Р Е Ш Е Н И Е
№ 63/12.1.2023г.
гр. Пловдив, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, II отд., VII състав, в открито заседание на четиринадесети
декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
при секретаря
Христина Николова и участието на прокурора Кичка Казакова, като разгледа
докладваното от председателя Мариана Шотева адм. дело № 2228 по описа за 2022 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е
по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията
и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по
искова молба на Р. О.Ч. с адрес ***, чрез адв. С.Н., преупълномощен от адв. Г.М.срещу
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 за присъждане на сумата от общо 10 000
лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата
молба до крайното й изплащане, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, които са в резултат от поставянето му в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за
периодите от 01.01.2017 г. до 30.12.2018 г. и от
21.09.2020 г. до 21.06.2021 г.
Твърди се по
отношение на помещенията, в които е бил настаняван, неосигуряване на достатъчно
жилищна площ; липса на вентилация, следствие от което не е имало достатъчно
свеж въздух, довело до задух и кашлица у ищеца; лошо състояние на тоалетните –
с неработещи казанчета, липса на прегради, липса на работещи чешми или умивалници,
а и същите не са шумоизолирани, което го лишава от уединение;
в един период от време се твърди, че „Г-н
Б.…, когато е пребивавал в 4-ти отряд не е имал санитарен възел в килията и му
се е налагало да ползва кофи и туби за облекчаване на физиологичните си нужди“;
лошо състояние на банята – л.св. се къпят заедно по 30-40 човека при налични
само 5-6 душа, от които тече или гореща или ледено студена вода; наличие само
на един прозорец с големина 1,00/0,50 м. (само за уточнение, съдът намира, че
ищецът вероятно е допуснал техническа грешка, като е изписал, че същият е с
големина 1 кв.м. на 0,50 кв.м.), следствие от което липсват достатъчно светлина
и свеж въздух; вследствие на течове по водопроводни тръби по стените и тавана
са се развивали мухъл и плесен; липса на вътрешна и външна изолация на стените,
следствие от което отоплението е затруднено и имало случаи, в които ищецът не
може да заспи от студ; непредоставяне на достатъчно дебели завивки, като на
молбите за предоставяне на такива, надзирателите са отговаряли, че не
разполагат с такива; спалното и постелъчно бельо се
сменяло изключително рядко, което създава предпоставки за развъждане на
дървеници и бълхи; непредоставяне на препарати за почистване на тоалетните и
спалните помещения; липса на достатъчно мебели, а малкото налични били счупени.
С горното се презюмира нарушаване правата по чл. 3 от
Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от ЗИНЗС.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) и на разноски,
съгласно представен списък.
Ответникът –
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си
представител юриск. Ч. счита така предявените
претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за отхвърлянето
им. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на
исковите претенции.
Административен
съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства,
намира за установено следното.
По отношение на
първия исков период (от 01.01.2017 г. до 30.12.2018
г.) се установява, че ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 09.11.2018 г.,
като:
- от 09.11.2018
г. до 26.11.2018 г. вкл. е пребивавал в Приемно отделение, като няма представени
данни в коя стая е бил настанен и с колко други л.св. е пребивавал;
- от 27.11.2018
г. до 20.12.2018 г. вкл. е пребивавал на Шести пост в спално помещение № 12,
което е с площ от 41,65 кв.м. без санитарния възел, с три отваряеми
прозореца с размери 1,50/1,10 м., 1,00/1,10 м. и 1,00/1,10 м. и санитарен възел
с площ от 2,56 кв.м. с един отваряем прозорец с
размери 0,30/1,15 м. За този период също няма данни с колко други л.св. е
пребивавал ищецът в това спално помещение, посочва се единствено в представената
справка, че в Затвора Пловдив и в системата на ГДИН единственият меродавен
документ, от който може да се направи справка за броя на л.св. по спални
помещения, е „Сведение за разпределение и движение на лишени от свобода“, което
пък по утвърдената „Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и
териториалните й поделения“ – ТС-НО-5, утвърдено със Заповед № Л-42/02.01.2020
г. на Главния директор на ГДИН и утвърдена от Държавната агенция „Архиви“, се съхранява
за срок от три години;
- от 21.12.2018
г. до 30.12.2018 г. вкл. (доколкото не се посочва изрично до коя дата е
пребивавал в това спално помещение и която дата е крайната такава на този исков
период) е пребивавал на Шести пост в спално помещение № 17, което е с площ от 28,75
кв.м. без санитарния възел, с един отваряем прозорец
с размери 1,00/1,00 м. и санитарен възел с площ от 3,14 кв.м., с един отдушник,
с диаметър 110. За този период също не е предоставена информация за броя на
л.св., настанени в това спално помещение по изложените по-горе причини.
