№ 646
гр. София, 18.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100508216 по описа за 2021 година
С Решение № 20013233 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 26753/2019 г. на Софийския
районен съд, 165 състав е признато за установено, че К. Д. ХР. дължи на Т.С. ЕАД на
основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.153, ал.1 ЗЕ, чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 2 129,57 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода
01.05.2016 г. – 30.04.2018 г., до топлоснабден имот с адрес гр. София, ул. **** , мораторна
лихва в размер на 219,77 лв. за периода 15.09.2017 г. – 14.11.2018 г., сумата от 69,94 лв.,
представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. –
30.04.2018 г., и сумата от 11,01 лв. лихва за забава върху горната сума за периода 15.09.2017
г. – 14.11.2018 г., като е отхвърлил иска за горницата над сумата от 2 129, 57 лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2018 г.
Със същото решение е отхвърлен насрещния иск, предявен от К. Д. ХР. срещу Т.С. ЕАД за
прогласяване нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК, издадена по ч.гр.д. 74129/2018 г. по описа на СРС.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца –
„Б.“ ЕООД.
Решението е обжалвано от ответника К. Д. ХР. в частта, с която са уважени
предявените главни искове и насрещните искове с основни доводи, че е неправилно и
постановено в нарушение на материалния закон. Излага доводи, че първоинстанционният
съд не се е произнесъл по валидността и допустимостта на издадената заповед за
изпълнение, която е издадена в нарушение на дадените разяснения с т.2б от ТР №4/2013 г.
1
на ОСГТК на ВКС, тъй като вземанията не са индивидуализирани, както и че следва
служебно да прилага общностното право на ЕС в областта на енергетиката и правата на
потребителите. Посочва, че изготвената по делото експертиза е неправилна. Поддържа, че
ОУ на ищеца за доставка на топлинна енергия нямат юридическа стойност, което от своя
страна води до нищожност на обжалваното решение. Сочи, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по
силата на пар.1 т.42 ДР на ЗЕ, която разпоредба противоречи на пар.1, т.1 ДР на ЗЗП, и
неправилно е приел, че по силата на чл.150 ал.3 ЗЕ не е необходимо ОУ да бъдат приети от
потребителя, а тази разпоредба е в колизия с норми от по-висок ранг – КРБ и Регламент
2006/2004 на ЕО. Поддържа, че договорът за доставка на топлинна енергия е формален /чл.7
Директива 2011/83/ЕС/, а ОУ съдържат неравноправни клаузи, както и че
първоинстанционният съд не взел предвид обстоятелството, че параметрите на подгрятата
вода са относими към договора, тъй като доставената топлинна енергия до сградата – етажна
собственост трябва да съответства на потреблението на сградата, а и не е установено, че е
спазван установения температурен график спрямо стандарта. Поддържа още, че е
приложима клаузата на непоръчани доставки и СРС не е взел предвид и факта, че
измервателният уред не е поставен на границата на етажната собственост, съгласно чл.156
ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС– при топлообменника, а на друго място, както и неправилно е
възприел разпоредбата на чл.13 Директива 2006/32/ЕС, в която е залегнало правото да се
заплаща реално потребената енергия. Не е спазена и методиката към Наредбата за
топлоснабдяването, а ОС на ЕС не може да сключва сделки на потребление от името на
собствениците. Сочи също, че нормативната уредба, регламентираща топлоснабдяването,
противоречи на КРБ и на Директива ЕС/32/2006 г., както и че липсват доказателства, че
абонатната станция е пусната в експлоатация и че са и били направени проби и извършени
последващи настройки. Сочи и че начисляването на лихви върху прогнозни сметки е
нищожно. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за главница за незаплатена
топлинна енергия, за главница за дялово разпределение и за лихва за забава. Излага доводи
за нищожност на издадената по делото заповед за изпълнение.
