гр. София, 28.05.2025 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател: НИКОЛАЙ ДИМОВ
Членове:1 ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
2. СЛАВИ СЛАВОВ
при секретаря Юлия
Асенова, като разгледа докладваното младши съдия Славов въззивно гражданско дело
№ 1079 по описа за 2020 година за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Л.С.О., подадена чрез пълномощника й адв. Б.Щ., срещу решение № 462972 от 02.08.2018 г., постановено по гр. дело № 64103/2017 г. по описа на СРС, ІI
Г.О., 56 състав, в частта, с която е осъдена Л.С.О., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 ЗЕ, сумата от 4558,49 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот
-апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *****, с аб. № 167564, ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда - 14.09.2017г. до окончателното изплащане,
както и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 830.89 лева, представляваща
мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2014 г. до 28.07.2017г., сумата
от 44,02 лева,
представляваща възнаграждение
за услугата дялово
разпределение за периода от месец юни 2014 г. до месец април 2016 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 14.09.2017г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86 от ЗЗД сумата от 8.46 лева,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение, както и на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 от
ГПК сумата от 735.84 лева, разноски в производство.
Във въззивната жалба се
излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната
част. С оглед на което се моли
настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която
исковете са уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С.“ ЕАД, ***, чрез своя процесуален представител, моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба, а
първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно
и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото, съставляващи юрисконсулско възнаграждение в размер на 200 лева. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и на неговото основание и за реално осъществяване на
престацията.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“-ЕООД, гр. София, не взема становище по
жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично
основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, поради което съдът следва да се произнесе по неговата правилност, с оглед
изложените в жалбата доводи.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че ответницата е собственик на недвижимия топлоснабдяем
имот, по силата на наследствено правоприемство, настъпило със смъртта на
нейната майка Х.Л.Б., поч. на 15.11.2006г. и от това й качество произтича
качеството й на клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот и
за процесния период.
Въззивният съд, противно на изложеното във въззивната жалба, намира за безспорно установено обстоятелството,
относно съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според
действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ бр. 54/12 г./, потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. В случая,
ответницата не е
оспорила приложения към исковата молба /обозначен като приложение №9/ нот. акт № 3,
нот. дело № 8889/1991г. от 12.07.1991г., с който нейната майка Х.Б.е призната за собственик на проц. недвижим имот
- ап. *****на жилищна сграда, постоена в гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *****,
фигуриращ с абонаментен № 167564 в „Т.С.“ ЕАД. От справка, изд. на 18.09.2017г. е видно, че Х.Б.е поч. на 16.11.2006г. и
е оставила за свой единствен наследник ответницата Л.О.. Последната, в отговора
по чл. 131 от ГПК е оспорила факта на приемането на наследството, което
обстоятелство не е обсъдено от СРС и не е получило адекватно разрешение при
разпределянето на доказателствената тежест. Напротив, в решението си,
първостепенният съд погрешно е приел, че отсъства оспорване от страна на
ответницата на факта на приемане на наследството. Именно поради това и на осн.
т. 2 от Тълкувателно решение №1/2003г. на ОСГК на ВКС, въззивният съдебен
състав указа на въззиваемита страна - ищец „Т.С.“ ЕАД, че носи доказателствена
тежест за установяване факта, че ответницата е приела наследството на Х.Б.. В
резултат на указанията на въззивния съд,
по делото са постъпили писмо от 08.04.2021г. на Столична община, дирекция
„Общински приходи“, отдел Илинден, в което е удостоверено, че ответницата е
декларирала процесния недвижим имот с декларация по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ с вх.
№ 992 от 05.12.2006г. Наред с описаното писмо, носещо саморъчен подпис на длъжностното
лице и печат, са приложени и два нотариални акта - нот.
акт №91 от 06.07.1994г., с който Й.Б.е
дарила на дъщеря си Х.Б./наследодател на ответницата в настоящото производство/
апартамент № 45, находящ се в гр. София,
ж.к. „Света Троица“, бл. *****с площ от 59.69 кв.м. и нот. акт №87 от
27.09.2016г., обективиращ продажбата на същия апартамент от ответницата на
трето лице - С.И.. Двата нотариална акта са оспорени от ответницата, поради
което при условията на чл. 183 от ГПК, на ищеца е дадена възможност да
представи официално заверени преписи, като е предупреден за неблагоприятните
последици на чл. 183, ал. 1, изр. Последно от ГПК. Ищецът, въпреки положените
усилия, не е представил официално заверени преписи, поради което въззивният съд
изключва нот. акт №91 от 06.07.1994г. и нот. акт №87 от 27.09.2016г. от
доказателствената съвкупност. Това обаче няма търсения от ответника ефект,
понеже и двата нотариални акт не касаят топлоснабдения имот, за които са
предявени исковите претенции, представляващ апартамент № 4, находящ се в гр.