По отношение на
втория исков период (от 21.09.2020 г. до 21.06.2021 г.) се установява, че
ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 21.09.2020 г., като:
- от 21.09.2020
г. до 05.10.2020 г. вкл. е пребивавал в Приемно отделение, в спално помещение
„ОП-1“, което е с площ от 26,47 кв.м. с капацитет до 6 л.св., без санитарния
възел, с два отваряеми прозореца с размери 0,50/1,18
м. и 0,97/1,18 м. и санитарен възел с площ от 2,80 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0,30/1,18 м., с две осветителни
тела. В периодите от 25.09.2020 г. до 26.09.2020 г. вкл. и от 30.09.2020 г. до
05.10.2020 г. вкл. в това спално помещение са били настанени между 7 и 9 л.св.,
а в останалите – до 6 л.св.;
- от 06.10.2020
г. до 21.05.2021 г. вкл. е пребивавал на Шести пост в спално помещение № 17,
което е с площ от 28,75 кв.м. с капацитет до 7 л.св. без санитарния възел, с
един отваряем прозорец с размери 1,00/1,00 м. и
санитарен възел с площ от 3,14 кв.м., с един отдушник, с диаметър 110. В периодите
от 09.10.2020 г. до 12.10.2020 г. вкл., от 16.10.2020 г. до 17.10.2020 г. вкл.,
от 20.11.2019 г. до 13.12.2020 г. вкл., от 15.12.2020 г. до 17.12.2020 г. вкл.,
от 08.01.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл. и от 02.04.2021 г. до 05.04.2021 г. вкл.
в това спално помещение са били настанени 8 л.св., а в останалите – до 7 л.св.
Установява се по
отношение на двата престоя на лицето в Затвора Пловдив, че във всеки санитарен
възел л.св. имат достъп до течаща студена вода, като е осигурен достъп до
течаща топла вода, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от
свобода от съответната група, а работещите, какъвто ищецът е бил за определен
период, имат достъп до баня всеки работен ден. Банята е обща, подът на която е
с мозайка, а стените са с фаянсови плочи. Отоплението се осъществява чрез
централно-локално парно през отоплителния сезон. Спалните помещения са добре
осветени и с отваряеми прозорци за естествена
вентилация. Проветряването на стаите е по желание на лишените от свобода, които
могат да правят това чрез отваряне на прозорците, като съгласно становище от
13.09.2022 г. на ИФЗ НС „ФЛКР“ инсп. Е. К. (л.37)
никога не е имало проблем стаята да бъде проветрявана и не би следвало да има
мухъл. Хигиената в спалните помещения се осъществява също от настанените, които
за целта получават съответните прибори, както могат и да ги закупуват от
лавката на Затвора Пловдив или да им бъдат донасяни от близките им, съгласно
списък на разрешените вещи, предмети и хранителни продукти, които лишените от
свобода могат да получават, ползват и държат при себе си. С постъпването в
затвора на всеки л.св. се осигурява комплект спално бельо и завивки, а при
желание от страна на л.св., домакинът осигурява колкото комплекта са
необходими. Отделно от това, л.св. имат право да получават и от своите близки
спално бельо и одеяла, т.е. да използват лични такива в ротация със служебни.
