица 1/ и за периода 11.04.2012-10.03.2015 г., която
се равнява на 5 061,52 евро. Или искът за двата процесни периода е основателен за сумата 5 717,01
евро,
в какъвто размер следва да
бъде уважен. За разликата над 5 717,01 евро до пълния
претендиран и уважен от първоинстанионния съд размер от 7283,35 евро искът
следва да бъде отхвърлен. Въззивният съд кредитира допълнителното заключение,
доколкото от таблица 1 от същото е видно, че вноските под номер 48-50 по
кредита за периода 09.07.2011 г. – 09.09.2011 г. не са платени от ищцата и
съответно не е налице една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 55 от ЗЗД – да е платено нещо недължимо /без основание/, което да подлежи на връщане.
Във връзка с редуциране на размера, до
който е основателен иска по чл. 55 от ЗЗД, на редуциране подлежи и размера до
който да се уважи иска за дължимата сума на лихва за забава за периода
24.06.2014 г. – 12.03.2015 г. За да
определи размера, до който е основателен иска по чл.86 от ЗЗД съдът използва
заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза и намира, че искът
е основателен до сумата от 452,68 евро,
до който именно размер следва да бъде уважен. За разликата над 452,68 евро до
пълния уважен от първата инстанция и предявен от ищеца размер от 481,60 евро
искът следва да бъде отхвърлен, като решението на СРС в тази част следва да
бъде отменено.
По иска за прогласяване нищожността на
клаузите на чл. 4 и чл.6 от Допълнителното споразумение от 30.09.2011 г. към
Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.
В чл. 4 от
Допълнителното споразумение от 30.09.2011 г. към договор за кредит № HL 20094
от 27.06.2007 г. страните са се съгласили, че всички плащания във връзка с
кредита по чл.2, ал.1, т. 1-4 ( 117,60 евро-просрочена главница, 1551,80
евро-просрочена лихва и 31,19 – просрочени такси) след приспадане на внесената
по чл.3, ал.1 сума (70 евро внесена
еднократно при подписване на споразумението) се преоформят служебно от банката
на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовно усвоената
и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит. Съгласно
чл. 6 от допълнителното споразумение след изтичане на периода на облекчено
погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на
облекчено погасяване лихва, за което с подписване на допълнителното
споразумение кредитополучателят дава изричното си и неотменимо съгласие,
оправомощава и възлага на банката.
Въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния съд и намира, че уговорките в оспорените клаузи на чл. 4 и
чл. 6 от сключеното допълнително
споразумение, по което страна е физическо лице – потребител, за увеличаване на
главницата чрез прибавяне на изтекли лихви, са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 и ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 33Д, тъй като е налице анатоцизъм,
доколкото Наредба № 9/3.04.2008 г. (отм.); или друга наредба на БНБ не
предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви /в този смисъл: Решение №
66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о., ТК/.
В тази част решението на СРС подлежи на
потвърждаване като правилно.
При извод за основателност на иска с
правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 вр. чл.10, ал.3 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 4 и чл. 6 от Допълнителното споразумение от
30.09.2011 г. основателни се явяват и отрицателно установителните искове с
правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК- за установяване надължимостта на суми
претендирани от банката въз основа на нищожните клаузи на чл. 4 и чл. 6 от
Допълнителното споразумение от 30.09.2011 г..
Въззивният съд намира, че при преценката
до какъв размер се явяват основателни исковете за установяване надължимостта на
суми претендирани от банката въз основа на нищожните клаузи на чл. 4 и чл. 6 от
Допълнителното споразумение от 30.09.2011 г. следва да бъде дадено доверие на
заключението на допълнителната ССчЕ и конкретно на отговора на поставената
задача 3, при който вещото лице е посочило единствено размера на лихвите, които
са капитализирани на съответните дати /30.09.2011 г. и 10.04.2012 г./, а не е
посочило общия размер на суми, които са капитализирани по договора, какво
погрешно е сторено в заключението на ССчЕ / в което са включени сумите на
капитализирани главници, доколкото главница не може да се капитализира към
главница, тъй като капитализирането представлява прибавяне на просрочени лихви
към непогасената главница и начисляването на лихва върху лихва, докато върху просрочена
главница законосъобразно се дължи лихва за забава/.
Съобразно отговора на третата задача
общият размер на капитализираната лихва върху главницата е в размер на 1804,56 евро, до който размер искът
следва да бъде уважен. На 30.09.2011 г. е капитализирана просрочена
възнаградителна лихва в общ размер на 1546,30 евро, отнасяша се за просрочени и
неплатени вноски за лихва с падежи 09.07.2011 г., 09.08.2011 г. и 09.09.2011 г.
На 10.04.2012 г. е капитализирана сума към главница в размер на 258,26 евро,
представляваща разлика между платената лихва през 6-месечния период на
облекчено погасяване и дължима лихва за същия период при действащ стандартен
лихвен процент. Искът за разликата нда 1804,56 евро до пълния претендиран
размер от 1958,00 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен, като в тази
част решението на СРС следва да бъде отменено.