София, ж.к. „Света Троица“, бл. *****, с площ от 79.86 км. м. Фактът на
приемане на наследството от страна ответницата се установява от споменатото по
– горе писмо от 08.04.2021г. на Столична община, дирекция „Общински приходи“,
отдел Илинден, удостоверяващо, че ответницата е декларирала процесния недвижим
имот с декларация по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ с вх. № 992от 05.12.2006г. При това
положение, въззивният съдебен състав счита, че правилно СРС е приел, че ответницата е собственик на недвижимия имот, поради което е „потребител на топлинна енергия“ за процесния
период по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и страна по облигационното отношение с
ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т. е по
силата на закона /чл. 150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото няма данни, че ответницата
е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е
приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди за апартамент
№ 4, находящ се в гр. София, ж.к. „Света Троица“, бл. *****, с аб. № 167564,
със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния период се
регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007 г.
/.
По делото е доказан и
размерът на реално потребеното от ответницата количество топлоенергия за процесния период.
Съгласно разпоредбата на
чл. 139, ал. 1 от
ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост,
се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите
/чл. 142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл. 145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая от заключението
на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че дяловото
разпределение на топлинната енергия за имота на ответницата през процесния период е
извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата през
периода нормативна уредба, като задължението е определено според отчетеното
количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот и
след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно
установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответницата топлоенергия в
определено количество и стойности за исковия период /последното обстоятелство е
установено от неоспореното по делото заключение на ССчЕ/.
В настоящия случай
страните по делото не са оспорили заключението на СТЕ по предвидения за това
ред - чл. 200, ал.3, изр.2 ГПК, нито са ангажирали други допустими
доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид
необходимостта от специални знания за които е назначено вещото
лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и
установеното с нея изчисляване на припадащия се дял на ответника от ТЕ.
При установените
количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се
намира имота на ответника и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е
правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответника
ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
От заключението на ССЕ,
прието като неоспорено от страните по делото се установява, че стойностите по
изготвените изравнителни сметки за топлинна енергия за процесния период са
въведени в информационната система на ищеца и са отразени по месечните фактури.
При наличието на
доказано качество на ответника на потребител на топлинна енергия, като
собственик на топлофициран имот, ответницата се явява страна по договор за доставка на топлинна енергия със
страна топлопреносното дружество - ищец, в полза на което е възникнало вземане
за цената на доставената топлинна енергия.
Ответницата е направил възражение в депозирания писмен
отговор по делото за изтекла погасителна давност по отношение на част от претендираните суми за
главници и лихви. Въззивният съд
приема, че това възражение е своевременно релевирано, а именно в срока за
писмен отговор по чл. 131 ГПК и е частично основателно.
Безспорно, процесните вземания за заплащане на
цената на доставена топлинна енергия представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, буква „в“
ЗЗД, за които е приложима
3-годишна погасителна давност - в този смисъл Тълкувателно решение №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен характер за съдилищата, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. Съгласно разпоредбата
на чл. 114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. Вземанията за доставената топлинна енергия са
изискуеми след изтичането на 30-дневен срок от края на периода, за който се
отнасят, от когато се дължи и законната лихва за забава - чл. 33, ал. 1 от приложимите за процесния
период Общи
условия от 2012 г. и Общи условия, в сила от 12.03.2014 г.
В
конкретния случай процесните искове са предявени на 14.09.2017 г., поради което
погасени с изтичането на 3-годишната давност по чл. 111, буква „в“ са вземанията за главниците, станали изискуеми преди 14.09.2014 г. Следователно, преди 14.09.2014 г. е настъпила
изискуемостта и са погасени по давност вземанията за главница за топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.07.2014 г.,
възлизащи общо на 1484.16 лева. Ищецът се легитимира, като кредитор на вземания за топлинна енергия само за останалата част
от исковия период, а именно от м.08.2014 г. до м.04.2016 г., които изчислени
според данните по делото са в общ размер на 3074.33 лв.
Ето защо обжалваното решение се явява частично
неправилно и подлежи на отмяна в частта, с която е уважен иска за главница за топлинна енергия, в размер на сумата от 1 484.16 лв., представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2013
г. до 31.07.2016
г., включително, ведно със законна лихва
от 14.09.2017 г. до окончателното плащане и в частта, в която е
уважен иска за обезщетения за забава върху главницата в размер на сумата от 379,67 лв. В останалата част, с
която е уважен иска за главница,
съставляваща незаплатена топлинна енергия за разликата над 1484.16 лв. до пълния предявен размер от 4558.49 лв. и иска за обезщетение за забава за разликата над 379.67 лв. до пълния предявен размер от 830.89 лв., решението на СРС,
следва да бъде потвърдено.
Обжалваното решение е правилно в частта, с
която исковете са уважени за сумата от 44,02 лева,
представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение
за периода от месец юни 2014 г. до месец април 2016 г., ведно със
законна лихва върху сумата, считано от
датата на завеждане на исковата молба в съда - 14.09.2017г. до
окончателното изплащане. От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от страните, се
установява, че задължението за извършено дялово разпределение за периода от м.