Прането става по усмотрение на самия л.св. - в пералнята на затвора, ръчно или
чрез изнасяне за пране от близките, в подкрепа на което е представен Седмичен график
на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 45). Съгласно цитираното по-горе
становище, сушенето на дрехите става по няколко начина – когато се перат в
пералнята, те се сушат в сушилната машина, а когато се перат от л.св., има
пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето. За периода
на изтърпяване на наказанията на л.св. Ч. *** не са правени основни ремонти на
стаите, но са извършвани текущи ремонти като своевременна смяна на течащи
кранчета, отстранявани са течове, сменяни са осветителни тела и не е допускано
да има счупени прозорци, тъй като същите са подменяни своевременно. През 2017 г.
е извършено боядисване на общите помещения на л.св., дограмата е подменена с
нова (ПВЦ), поставен е гранитогрес в общите умивални.
Относно ДДД обработките за двата
искови периода са представени протоколи за извършени услуги (л. 18-32), като се
установява от прието по делото становище от 12.04.2022 г., изготвено от ИФЗ НС
„ФЛКР“ инсп. Е. К. (л. 37), че ГДИН сключва централен
договор за обработка на всички помещения в затворите и общежитията към тях, има
утвърден график, по който се извършва ДДД обработка на помещенията. Установява
се също така, че през първия период на пребиваване в Затвора Пловдив ищецът е бил
назначен на работа в „Обособено производство“, където има отработени общо
четиридесет работни дни, а при престоя си в Приемно отделение, не е подавал
молби или жалби, свързани с лоши битови условия или други форми на причиняван
му дискомфорт.
Като свидетел по
делото е разпитан Й.К.В.. От показанията
на същия се установява, че е пребивавал заедно с ищеца в Затвора Пловдив,
откъдето се познават, но не са били в едно спално помещение, тъй като ищецът е
бил в килия № 17 на Шести пост, а свидетелят – в килия № 5 на същия пост. По
отношение на килия № 17 посочва, че в нея са пребивавали между 7 и 9 л.св.,
имало е прозорци, била е пребоядисана, стояла е няколко месеца затворена, тъй
като е течало някакво разследване и доколкото си спомня, умишлено е била
запалена, лятно време в нея не можело да се стои, тъй като се напичала през
целия ден от слънцето, нямало е баня в стаята и постоянно течаща вода. Според свидетеля, в стая № 17 и в стая № 18 нямало
постоянен достъп до вода – най-много два часа в денонощието да имало вода и
л.св., за да имат питейна вода и за миене за зъби, ходели да си наливат в
пластмасови шишета в общото умивално помещение. Ищецът
имал чести здравословни проблеми (страдал е от диабет и е имал високо кръвно) и
е посещавал медицинския стационар, за което свидетелят знае, тъй като е работел
като санитар в медицинския център на затвора през 2020 г. Твърди, че в затвора
имало много дървеници и хлебарки, нямало изолация и през зимата било много
студено и лично свидетелят е подавал много сигнали в ГДИН за отоплението, тъй
като парното се спирало вечер в 8 часа, а се пускало сутрин в 6 часа, в целия
затвор нямало течаща топла вода, такава имало в обособената зала за баня в
средата на затвора, но за да се отиде до нея, трябвало да се мине през двора по
хавлия. В банята затваряли между 6 и 8 л.св., заключвали ги за 30 минути и след
това по кърпа трябвало да се мине на студено през двора, за да се върнат в
стаята. Свидетелят посочва, че като нямало течаща вода, ползвали кофа с капак
за уриниране в килията. С подръчни материали си правили маси и столове, като в
стаите имало единствено шкафчета, които били изпочупени и легла, но матраците
били с много дървеници – минавали да пръскат за дървеници и хлебарки, но нямало
ефект. Одеялата, които раздавала администрацията, били негодни, защото били от
60-те години от „затворни казарми“, иначе имали право
да ползват лични чаршафи и одеяла, но трябвало да си ги перат сами, защото
пералнята на затвора през последните две години не функционирала. Хигиената в
стаите се поддържала от настанените в тях л.св., като един път в месеца раздавали
по 1 литър веро и сапуни, но не тоалетни, а за пране.
