О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №261
гр.Кюстендил, 14.04.2020.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Окръжен
съд-гр.Кюстендил, гражданско отделение, първи състав, в закрито съдебно заседание
на четиринадесети април, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове: Евгения
Стамова
Веселина Джонева
след като
разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№138/2020г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесет и първа „Обжалване на
определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с
чл.413 ал.2 от ГПК.
Делото е
образувано по частната жалба на „**************************************“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр.*******************************, представлявано от управителя ЯН.ЯН.подадена
чрез пълномощника ю.к.ИВ.Т., против разпореждане №279 от 20.01.2020г.,
постановено от Районен съд-Кюстендил по ч.гр.д.№71/2020г. по описа на същия
съд, с което е отхвърлено изцяло депозираното от „**************************************“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК срещу Б.АС.Б., с ЕГН **********, с адрес ***.
В частната
жалба се прави искане за отмяна на разпореждането и за постановяване на съдебен
акт, с който заявлението за издаване на заповед за изпълнение против длъжника
да бъде уважено. Твърди се, че атакуваният съдебен акт е неправилен, поради
необоснованост на изводите на съда и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се
аргументи в подкрепа на разбирането за съществуваща процесуална възможност за
издаване на заповед за изпълнение за част от посочените в заявлението суми,
поради което се сочи, че първостепенният съд е могъл да издаде такава за главницата, договорната и законната лихва за забава,
вземането за каквито категорично не произтичало от клаузи с неравноправен
характер. Алтернативно се поддържа, че заключението на първоинстанционния
съд, че претендираните суми се основават на
неравноправни клаузи е неправилно, поради липса на нарушения на разпоредбите на
чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в сключения договор за кредит е бил
посочен фиксиран лихвен процент, а посоченият ГПР е бил в размер на 45.9 %,
т.е. не по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, с оглед на което не е налице неравноправност
по смисъла на чл.143 от ЗЗП. В частната жалба са изложени и съображения и във
връзка с вземане за неустойка, каквото в случая не е било предявено, а по
отношение на вземането за разходи за извънсъдебно събиране на задължението се
поддържа, че вземането е изрично предвидено в договора, представлява функция на
виновното неизпълнение на задълженията на заемателя и
същевременно начисляването на такива разходи представлява законово предвидена
възможност, по аргумент от чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Частната
жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и
срещу подлежаш на атакуване съдебен акт, в хипотезата
на чл.274 ал.1 т.2 във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Преценена по
същество жалбата се явява частично основателна. Съображенията за формирания
извод се заключват в следното:
РС-Кюстендил
е бил сезиран със заявление по чл.410 от ГПК, подадено от „**************************************“ ЕООД против Б.АС.Б. от гр.Кюстендил, съдържащо искане за
издаване на заповед за изпълнение срещу Б. за следните суми: 387.21 лева –
главница; 39.45 лева - разходи и такси за извънсъдебно събиране; 19.41 лева -
законна лихва за периода от 07.10.2018г. до 13.12.2019г., всички суми дължими на основание договор за кредит „Бяла карта“ с №529866/18.01.2018г., сключен
между „**********“ ООД и Б.АС.Б., вземанията по който са били прехвърлени на „**************************************“ ЕООД с рамков
договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 11.11.2016г. и приложение №1 към същия от 28.05.2019г., ведно със законната лихва, считано
от подаване на заявлението — 15.01.2020г., до
изплащане на вземането, както и сторените деловодни разноски — 25.00 лева за държавна такса и 200.00 лева – възнаграждение
за юрисконсулт, от които 50.00 лева по чл.13 т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане
на дело и 150 лева по чл.26 от НЗПП- за защита по заповедно производство.
Заявителят е
пояснил, че съгласно договора за кредит, кредиторът
се е задължил и е предоставил на заемателя паричен заем под формата
на кредитен лимит по кредитна
карта „Бяла карта“ в размер на 200 лева, който в последствие е бил увеличен на 400.00 лева,
който е бил усвоен и към датата на подаване на заявлението непогасеният остатък
от усвоената сума възлиза на 387.21 лева. Посочил е още, че по договора не е
била начислявана договорна лихва, нито неустойка, но доколкото е било предвидено,
че в случай на забава за заплащането на текущото задължение на падежа, заемателят е бил
длъжен да заплати сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит, при
забава плащането и на каквато, кредитополучателят ще дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2.50 лева за всеки ден до
заплащане сумите. Посочено е още, че заемателят
се е съгласил, че при настъпване
на предсрочна изискуемост се дължи и еднократно заплащане на такса
в размер на 120.00 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на
лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението,
като в конкретния случай начислената такса разходи за
събиране е в общ размер на 39.45 лева. Твърди се, че в случая е настъпила
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора, като изискуемостта е
била обявена на 06.10.2018г., като от този момент върху главницата се дължи
лихва за забава, която за времето от 07.10.2018г. до 13.12.2019г. е в размер на
19.41 лева.