Въззиваемата страна Т.С. ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата. С подадена молба от 22.10.2021 г. изразява становище за
неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Б. ” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
2
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му, и допустимо - съдът е разгледал
предявените искове при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото
на иск. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. В тази връзка и с
оглед наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че към момента на
издаване на процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК образците за заповедите не са
били отменени със соченото във въззивната жалба решение на ВАС, нито е налице някоя от
предпоставките по чл.411 ал.2 ГПК.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предявени са за разглеждане главни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79
ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.153, ал.1 ЗЕ, чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката и съгласно
разпоредбата на чл.106а ал.4 Закон за енергетиката и енергийната ефективност /отм./,
облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на
закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ и съгласно
разпоредбата на чл.106а ал.2 ЗЕЕЕ отм., продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и
местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която
договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на
общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ и
съгласно разпоредбата на чл.106а ал.3 ЗЕЕЕ отм., несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен
срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази
възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на
облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е
основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия,
дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите. Ответникът не оспорва, че е собственик или
ползвател на процесния топлоснабден имот през процесния период в срока за отговор по
чл.131 ГПК, като това обстоятелство се установява и от представените договор за покупко-
3
продажба на жилище, сключен по реда на ЗОС от 24.10.1997 г. и решение от 21.03.2002 г.,
постановено по гр.д. №3992/2011 г. по описа на СРС, 85 състав, влязло в сила на 08.05.2002
г.
Неоснователни са доводите на въззивника, че ОУ на ищцовото дружество
противоречат на ЗЗП. В случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе, доколкото съгласно цитираната вече разпоредба на чл.150 ал.3 ЗЕ
потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които след
приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. В
случая ОУ на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като
по делото няма данни, а и твърдения, че ответникът е възразил срещу тях в срока по чл.150
ал.3 ЗЕ. Освен това, съгласно ТР №2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. пар.1 ДР
на ЗЗП.
От приетото по делото СТЕ е установено, че сградата, в която се намира процесният
апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания, както и че сумите за топлинна енергия в имота на ответника и
за дялово разпределение са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в
областта на енергетиката.
По делото е приета съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза,
в които се посочва, че пълният отопляем обем на жилището по проект е 150 куб.м., а на
сградата – 4729 куб.м. Абонатната станция е блокова, индиректна и мощност 300/150кВт,
като била монтирана през 2004 г. Общият топломер № 4020328 се отчита по електронен път
в 00:00 часа на първо число на месеца. В имота на ответницата има 4 бр. радиатори с ИРРО.
За периода 2016 г. – 2017 г. не бил осигурен достъп до имота, като е начислена служебно
топлоенергия. За периода 2017 г. – 2018 г. е осигурен достъп, като ИРРО са били повредени.
Общият размер на задължението е в размер на 3 132,38 лв. При постановяване на
обжалваното решение съдът не е кредитирал приетата пред първата инстанция СТЕ в частта,
с която е определено задължение на абоната за ТЕ за БГВ по показанията на 1 бр. водомер за
сумата 1304.10 лв. именно поради дадената констатация, че за периода 2016-2017 г. не е бил
осигурен достъп до имота за отчет на уредите за дялово разпределение. В посочената част
претенцията на ищеца е била отхвърлена като неоснователна.
В производството е установено, че за процесния период услугата дялово
разпределение е извършвана от „Б.“ ЕООД, поради което и с оглед осъществената услуга
4
ответникът дължи заплащането й, която услуга е в общ размер на сумата от 41,02 лв. При
определяне на дължимата сума за използваната топлоенергия като многокомпонентно
задължение, СРС е взел предвид разпределението на енергията, включително разликата
между прогнозното и действително потребеното количество енергия след прилагане
системата за дялово разпределение през процесния период и е съобразил факта, че цените
на топлоенергията за периода за нормативно регулирани.
Неоснователно ответника се позовава на отмяната на Методиката за дялово
разпределение от страна на ВАС, ІІІ отделение, с решение № 4777/13.04.2018 г., доколкото
тази отмяна не касае исковия период, а има действие само за в бъдеще - след влизане в сила
на решението на ВАС.
Според Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, операторът на
топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната мрежа, като
определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с изчислителния
хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на минимални разходи при
производството и преноса на топлинната енергия до съоръженията на потребителите и следи
за спазването им. Така са определени качествените параметри на доставената услуга. Тези
параметри са определени ясно, респективно посочен е механизъм за определянето им в
зависимост от предварително разчетени критерии. Следва да се има предвид, че ищецът,
като продавач на топлинна енергия, има задължение да достави необходимото количество
топлинна енергия до абонатната станция до съответната сграда – етажна собственост.