В спалните помещения е имало лед лампи, към всяка килия имало тоалетна, която
имала врата. Съдът приема свидетелските показания за логични, последователни и
почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля, като същите ще
се преценяват от съда, с оглед на всички други данни по делото.
Други
доказателства не са ангажирани от страните.
При така
установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.
Разпоредбата на
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно
чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава
единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в
настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със
седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към
министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху
дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните
служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на
наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите
и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата
на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за
исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявените искове.
На следващо
място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС
правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат
отменени като противоправни с административен или
съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие
и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с
което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението
неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване
на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС
оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността
на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на
лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно
жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3,
ал. 2).
Все в тази насока
следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване
от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения
за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица.
В чл. 43, ал. 4
от ЗИНЗС (в сила от 7.02.2017 г.) е установено изискването минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м.
Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“,
то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва
по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А
за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност
лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл. 43,
ал. 5 от ЗИНЗС (предишна ал. 4 – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.)
количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и
проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът
обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на
закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от
свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в
заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел
и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
В спорното
съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по
иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности
за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите,
релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от
противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от
съда. При това положение, въпросът за доказателствената
тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената
тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази
правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с
определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е
разпределена доказателствената тежест и на страните
са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от
недоказването.
От наличните по
делото доказателства се установява по отношение на първия исков период (от 01.01.2017 г. до 30.12.2018 г.), че Ч. *** на 09.11.2018 г. и
е пребивавал в него до крайната дата на исковия период, т.е. от 09.11.2018 г.
до 30.12.2018 г. вкл., поради което и в частта от 01.01.2017
г. до 08.11.2018 г. вкл., искът е недоказан, доколкото не се установява в този
период ищецът да е пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора
Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде
отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на
чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва
изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба,
определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако
не е било предприето изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е
спорно между страните, че не е сторено), същият да бъде разгледан на фактически
основания – различни от посочените в исковата молба.
По отношение на
останалата част от този исков период, в който се установи, че лицето
действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив, а именно от
09.11.2018 г. до 30.12.2018 г. вкл. (която е крайната дата на този исков
период, независимо, че Ч. *** до 19.08.2019 г.), с оглед доказателствената
тежест в процеса и фактът, че ответникът не е представил доказателства за това
с колко други л.св. е пребивавал ищецът за горепосочените периоди, съдът
приема, че е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от
Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.
Установява се и
нарушение на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС за периода от 21.12.2018 г. до 30.12.2018
г. вкл., когато ищецът е пребивавал на Шести пост в спално помещение № 17,
което е с площ от 28,75 кв.м. и разполага с един отваряем
прозорец с размери 1,00/1,00 м., доколкото същият не отговаря на предвидените
стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за
устройство на отделните видове територии и устройствени
зони. За такъв съдът приема и периода от 09.11.2018 г. до 26.11.2018 г. вкл., с
оглед доказателствената тежест в процеса и фактът, че
ответникът не е представил доказателства с колко прозореца са разполагали
спалните помещения, в които е бил настанен ищецът.
От събраните по
делото и неоспорени от страните доказателства, се установява по отношение на втория
исков период (от 21.09.2020 г. до 21.06.2021 г.), че на 21.05.2021 г. ищецът е
бил освободен, поради което и от 22.05.2021 г. до 21.06.2021 г. вкл. няма данни
ищецът да е пребивавал в Затвора Пловдив, което е самостоятелно основание в
тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените
твърдения за извършени нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС.
За периода, в
който се установи, че лицето действително е пребивавало на територията на
Затвора Пловдив и който период е предмет на разглеждане в настоящото
производство, а именно от 21.09.2020 г. до 21.05.2021 г. вкл., от събраните
доказателства се установява, че ищецът е пребивавал в помещения, в които
жизненото му пространство е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал.