юни 2014г. до м. април 2016г. възлиза на 44.02 лева. Тази сума, съгласно
разпоредбите на чл. 39 от ОУ, действали към проц. период и чл. 61 ал. 1 от
Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването се заплаща от клиентите на
ищцовото дружество, поради което исковете за коментираната главница за дялово
разпределение са основателни и правилно уважени до размера на 44.02 лева. От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза, се установява, че вземането
за дялово разпределение в размер на 18.36 лева по фактура №
**********/30.06.2014г. е за периода от м. май 2013г. до месец април 2014г.,
т.е. извън процесния период. Извън процесния период е и част от вземането за
дялово разпределение в размер на 24.02 лева по фактура №**********/31.05.2015г.
/2 лева за месец май 2014г./. Ето защо, правилно са отхвърлени исковете за
възнаграждение за услугата дялово разпределение за сумата над 44.02 лева до
предявените 64.38 лева /18.36 лева за периода от м. май 2013г. до месец април
2014г. и 2 лева за м. май 2014г.
По отношение на
цената на услугата за дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от
страна на клиентите на ТЕ, поради което длъжникът изпада в забава след покана –
арг. чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение, поради което
акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна. Като е присъдил сумата
от 8.46 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за
дялово разпределение, СРС е нарушил материалния закон, поради което в тази част
решението следва да бъде отменено, като неправилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за производството съразмерно на уважената част от исковете
в общ размер на 555.56 лв., от които за производството пред
СРС сумата 505.56 лева /държавна такса за исковата молба, депозит за съдебно -
техническа и съдебно - счетоводна експертизи и юрисконсулско възнаграждение/ и 50
лева за въззивното производство /юрисконсулско възнаграждение/. Решението в
частта за разноските за първа инстанция, с която е осъдена ответната страна,
следва да се отмени над сумата от 505.56 лв до присъдените 735.84 лева.
Следователно, на осн.
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззивникът-ответник следват да се присъдят разноски, съразмерно на отхвърлената част
от исковете. Ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
и за неоснователност. Възражението за неоснователност не може да бъде
споделено, защото в двата договора за правна помощ, единият приложен в
първоинстанциононто производство, а другият - във въззивното е вписано изрично,
че договореното адвокатско възнаграждение е изплатено. Основателно е обаче
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съобразявайки
обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и
отчитайки извършените от проц. представител на ответника проц. действия и
решението на СЕС, въззивният съд, счита че за първоинстанционното производство адвокатско
възнаграждение следва да бъде намалено до размера на 500 лева, а СГС – 300 лева.
Отделно, за въззивната жалба ответницата е сторила разноски в размер на 165.67
лева - държавна такса. От така направените разноски, ищецът следва да понесе по
съразмерност 334.24 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 462972 от 02.08.2018 г., постановено по гр. дело № 64103/2017 г. по описа на СРС, ІI
Г.О., 56 състав, в частта, с която е осъдена Л.С.О., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
149 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, сумата от 1 484.16 лв., представляваща стойността на
незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2013
г. до 31.07.2016
г., включително, ведно със законна лихва
от 14.09.2017 г. до окончателното плащане; сумата от 379,67 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 28.07.2017 г. и за сумата от 8,46 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата за дялово
разпределение в размер на законната лихва за забава, считано от падежа на
вземанията за услугата дялово разпределение до 28.07.2017г., както в частта, с която е осъдена Л.С.О., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК разноски за
производството пред СРС над сумата от
505.56 лв. до присъдените 735.84
лева, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу Л.С.О., ЕГН **********, с адрес: *** за заплащане на сумата от 1 484.16 лв., представляваща стойността на
незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2013
г. до 31.07.2016
г., включително, ведно със законна лихва за забава, считано от 14.09.2017 г. до окончателното изплащане и за сумата от 379,67 лв., представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 15.09.2014 г. до 28.07.2017 г.,
като ПОГАСЕНИ ПО ДАВНОСТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 86 ЗЗД срещу Л.С.О., ЕГН **********, с адрес: *** за заплащане на сумата 8,46 лв., представляваща обезщетение за забава
върху сумата за дялово разпределение в размер на законната лихва за забава,
считано от падежа на вземанията за услугата дялово разпределение до
28.07.2017г., като Неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 462972 от 02.08.2018 г., постановено по гр. дело № 64103/2017 г. по
описа на СРС, ІI Г.О., 56 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Л.С.О., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от сумата от 50 лв. /петдесет лева/
представляващи разноски
за
производството пред СГС.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Л.С.О., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 334.24 лв. / триста тридесет и четири два лева и 24
стотинки/ представляващи разноски за
производството пред СРС и СГС.
Решението е
постановено с участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“-ЕООД,
гр. София.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.