С
обжалваното разпореждане Районен съд – Кюстендил е отхвърлил изцяло така
подаденото заявление, позовавайки се на разбиране за вероятна неравноправност
на договора за кредит, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали
в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, тъй като кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, без да
разпише ясно методиката, по която се формира годишното оскъпяване. Такава
вероятна неравноправност можела да се изведе и за клаузата за неустойка и за
разходи, но надлежната проверка следвало да се извърши в състезателно
производство с участието на двете страни.
Настоящата
инстанция намира постановения от РС-Кюстендил съдебен акт–разпореждане
№279/20.01.2020г. - за валиден и допустим такъв.
Извършвайки
преценка относно правилността на разпореждането, ОС-Кюстендил счита същото
отчасти за неправилно, а разглежданата жалба за частично основателна, поради
следното:
За да бъде уважено
искането за издаване на заповед
за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК, заявлението следва да е редовно
от външна страна, да отговаря
на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да се установява
изискуемостта му. Разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 и
т.3 от ГПК, задължава съда служебно да
извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на
добрите нрави или дали не
се основава на нервноправна клауза.
При анализа
на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика
това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, при който
освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“, приложими са и нормите на Закона за защита
на потребителите - съгласно чл.24 от ЗПК, във вр.
чл.143 - 148 от ЗЗП, като чл.146 ал.1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи
за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи
потребителя, като по-слаба в икономическо отношение страна.
При
посочените в заявлението обстоятелства, на които заявителят основава вземането
си за главница и законна лихва за забава необосновано районният съд е приел, че
претенцията за тези суми следва да се отхвърли поради вероятна неравноправност
на договора, поради неспазване на императивните изисквания на чл.11 ал.1 т.9 и
т.10 от ЗПК, т.к. кредиторът се е задоволил единствено с посочване като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема, без да разпише ясна методика,
по която се формира годишното оскъпяване. Като се има предвид, че заявителят не
е претендирал издаване на заповед за изпълнение за договорна възнаградителна лихва, може да се заключи, че основният
мотив на районния съд е неотносим към конкретното
искане.
На първо
място, заявителят е претендирал главница и законна лихва върху нея от датата на
подаване на заявлението. Не е ясно какви са аргументите на първостепенния съд
да счете, че за търсената като невърната дадена в заем сума липсват
предпоставки за издаване на заповед за изпълнение. В ЗПК са въведени
императивни изисквания – тези на чл.11 ал.1 т.7 – т.12 и т. 20, при неспазването
на които договорът за потребителски кредит се явява недействителен, съгласно чл.22 от ЗПК. При недействителност на договора обаче, на основание
чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Т.е. дори и в тази хипотеза даденото по
силата на договора подлежи на връщане. Това разрешение не е съобразено от
районния съд, който неоснователно е отказал да издаде заповед за изпълнение за
главницата от 387.21 лева, върху която се дължи и законната лихва от подаване
на заявлението – 15.01.2020г., до изплащане на вземането.
На следващо
място, претендирано е издаване на заповед за
изпълнение и за лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата,
считано от датата 07.10.2018г. до датата 13.12.2019г. – 19.41 лева. При
положение, че липсва основание да се откаже издаване на заповед за изпълнение
за главницата, липсва пречка да се уважи заявлението за така търсената лихва за
забава. Същата е била начислена в приложение на общия принцип за обезщетяване
на кредитора при забава изпълнението на парично задължение, въздигнат в ЗЗД и
нито основанието за дължимост, нито размерът на
обезщетението са свързани с правилата на ЗЗП и ЗПК. И в тази част обжалваното
разпореждане е неправилно.
Следва да се
потвърди разпореждането на КнРС в частта, в която е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 39.45
лева, представляваща дължими по договора за кредит такси за извънсъдебно
събиране. Независимо, че районният съд не е изложил конкретни съображения,
постановеният от него в тази част краен резултат е правилен.
Въззивният съд намира,
че договорът за заем е частично недействителен, относно клаузата на чл.21 ал.4
от договора, с която е уговорена такса разходи за събиране на вземането. Според
твърденията на заявителя, въпросното вземане е възникнало поради забава в
плащането, т.е. поради настъпил падеж. Съгласно чл.33 ал.1 от ЗПК, при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана
наред с вземането за такса разходи. С уговарянето на таксата на практика се
постига заобикаляне на ограничението на чл.33 от ЗПК и се въвежда допълнително
плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза
на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи на чл.33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Съгласно
чл.10а ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите
следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В т.12 на заявлението
твърдените разходи са посочени общо като не става ясно как точно е определен
размерът на това задължение. В заявлението от една страна се твърди, че
кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120.00 лева,
включваща разходи на кредитодателя за дейността на
лице/служител, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно
събиране на задължението на кредитополучателя, а също така и сумата от 2.50
лева за всеки ден до заплащане сумите, като претендирания
размер от 39.45 лева е напълно необоснован и не е ясно как е формиран. Също
така, не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни действия фактически
са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на задължението. За да
се търси възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му
извършване, но твърдения за това липсват. При тази неопределеност на
задължението за възстановяване на разходи следва, че не е ясно и претендирането
му в този вид отново противоречи на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение.