4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека,
които са в размер на 4 кв.м. Изключение от горното правят периодите: от
25.09.2020 г. до 26.09.2020 г. вкл., от 30.09.2020 г. до 05.10.2020 г. вкл., в
които ищецът е пребивавал в спално помещение „ОП-1“, което е с площ от 26,47
кв.м., т.е. за не повече от 6 л.св., а в него са пребивавали между 7 и 9 л.св.;
от 09.10.2020 г. до 12.10.2020 г. вкл., от
16.10.2020 г. до 17.10.2020 г. вкл., от 20.11.2019 г. до 13.12.2020 г. вкл., от
15.12.2020 г. до 17.12.2020 г. вкл., от 08.01.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл. и
от 02.04.2021 г. до 05.04.2021 г. вкл., в които ищецът е пребивавал на Шести
пост в спално помещение № 17, което е с площ от 28,75 кв.м. и с капацитет до 7
л.св., а в него са пребивавали 8 л.св.
Установява се и
нарушение на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС за периода от 06.10.2020 г. до 20.05.2021
г. вкл. (доколкото на 21.05.2021 г. ищецът вече е бил освободен), когато ищецът
е пребивавал на Шести пост в спално помещение № 17, което е с площ от 28,75
кв.м. и разполага с един отваряем прозорец с размери
1,00/1,00 м., доколкото същият не отговаря на предвидените стандарти в чл. 113
от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на
отделните видове територии и устройствени зони.
Като недоказани обаче
следва да се приемат твърденията за претърпени вреди от наличието на дървеници
и бълхи през двата искови периода в Затвора Пловдив, като от страна на
затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани
периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които
се установи, че касаят целите искови периоди. Отделно от това, от страна на
ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал
оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието
на инсекти.
Няма нарушение и
на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив,
в т.ч. и тези, в които е пребивавал Ч., е осигурен достъп до санитарен възел и
течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от
приложеното от ответника становище се установява, че в Затвора Пловдив на л.св.
е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на
лишените от свобода от съответната група, освен това, в периодите, в които
ищецът е бил работещ, е имал достъп до баня всеки работен ден. Банята пък се
установи, че е обща, подът на която е с мозайка, а стените – с фаянсови плочи и
независимо, че не е правен основен ремонт, своевременно са сменяни течащи
кранчета и са отстранявани течове, т.е. не може да се приеме за вярно
твърдението на ищеца, че са работели само 5-6 душа, както и че банята е била в
лошо състояние. Все в тази насока следва да се посочи, че показанията на
разпитания по делото свидетел не потвърждават твърденията на л.св., че се
налага да се къпят заедно по 30-40 човека, доколкото същият заявява, че са
влизали по 6-8 човека. Няма данни също така и от душовете да е текла или само
ледено студена вода или гореща такава. Като недоказани следва да се приемат и
твърденията за неработещи казанчета, липса на прегради и липса на работещи чешми
и умивалници, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че
дори и да не е бил извършван основен ремонт в Затвора Пловдив, своевременно е
извършвана подмяна на течащи кранчета и са отстранявани течове. Що се касае до
твърдението, че тоалетната не е шумоизолирана, съдът
намира, че неосигуряването на шумоизолация в
тоалетната не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение,
доколкото поставянето на шумоизолация е над средното
ниво на битови условия. Все в тази насока следва да се посочи, че разпитаният
по делото свидетел не посочва на л.св. да е било ограничено правото на
уединение. Действително,
от твърденията на ищеца и разпитания свидетел, е възможно да се приеме, че
помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се
отбележи, че първо, свидетелят не е пребивавал в едно спално помещение с ищеца
и второ, хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни
помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването и
на които се установява, че макар и в ограничени количества, са били раздавани
препарати за целта, в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят
такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им предоставени от
техните близки.