Съобразно с приетия размер на
капитализираните към главницата лихви следва да бъде намален и размера до който
се явява основателен иска за признаване на установено, че не се дължат
възнаградителни лихви върху капитализираните лихви за периода 30.09.2011
г./датата на първата капитализация/ –
12.03.2015 г. / датата на предявяване на исковата претенция/. Съобразно
изчисленията в таблица 5 от допълнителното заключение на вещото лице, съдът
намира че недължимия размер на възнаградителна лихва върху капитализирана лихва
за периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. възлиза на 537,13 евро, до която сума искът е основателен. Искът следва да се
отхвърли и съответно първоинстанционното решение да се отмени за сумата над
537,13 евро до пълния претендиран размер от 584,10 евро като неоснователен.
Относно сумата от 5 евро представляваща
такса за управление начислена за периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. върху
капитализираната към главницата възнаградителна лихва съдът намира, че
първоинстанционото решение следва да бъде потвърдено. Видно от заключението на допълнителната
счетоводна експертиза общо начилените такси върху капитализираните суми са в
размер на 5,40 евро, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес
искът правилно е уважен до предявения размер от 5 евро.
По отрицателно установителния иск за
установяване ндължимостта, поради погасяване на вземането по давност на сума
представляваща неплатени възнаградителни лихви дължими за периода 09.07.2011 г.
– 10.03.2012 г., които са били капитализирани от банката.
На първо място въззивният съд следва да
се произнесе по допустимостта на предявения иск.
Доколкото с решението си по предходния
иск съдът установи недължимостта на сумата от 1546,30 евро – капитализирана на 30.09.2011
г. просрочена възнаградителна лихва отнасяша се за просрочени и неплатени
вноски за лихва с падежи 09.07.2011 г., 09.08.2011 г. и 09.09.2011 г. и сумата
от 258,26 евро – разлика между платена лихва през 6-месечния период на
облекчено погасяване и дължима лихва за същия период при действащ стандартен
лихвен процент /общо от сумата 1804,56 евро - надължима сума, претендирана от банката въз основа на
нищожните клаузи на чл. 4 и чл. 6 от Допълнителното споразумение от 30.09.2011
г/, съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от установяване погасяването
по давност на същите суми, тъй като те по съществото си представлява възнаградителна
лихва, която дори да не е била капитализирана при сключване на допълнителното
споразумение от 30.09.2011 г. / поради което незаконосъобразно капитализиране
не се дължи/ се явяват дължими от ищеца, като задължение уговорено между
страните по договора кредит. За ищеца съществува правен интерес от
установяване, че по давност са погасени негови задължения за възнаградителна
лихва към кредитора, уговорени с договора за кредит.
Доколкото задължението за лихва се
погасява с тригодишна погасителна давност / чл.111, б. „в“ от ЗЗД се явява
правилен извода на първоинстанционния съд, че вземанията за възнаградителна
лихва за периода 09.07.2011г. – 10.03.2012 г. са погасени по давност.
Искът следва да бъде уважен в пълния
претендиран размер от 1700,60 евро, тъй
като базирайки на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
съдът достига до извод, че по давност да погасени дължимите незаплатени от
ищеца вноски за лихва с падежи 09.07.2011 г., 09.08.2011 г. и 09.09.2011 г. в
размер на 1546,30 евро и тези за периода 30.09.2011 г. – 10.03.2012 г. в размер
на 215,22 евро /сумата е получена като 258,26 евро /посочена по горе/ е
разделена на 6 равни части за шестте месеца на действие на допълнителното
споразумение/ или общо 1761,52 евро, но доколкото съдът е обвързан от
диспозитивното начало в гражданския процес искът следва да бъде уважен, както е
предявен- за 1700,60 евро.
В тази част решение на първата инстанция
подлежи на потвърждаване.
По разноските
При този изход на спора разноски следва
да бъдат присъдени и на двете страни съразмерно с уважената, съответното
отхвърлената част от исковете.
Разноски в първоинстанционното
производство
Първоинстанционното решение следва да
бъде отменено и в частта, с която „Ю.Б.“ АД е осъдено за заплати на Д.Т.А. сумата в размер над 2013,45 лв. до пълния присъден размер
от 2367,32 лв. – разноски в първоинстанционното производство / съобразно
представения списък по чл. 80 от ГПК и съразмерно с уважената част от иска/.
„Ю.Б.“ АД е
направило следните разноски в първоинстанционното производство: 1200,00 лв. –
адвокатско възнаграждение / плащането е доказано, чрез представеното банково
нареждане на л.225 от делото/, 250,00 – депозит за ССчЕ и 150,00 лв. – депозит
за допълнителна ССчЕ / съобразно неоспорен списък с разноски по чл. 80 от ГПК/.
Съобразно с отхвърлената част от исковете и на основание чл.78, ал.3 от ГПК Д.Т.А.
следва да бъде осъдена да заплати на „Ю.Б.“ АД сумата от 239,17 лв.
Разноски във въззивното производство.