Ищцовото дружество обаче няма задължения във връзка с изправността и състоянието на
отоплителната инсталация в сградата, съответно неизправностите и неефективността на
същата. Освен това по отношение на качеството на доставената енергия потребителят
разполага с възможността да направи рекламация по реда, предвиден в ОУ.
Настоящият въззивен състав намира, че не е налице нарушение на общностното право
/ЕО/. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право
в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в
действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко
на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните
норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. Самата система за дялово разпределение е въведена с чл.112г ЗЕЕЕ отм. в изпълнение
изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на
емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази
директива е отменена с чл.31 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Именно съгласно директивата, държавите-членки трябва да разработят и реализират
програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление,
климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.
5
Съгласно разпоредбата на чл.155 ал.1 т.2 ЗЕ и уговореното в ОУ, сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за
които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд
намира, че това не съставлява нарушение на чл.13 Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ –
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност
/пар.3 ДР на ЗЕЕ/, според който в сметките следва да се включва само реално потребена
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл.155
ал.1 т.2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от
изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред
може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна
сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
Въпросите за противоконституционност на приети законови текстове от действащото
законодателство са от компетентността на КС при сезирането му по предвидения от закона
ред. Задължението на въззивния съд в настоящия случай е да приложи правилно
разпоредбите на действащото законодателство, което не включва по никакъв начин
възможността да оценява или коментира, дали определени разпоредби от закона са
противоконституционни.
За процесния период са действали ОУ/2014 г. Съгласно чл.31 ал.1 от същите,
клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т.1 - на десет равни
месечни вноски; т.2 - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и
една изравнителна вноска и т.3 - по реална месечна консумация, като в случаите когато
клиентите в сграда етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал.1 т.2, месечната
консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от
консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл.32 ал.1 и
ал.2 ОУ/2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение
в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал.1 /т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е
заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени
задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за
следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при
6
издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата
по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече
може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно
чл.33 ал.1 и ал.2 ОУ/2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача. Анализът на тези разпоредби налага извод, че падежът
на сумите по ежемесечните фактури, обективиращи прогнозните суми, настъпва с
изтичането на 30-дневен срок от датата на издаването и публикуването им, а не с изтичане
на 30-дневния срок от издаване на общата фактура за реално потребеното количество
топлинна енергия. Съгласно чл.33 ал.5 ОУ/2014 г., обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по общата фактура/, ако
не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на купувача. Доколкото ответникът не е оспорил в срока за отговор по
чл.131 ГПК факта, че общите фактури са публикувани и че сумите по тях са изискуеми, то
обезщетение за забава в размер на законната лихва се дължи.
Неоснователни са наведените от жалбоподателя доводи за нищожност на издадената
по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение. Заповедта за
изпълнение е издадена в изискуемата от закона писмена форма от надлежен орган и
притежава необходимото нормативно установено съдържание.
Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл. 411, ал. 2
ГПК районният съд не е съставил писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са
налице отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Съгласно формираната трайна
съдебна практика, съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло
или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в останалите
случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което
инкорпорира в самата заповед (определение № 300 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3842/2017 г.
на ВКС, ГК, ІV ГО). Също така, без значение за валидността на заповедта за изпълнение е
дали в същата претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуалното наличие на такова
несъответствие страната може да релевира доводи за това в хода на исковия процес. Същото
обаче няма отношение към валидността на съдебния акт.
По разноските:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се
постави в тежест на въззивника. Процесуално представителство от юрисконсулт на
въззиваемия по тази част от предмета на въззивно дело, което да обуславя присъждане на
възнаграждение за същото по делото не е осъществено, поради което и възнаграждение за
такова не следва да се присъжда.
7
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
решението на въззивния съд е окончателно.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20013233 от 15.01.2021 г. по гр.д. №49105/2019 г. на
Софийския районен съд, 165 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца
Б.ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8