По идентичен
начин стои въпросът и с твърденията за липса на вентилация, доколкото се
установява, че проветряването в стаите е оставено по преценка на настанените в
тях лишени от свобода, което се осъществява посредством отваряне на наличните
прозорци. Изключение от горното правят периодите, обсъдени по-горе, за които се
установи, че ищецът е пребивавал в помещения, в които площта на прозорците не е
отговаряла на предвидените стандарти в чл. 113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г.
за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Недоказани останаха и твърденията на
ищеца, че поради липса на свеж въздух, е имал задух и кашлица. По делото няма
данни, а и самият ищец не твърди да е уведомил администрацията на затвора за
такива здравословни проблеми. От показанията на разпитания по делото свидетел,
който се констатира, че е бил санитар в медицинския център на затвора, също не
се установява ищецът да е имал подобни оплаквания, напротив, той твърди, че Ч.
е страдал от диабет и високо кръвно налягане, но не и от задух и кашлица.
Що се касае до
твърденията, че: „Г-н б.…, когато е
пребивавал в 4-ти отряд не е имал санитарен възел в килията и му се е налагало
да ползва кофи и туби за облекчаване на физиологичните си нужди“, от една
страна съдът констатира, че същите не се отнасят до ищеца Ч., доколкото е
посочено трето лице - б., а и не се установява Ч. да е пребивавал в Четвърти
отряд (пост № 4) и от друга, няма данни за наличие на спални помещения в
Затвора Пловдив, които да не разполагат със санитарен възел. До извод в
обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, който
навежда твърдения, че като няма течаща вода, се ползва кофа с капак за
уриниране в килията. Това е така, защото, липсва всякаква житейска логика при
наличието на санитарен възел, дори и в определени моменти да е липсвала течаща
вода по някаква причина (ниско налягане, ВиК авария и
др. под.) да се използва кофа и в случай, че това е било сторено, то е по
преценка на самите л.св., но не е следствие от действия и/или бездействия на
органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. За пълнота е необходимо да се посочи, че в
случаи на ВиК повреди, не само лишените от свобода
нямат вода, но и всички граждани, засегнати от ВиК
повредата, а понякога и цели населени места нямат вода, което означава, че
липсата на вода при ВиК повреда и/или ниско налягане
на подаваната такава, не поставя лишените от свобода, в частност ищеца в
по-неблагоприятно положение от всеки друг гражданин.
По идентичен
начин стои въпросът и с твърденията за наличие на мухъл и плесен. В
представените от ответника справки се посочва, че дори и да не е извършван
основен ремонт на килиите, своевременно се сменят течащи кранчета и се
отстраняват течове, както и не се допуска да има счупени прозорци, тъй като
същите се сменят. Налице е и график за сушене на дрехите на л.св., което става
или в сушилнята на затвора или на определените за целта места, но не и в
стаите, в които са настанени. Или, налице е организация за отстраняване на евентуалните
причинители на мухъл и плесен.
Не е спорно
между страните, че в Затвора Пловдив липсва изолация, но по делото не се
събраха достатъчно доказателства да е било прекалено студено през зимата в
исковите периоди на изтърпяване на наказанието от ищеца. Нещо повече, във всяко
едно от становищата на Затвора Пловдив се сочи, че отоплението се осъществява
чрез централно локално парно отопление, което обстоятелство не се отрича и от
разпитания по делото свидетел. Действително, същият посочва, че парното е
работило от 6,00 часа сутрин до 20,00 часа вечерта, което не води до
автоматичен извод, че е било много студено, а показва, че през активната част
от денонощието, помещенията са били отоплявани.
От приложените
по делото справки и становища се установява също така и че грижата за чистотата
на спалното бельо се полага на лишените от свобода като в утвърден график от
началника на затвора, два пъти седмично – понеделник и четвъртък, всеки лишен
от свобода има право да занесе спалното си бельо за изпиране в пералнята на
затвора. При изхабяване на бельото по преценка на лишения от свобода има право
бельото да бъде заменено, чрез молба до началника на затвора. От събраните по
делото доказателства, в т.ч. и свидетелски показания, не се установява ищецът
да е подал молба за изпиране на бельото или за допълнителен инвентар, в т.ч.