Изложеното
очертава извода, че разпореждането, в частите, с които е отхвърлено заявлението
за издаване на заповед по чл.410 от ГПК за разходи и такси за извънсъдебно
събиране в размер на 39.40 лева следва да бъде потвърдено, а в останалите части
следва да бъде отменено като неправилно и да бъдат дадени указания за издаване
на заповед за изпълнение за претендираните суми.
Относно
разноските:
Заявителят е
претендирал и сторените деловодни разноски — 25.00 лева за държавна такса и
200.00 лева юрисконсутско възнаграждение, съгласно
чл.78 ал.8 от ГПК, от които 50 лева по чл.13 т.2 от НЗПП за подготовка на
документи за завеждане на дело и 150.00 лева по чл.26 от НЗПП за защита по
заповедно производство.
Съдът счита,
че на дружеството-заявител не се следва присъждане на възнаграждение по чл.78
ал.8 от ГПК в размер на 200.00 лева, като с оглед фактическата и правна
сложност на делото дължимото възнаграждение следва да възлиза на сумата от
100.00 лева, като при това не се следва отделно възнаграждение за подготовка на
документи за завеждане на дело по чл.13 т.2 от НЗПП, тъй като според тази
Наредба подобно възнаграждение не се дължи в случай на процесуално представителство
по чл.21 т.3 от ЗПП, а дейността се инкорпорира в същото.
Претендираните от заявителя разноски следва да бъдат присъдени съобразно с уважената част
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение или за сумата от 22.79 лева
за държавна такса от общо заплатения размер от 25.00 лева и за сумата от 91.16
лева - юрисконсултско възнаграждение от общо
определения размер на последното от 100 лева.
Воден от
горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане №279 от 20.01.2020г., постановено от Районен
съд-Кюстендил по ч.гр.д.№71/2020г. по описа на същия съд, в частта, в която е отхвърлено подаденото от „**************************************“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр.******************************* заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Б.АС.Б., с ЕГН **********, с адрес *** за
следните суми: 387.21 лева – главница и 19.41 лева - законна лихва за периода
от 07.10.2018г. до 13.12.2019г., дължими
на основание договор за кредит „Бяла карта“ с №529866/18.01.2018г., сключен
между „**********“ ООД и Б.АС.Б., вземанията по който са били прехвърлени на „**************************************“ ЕООД с рамков
договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 11.11.2016г. и приложение №1 към същия от 28.05.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението — 15.01.2020г., до изплащане на вземането, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по подаденото
от „**************************************“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр.******************************* заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Б.АС.Б., с ЕГН **********, с адрес *** за
следните суми: 387.21 лева – главница
и 19.41 лева - законна лихва за
периода от 07.10.2018г. до 13.12.2019г., дължими на основание договор за кредит „Бяла карта“ с №529866/18.01.2018г., сключен
между „**********“ ООД и Б.АС.Б., вземанията по който са били прехвърлени на „**************************************“ ЕООД с рамков
договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 11.11.2016г. и приложение №1 към същия от 28.05.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението — 15.01.2020г., до
изплащане на вземането, както и за сторените деловодни разноски, съобразно
уважената част, а именно: за сумата от 22.79
лева - държавна такса и за сумата от 91.16
лева - юрисконсултско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №279 от 20.01.2020г., постановено от
Районен съд-Кюстендил по ч.гр.д.№71/2020г. по описа на същия съд, в частта, в която е отхвърлено
подаденото от „**************************************“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр.******************************* заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Б.АС.Б., с ЕГН **********, с адрес *** за
сумата от 39.45 лева - разходи и
такси за извънсъдебно събиране, дължими на основание договор за кредит „Бяла карта“ с №529866/18.01.2018г., сключен
между „**********“ ООД и Б.АС.Б., вземанията по който са били прехвърлени на „**************************************“ ЕООД с рамков
договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 11.11.2016г. и приложение №1 към същия от 28.05.2019г., ведно със законната лихва, считано
от подаване на заявлението — 15.01.2020г., до
изплащане на вземането.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Кюстендил за издаване на заповед
за изпълнение съгласно диспозитива на настоящото
определение.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.