Съдът намира, че в полза на въззивника „Ю.Б.“ АД не следва да бъдат присъждани разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство, тъй като макар да е
заявено такова искане, не са представени доказателства за реалното заплащане на
претендирания размер от 1200 лв. По делото е представена фактура за
предоставените услуги по процесуално представителство, в която е посочено, че
сумата следва да се заплати по отразена във фактурата банкова сметка, ***ждане,
доказващото заплащането на уговореното адвокатско вънаграждение. При изложеното
съдът намира, че въззивникът е сторил разноски за държавна такса във въззивното
производство в размер на 349,90 лв., от които съразмерно с уважената част от
въззивната жалба следва Д.А. да бъде осъдена да му заплати сумата от 52,30 лв.- разноски
във въззивното производство.
Въззиваемата
страна Д.А. е направила разноски във въззивното производство в размер на 1500,00 лв. Видно от
приложения договор за правна помощ възнаграждението е заплатено в брой и
съгласно указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение 6/2012 г. от 6
ноември 2013 год. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС същият служи за
разписка. Не е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
от насрещната страна. „Ю.Б.“ АД следва да бъде осъдено да заплати на Д.Т.А. съразмерно
сумата от 1275,78 лв.- разноски във
въззивното производство.
Мотивиран
от изложеното Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №
418889/30.05.2018 г., постановено по гр.д. №12701/2015 г. по описа на СРС, 46 състав, в следните
части:
- в
частта, с която „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***, офис 9 е
осъдено да заплати на Д.Т.А., ЕГН: **********, адрес: ***, на основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, сумата над 5717,01 евро до пълния уважен размер от
7283,35 евро, представляваща недължимо платени (платени без основание) лихви в
периода от 09.04.2010 г. до 09.09.2011 г. и в периода от 11.04.2012 г. до
10.03.2015 г. поради нищожност на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, и чл.12,
ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007
г., както и на основание чл. 86 от ЗЗД сума в размер над 452,68 евро до пълния уважен
размер от 481,60 евро мораторната лихва за периода 24.06.2014 г. – 12.03.2015
г.
- в частта, с която е признато е за
установено в отношенията между страните, че Д.Т.А. ЕГН: **********,
адрес: *** не дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***,
офис 9 следните суми поради нищожност на
клаузите на чл.4 и чл.6 от Допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към
Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.:
·
сумата над
1804,56 евро до пълния уважен размер от 1958 евро - увеличена главница по
кредита в размер, представляваща дължимата възнаградителна лихва за периода от
30.09.2011 г. до 10.04.2012 г., която е била начислена (капитализирана) към
дължимата главница;
·
сумата над
537,13 евро до пълния уважен размер от 584,10 евро- възнаградителна лихва начислена
през периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. върху капитализираната към
главницата възнаградителна лихва;
- в
частта, с която „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***, офис 9 е
осъдено да заплати на Д.Т.А., ЕГН: **********, адрес: *** сумата над 2013,45 лв. до пълния присъден размер от
2367,32 лв. – разноски в първоинстанционното производство
КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.Т.А., ЕГН: **********,
адрес: *** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******,
съдебен адрес: ***, офис 9 иск, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, за сумата
над
5717,01 евро до пълния уважен размер от 7283,35 евро, представляваща
недължимо платени (платени без основание) лихви в периода от 09.04.2010 г. до
09.09.2011 г. и в периода от 11.04.2012 г. до 10.03.2015 г. поради нищожност на
клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, и чл.12, ал.1 от Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г., както и иска с правно основание
чл. 86 от ЗЗД за сумата над 452,68 евро до пълния уважен размер от 481,60 евро,
представляваща мораторната лихва за периода 24.06.2014 г. – 12.03.2015 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Т.А. ЕГН: **********, адрес: *** срещу Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***, офис
9 за признаване за установено в
отношенията между страните, че Д.Т.А. ЕГН: **********,
адрес: *** не дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***,
офис 9 поради нищожност на клаузите на
чл.4 и чл.6 от Допълнително споразумение от 30.09.2011 г. към Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № HL 20094 от 27.06.2007 г.:
·
сумата над
1804,56 евро до пълния уважен размер от 1958 евро, увеличена главница по кредита
в размер, представляваща дължимата възнаградителна лихва за периода от
30.09.2011 г. до 10.04.2012 г., която е била начислена (капитализирана) към
дължимата главница;
·
сумата над
537,13 евро до пълния уважен размер от 584,10 евро, възнаградителна лихва начислена
през периода 30.09.2011 г. – 12.03.2015 г. върху капитализираната към
главницата възнаградителна лихва;
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №
418889/30.05.2018 г., постановено по гр.д. №12701/2015 г. по описа на СРС, 46 състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.Т.А.,
ЕГН: **********, адрес: *** да заплати
на „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***, офис 9 сумата от 239,17 лв. –
разноски в първоинстанционното производство и сумата 52,30 лв.- разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******, съдебен адрес: ***, офис 9 да
заплати на Д.Т.А., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 1275,78 лв.- разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.