дебели завивки, на която молба да е получил отказ. Ето защо в тази част
претенцията също е неоснователна.
По отношение на
твърденията за липсваща мебелировка, следва да се посочи, че въпреки указаната
на ищеца доказателствена тежест, от негова страна не
бяха ангажирани доказателства в подкрепа на тези му твърдения, поради което и
същите следва също да се приемат за недоказани. До извод в обратната насока не
водят и твърденията на разпитания по делото свидетел, доколкото същият не
посочва на ищеца да не е било предоставено шкафче, той да е заявил изрично, че
иска такова да му предоставено за лично ползване (а не общо с някой друг лишен
от свобода) и да му е било отказано.
Тук е мястото да
се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на
конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата
отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при
изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени
обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание
„лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се
приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито от негова
страна са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Ето защо и наведените
обстоятелства – пребиваване на ищеца в пренаселени килии, както и неосигуряване
на достатъчно пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване за посочените по-горе периоди, могат да се определят като уронващи
човешкото достойнство, което предоставя наличието на увреждане на ищеца като
последица от претърпените лишения и неудобства от неблагоприятната жизнена
среда. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека,
включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват
самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на
нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС, съответно е претърпял твърдяните
неимуществени вреди.
Така, съгласно
чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за
неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен
еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по
делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице.
С оглед характера
на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и
периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане
икономическия стандарт на страната, според настоящия състав, обезщетението,
което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в общ размер на
1 700 лева, от които 350 лева за първия исков период, в който е установена
пренаселеност за периода от 09.11.2018 г. до 30.12.2018 г. вкл. (52 дни), в
т.ч. и неосигуряване на достатъчно пряк достъп на дневна светлина и възможност
за естествено проветряване за периодите от 09.11.2018 г. до 26.11.2018 г. вкл.
и от 21.12.2018 г. до 30.12.2018 г. вкл. (28 дни) и 1 350 лева за втория
исков период, в който е установено неосигуряване на достатъчно пряк достъп на
дневна светлина и възможност за естествено проветряване за периода от
06.10.2020 г. до 20.05.2021 г. вкл. (227 дни), в т.ч. пренаселеност за
периодите от 25.09.2020 г. до 26.09.2020 г. вкл., от 30.09.2020 г. до
05.10.2020 г. вкл., от 09.10.2020 г. до 12.10.2020 г. вкл., от 16.10.2020 г. до
17.10.2020 г. вкл., от 20.11.2019 г. до 13.12.2020 г. вкл., от 15.12.2020 г. до
17.12.2020 г. вкл., от 08.01.2021 г. до 18.03.2021 г. вкл. и от 02.04.2021 г.
до 05.04.2021 г. вкл. (115 дни), съобразявайки актуалната практика и насоките
на ЕСПЧ.
Тук е мястото да
се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той
би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за
задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли
2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба №
41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за
справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5,3 евро на
ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли
2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.),
като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в
лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В
този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат
минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в
Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив
размер би следвало да се счита такъв между 1,70 евро и 2,25 евро на ден при
констатирано
едно нарушение, съответно до 4,00 евро на ден при констатирани повече от едно
нарушение.
Ето защо, според
този съд, именно посочените размери най-точно и съответно ще овъзмездят претърпените неимуществени увреждания от ищеца и
тези размери именно съответстват на конкретната преценка, направена от състава,
на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за
справедливост. В останалата част искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Съответно,
спрямо този размер на главния иск (1 700 лева),
ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за
присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер
на законната лихва върху главницата, считано от 22.08.2022 г., до окончателното
изплащане на сумата.
С оглед изхода
на спора, на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, на ищеца ще следва да бъдат
присъдени сторените в производството разноски. Те се констатираха в размер на
10 лева - заплатената държавна такса.
От процесуалния
представител на ищеца адв. С.Н., както с исковата
молба, така и с представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК, се
претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в размер на 1 300 лева. Така претендираното
възнаграждение не следва да се присъжда в полза на адвоката като съображенията
за това са следните:
Съгласно чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв., в случаите на оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2. Разпределянето на отговорността за разноски се
осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, приложими за всяка
инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
от ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е
посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от
основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като
не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. В случая, по делото е представен
Договор за правна защита и съдействие от 10.10.2021
г. (л. 7), сключен между ищеца Р. О.Ч. и адв. Г.М.. Отразеното
в него основание за оказване на безплатна правна защита е чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗАдв. – материално затруднено лице. В хода на
производството ответникът не е въвел възражение за липса на предпоставките за
договаряне на безплатна правна помощ, нито е представил доказателства,
опровергаващи основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.,
поради което съдът не следва да преценява валидността на сключения между ищеца
и процесуалния му представител договор за правна защита. В горния смисъл е и
константната съдебна практика. В съответното пълномощно за осъществяване на
действия по процесуално представителство на ищеца от адв.
Г.М.изрично е изявена волята на упълномощителя да бъде
представляван пред съдилищата по заведеното дело до приключването му във всички
инстанции, включително и с правата да признава исканията на противната страна,
да се отказва от исканията или да ги намалява, увеличава и изменява,
да сключва спогодба и преупълномощава и други
адвокати с правата по пълномощното. Именно въз основа на това пълномощно, адв. Г.М.е преупълномощил адв. С.Н. да представлява Ч. по административно дело по чл.
284 от ЗИНЗС във връзка с чл. 203 от АПК пред Административен съд – Пловдив и
да прави искания, бележки и възражения, да се снабдява с материали от същото,
да преупълномощава и други адвокати. В този смисъл и
настоящият съдебен състав приема за редовно извършени действията от адв. С.Н. в настоящото съдебно производство по процесуално
представителство на Ч. в изпълнение на поетите от адв.
М. задължения за оказване на правна защита и съдействие на страната съгласно сключения
договор от 10.10.2021 г. В конкретния случай обаче,
по делото липсват представени доказателства, че ищецът е уговорил да бъде
представляван безплатно от страна на адв. Н. чрез
прилагане на договор за правна защита и съдействие, в който да е установено, че
представителството се поема при една от хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. До извод в обратната насока не води и представеното
пълномощно за преупълномощаване (л. 9), доколкото в
него липсва изявена воля адв. М. да е преупълномощил адв. Н. с правата
по дадените му от Ч. пълномощия (л. 8). Достатъчно в тази връзка е да се
посочи, че Ч. е упълномощил адв. М. да признава
исканията на противната страна, да се отказва от исканията или да ги намалява,
увеличава и изменява, да сключва спогодба, с които
права не е упълномощен адв. Н.. По тези съображения и
с оглед изхода на спора, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. се следва на адв. М., но до
приключване на съдебното дирене искане в тази насока не е направено, поради
което и съдът не дължи произнасяне.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а
в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в
тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на
чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в
ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или
частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи,
поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се
остави без уважение.
Ето защо и
поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” №
21 да заплати на Р. О.Ч. с адрес ***, сумата от общо 1 700 (хиляда и
седемстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
по време на престоите му в Затвора Пловдив в периодите от 09.11.2018 г. до
30.12.2018 г. вкл., от 25.09.2020 г. до 26.09.2020 г. вкл. и от 30.09.2020 г.
до 20.05.2021 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, считано
от датата на исковата молба, а именно 22.08.2022 г. до окончателното й
изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция в
останалата й част до пълния размер от 10 000 лева и за останалите периоди в
обхвата на претендираните от 01.01.2017
г. до 30.12.2018 г. вкл. и от 21.09.2020 г. до 21.06.2021 г. вкл.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” №
21 да заплати на Р. О.Ч. с адрес ***, сумата от 10 лева, представляваща заплатената
държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. С.К.Н. с адрес *** за присъждане на адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 за присъждане на разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в
14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: