Р Е Ш Е Н И Е
№….........../17.07.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и втори юни през две хиляди
и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 12665 по описа на съда за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, *** срещу Н.Д.Й., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес: ***, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК и
чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 912,76 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за заем CrediGo
№ 5332-00010364 от 29.09.2017 г., сключен между ответника и „М.к.” АД, ЕИК ***,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с приложение № 1 от 10.07.2018 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.01.2015
г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 07.05.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението; сумата
от 65,14 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
30.03.2018 г. до 30.09.2018 г., както и сумата
от 65,14 лв., представляваща лихва за забава, начислена за периода от
31.03.2018 г. до 07.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 6794/2019 г. по описа на
Районен съд – Варна.
Производството в частта по
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск за сумата от 693
лв., представляваща застрахователна премия за периода 30.03.2018 г. –
30.09.2019 г., е прекратено, на основание чл. 233 ГПК, с влязло в сила протоколно
определение от 27.01.2020 г. (л. 64).
По твърдения в
исковата молба, между „М.к.” АД и ответника Н.Д.Й. бил сключен договор за
заем CrediGo № 5332-00010364 от 29.09.2017 г. при
Общи условия за сумата от 1500 лв., която ответникът се задължил да върне заедно с договорна лихва от
176,40 лв., или общо 1676,40 лв., платими на 12 равни месечни погасителни
вноски в размер на 139,70 лв. всяка от тях, при падеж на първата вноска
30.10.2017 г. Уговорената сума била преведена по посочена в договора банкова
сметка ***. Ответникът извършил плащания по кредита, с които били погасени
частично задълженията му за главница (587,24 лв.) и договорна лихва (111,26
лв.). Крайният срок на договора бил изтекъл на 30.09.2018 г. и предвид забава
на ответника, същият дължал и законна лихва, считано от 31.03.2018 г. По силата
на приложение № 1 от 10.07.2018 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.01.2015 г. „М.к.” АД прехвърлило в полза на ищеца „А.з.с.н.в.“
ООД вземането по договора за заем, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, каквато възможност предвиждал потребителския договор. За
прехвърлянето ответникът бил уведомен с получаването на препис от исковата
молба. За дължимите суми по договора за заем в полза на ищеца била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която
ответникът подал възражение.
По изложените съображения ищецът моли да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът му дължи сумите за главница и лихви по
заповедта за изпълнение и претендира сторените в исковото и заповедното
производство разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния му представител юрк. М.И., моли за уважаване на поддържаните искове за
главница, договорна и мораторна лихва. Представя и списък на разноските по чл.
80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът депозира отговор на исковата молба, в който оспорва
предявените искове като неоснователни. Не оспорва, че между страните е сключен
процесният договор, както и че неизплатената част от главницата възлиза в
претендирания размер от 912,76 лв. Оспорва материалноправната
легитимация на ищеца с твърдения за ненадлежно уведомяване на длъжника за
извършената цесия. Релевира възражение за недействителност на процесния договор
за кредит, на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.
10, ал., 1 ЗПК (шрифтът на документа бил по-малък от 12), чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК (в договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен
процент) и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (не били посочени взетите предвид
допускания при изчисляване на ГПР).
По изложените
аргументи моли за отхвърляне на предявените искове.
В открито съдебно
заседание ответникът, чрез процесуалния му представител адв.
С.Д., поддържа депозирания отговор и излага становище за неоснователност на
предявения иск за главница и за основателност на исковете за лихви. Моли за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
С обявения за окончателен доклад по делото като безспорно и ненуждаещо се
от доказване по делото е отделено обстоятелството, че между „М.к.” АД и
ответника Н.Д.Й. е сключен процесният договор за заем
CrediGo № 5332-00010364 от 29.09.2017 г. Същото се
потвърждава от представения договор (л. 15). От съдържанието на документа е
видно още, че предоставената в заем сума е в размер на 1500 лв., която
потребителят се е задължил да върне, ведно с фиксирана възнаградителна лихва, или
общо 1676,40 лв., платими на 12 месечни погасителни вноски, всяка от които в
размер на 139,70 лв., с падеж на първата вноска 30.10.2017 г. Уговореният годишен
лихвен процент (ГЛП) е в размер на 21,04 %, а годишният процент на разходите
(ГПР) – 49,70 %. Отразено е, че заемополучателят
дължи и еднократна такса в размер на 145 лв. Уговорено е, че кредитът се
усвоява чрез банков превод по посочена в договора банкова сметка.
*** (л. 15-гръб), според който крайният срок за издължаване на кредита е
30.09.2018 г.
Договорът е сключен при Общи условия (ОУ). Същите са приобщени към
доказателствения материал и са подписани от заемополучателя
на всяка страница (л. 18 и сл.). Според чл. 15 от ОУ с подписване на искането
за отпускане на заем заемоискателят декларира, че е
уведомен и се съгласява да заплати еднократна административна такса за оценка
на риска, която се удържа и приспада от подлежащите на предоставяне средства,
като размерът й е посочен в договора. В чл. 20 от ОУ е предвидено правото на заемополучателя да се откаже от сключения договор при
определени в клаузата условия, а чл. 23 от ОУ урежда възможност за прехвърляне
на правата и задълженията на кредитора по договора на избрано от него трето
лице.
От съдържанието на представения рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от дата 16.01.2015 г. (л. 5 и сл.) се установява, че цедентът - „М.к.“ АД, е прехвърлило в полза на цесионера - „А.з.с.н.в.“ ООД, изискуеми негови вземания му
по сключени договори за заем, ведно с привилегиите, обезпеченията
и другите им принадлежности, включително и натрупаните към момента на
прехвърлянето договорни и моратирни лихви, които
вземания са индивидуализирани в опис – приложение № 1 към договора.
По делото е представено извлечение от въпросното приложение № 1 от 10.07.2018
г. (л. 10 и сл.), в което под № 209 е посочен договор № 5332-00010364 от 29.09.2017 г. с длъжник Н.Д.Й. и е отразена непогасена главница в размер на 912,76 лв. и договорна
лихва от 65,14 лв.
Видно от приобщеното пълномощно (л. 14), „М.к.“ АД е
упълномощило „А.з.с.н.в.“ АД да го представлява, като уведоми от негово име
всички длъжници за сключения рамковия договор от 16.01.2015 г.
По делото е приложено и уведомително писмо от дата
12.07.2018 г. (л. 30) за извършеното прехвърляне на вземанията по процесния
договор, изпратено от „А.з.с.н.в.” ЕАД, в качеството му на пълномощник на „М.к.“ АД, и адресирано до ответника Н.Й.. Във връзка с неговото
връчване е приобщено известие за доставяне (л. 31), ведно с отбелязване, че
пратката е непотърсена.
От приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза (л. 77 и сл.) се установява, че банковата сметка
на ответника е заверена на 29.09.2017 г. със сумата от 1355 лв., формирана като
разлика между уговорения размер на заема от 1500 лв. и удържаната такса от 145
лв. Изяснява се, че по кредита са извършени плащания, последното от които на
дата 08.03.2018 г., като със същите са погасени изцяло първите пет погасителни
вноски, главницата по които възлиза на 597,24 лв., а договорната лихва - на
111,26 лв. Неизплатените остатъци вещото лице определя в размер на 912,76 лв.
за главница и 65,14 лв. за договорна лихва по погасителни вноски с падежи от
30.03.2018 г. до 30.09.2018 г. Според заключението лихвата за забава за периода
от 31.03.2018 г. до 07.05.2019 г., начислена върху неизплатената главница и
договорна лихва, се равнява на сумата от 279,74 лв. При изслушването по реда на
чл. 200 ГПК вещото лице пояснява, че уговорените погасителни вноски в размер на
176, 40 лв. всяка от тях включват част от главницата (в общ размер на 1500 лв.)
и част от договорната лихва (в общ размер на 176,40 лв.).
Видно от материалите
по приобщеното ч. гр. д. № 6794/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, въз
основа на подадено на 07.05.2019 г. заявление от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу Н.Д.Й. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, в която са
обективирани и процесните суми. Установява се, че заповедта е редовно връчена
лично на длъжника и същият своевременно я е оспорил чрез бланкетно възражение
по чл. 414 ГПК, както и че в указания едномесечен срок по чл. 415 ГПК
заявителят е инициирал настоящото исково производство и е представил
доказателства за това пред заповедния съд.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Положителните
установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими, доколкото
са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на
правото на иск, както и специалните такива, свързани с реда за търсената защита
по чл. 422, ал. 1 ГПК (съгласно т. 10а от Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2013
г., ОСГТК на ВКС), установени от приобщеното заповедно дело.
Основателността на претенциите е обусловена от
следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение между „М.к.” АД и ответника по
процесния договор за заем, изпълнението на поетите от кредитора задължения по
договора, настъпила изискуемост на задълженията в претендирания размер и
неизпълнение на същите, както и наличието на валидно сключен договор за цесия
между „М.к.” АД и ищеца и уведомяването на ответника за това. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани
в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и
главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените
вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а
именно точно изпълнение.
Доколкото ищецът черпи активната си материалноправна
легитимация от договор за цесия, съдът намира, че на първо място следва да
обсъди събраните в тази връзка доказателства, респ. да се произнесе по
направените от ответника възражения, касаещи действието на прехвърлянето по
отношение на него.
От коментираните по-горе писмени доказателствени средства
се установява, че между „М.к.” АД и ищеца е сключен валиден рамков договор за цесия от 16.01.2015 г., ведно с
приложение № 1 от 10.07.2018 г. към него, с който са прехвърлени
вземанията на кредитора по процесния договор. Възможност за такава промяна в
титуляря на притезателните права е предвидена и в приложимите
към договор за заем ОУ, съобразно изискването на чл. 26 ЗПК.
Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
Според разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД (респ. чл. 26, ал. 4 ЗПК) и съдебната практика по нейното приложение, която настоящият съдебен състав
напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015 год. по гр.д. № 5759/2014
год., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника следва да се осъществи от цедента, като няма пречка същият да упълномощи изрично цесионера за това действие. Освен това, доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано, а
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл -
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 год., II т. о., ТК,
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС и др.).
В конкретния случай ищецът (цесионер) е
упълномощен от цедента да уведоми длъжника за
извършената цесия с изрично писмено пълномощно и, действайки в рамките на
представителната му власт, ищецът е изпратил до ответника уведомително писмо за
прехвърлянето. Няма данни същото да е получено преди завеждане на делото, поради което
и с оглед цитираната по-горе съдебна практика, съдът намира, че уведомяването е надлежно осъществено с
получаването на препис от исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомление,
тоест на 02.09.2019 г. (л. 36).
Отделно от това, според съдебната практика длъжникът може да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от
този кредитор лице до момента на уведомлението. Подобни твърдения не са
наведени от ответника в хода на процеса, нито са представени доказателства в
тази насока.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето
на вземанията – предмет на производството, е породило действие по отношение на
длъжника (ответник), на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и цесионерът
(ищец) се явява негов кредитор и активно легитимирана надлежна страна в процеса,
а възраженията в обратна насока са неоснователни.
Цедираните вземания произтичат от сключен
между ответника и „М.к.” АД договор за заем CrediGo №
5332-00010364 от 29.09.2017 г. Същият има характеристиките на договор за потребителски кредит, поради
което възникналото облигационно правоотношение се регулира от нормите на Закона
за потребителския кредит, обн., ДВ, бр. 18
от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010
г., в редакцията му, изм. и доп. ДВ. бр. 59 от
29 юли 2016 г., действаща към момента на сключване на сделката. Същите са
императивни и за спазването им съдът следи служебно (арг.
от чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 7, ал. 3 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
От гореизложеното съдържание на договора се установява, че са спазени изискванията на приложимия
специален закон и сделката е валидно сключена. Уговорените между страните клаузи са обективирани на
хартиен носител и са формулирани по ясен и разбираем начин. В договора се
съдържа необходимата за потребителя информация относно общия размер на кредита
и условията за усвояването му, лихвения процент, годишния процент на разходите
и общо дължимата сума, подлежаща на връщане, както и условията за нейното
издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Договореният лихвен процент е фиксиран,
поради което и не следва да бъдат посочвани условия за прилагането му, относими
при определяне на променливи лихви. Отразени са и всички дължими плащания по договора, релевантни за
изчисляване на ГПР, съобразно отразения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Изрично уговорено е правото на
отказ на потребителя от договора и предпоставките за неговото упражняване.
Налице е и поставен подпис от страните на всяка страница от приложимите към
договора Общи условия.
От заключението на вещото лице, което
съдът кредитира напълно като правилно и обосновано, се установява, че кредитът е усвоен до размера на сумата от
1355 лв., която е преведена по банковата сметка на ответника, като с разликата
от 145 лв. до пълния размер на заема от 1500 лв. е погасена начислената
еднократна такса за оценка на риска.
Настоящият съдебен състав намира, че
за ответника е възникнало насрещно задължение за връщане само на реално
получените средства от 1355 лв., а не на цялата уговорена главница, тъй като клаузата на чл. 15 от ОУ, предвиждаща
заплащането на погасената такса, е нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. На първо място, никъде в договора или Общите условия не са посочени ясно и точно конкретните действия на
кредитора и/или предоставяни от него услуги, за които да се дължи обсъжданата
насрещна парична престация от потребителя, съобразно
изискванията на чл. 10а, ал. 4 ГПК. Предвид наименованието на таксата „за
оценка на риска“, явно същата е начислена за разглеждане на подаденото искане
за отпускане на кредит, за които действия обаче кредиторът няма право да събира
такси или комисионни, тъй като същите са свързани с усвояването на паричния
ресурс – арг. от чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Отделно, според
чл. 16, ал. 1 ЗПК оценката на кредитоспособността на потребителя е
задължение на кредитора, който носи и риска от неплатежоспособността на
длъжника и възлагането на разноски в тежест на последния във връзка с тази
дейност противоречи на добрите нрави, респективно клаузата е нищожна и на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. При това положение начислената такса от 145
лв. изобщо не се дължи от потребителя и погасяването й чрез извършеното от
кредитора прихващане срещу задължението му да предостави на длъжника заемната
сума е лишено от правно основание.
Така с изтичането на крайния срок на договора на 30.09.2018 г. е настъпила
изискуемостта на вземанията за главница от 1355 лв. и договорна лихва от 176,40
лв.
Страните не спорят, че са извършени частични плащания по кредита, от които
587,24 лв. са отнесени за погасяване на главницата и 111,26 лв. - за лихвата.
Размерът на тези суми се потвърждава и от експертното заключение, според което
с извършените плащания са погасени изцяло първите пет погасителни вноски с падежи
от 30.10.2017 г. до 28.02.2018 г., включително.
От остатъкът от главницата (912,76 лв.) следва да бъде приспадната
недължимата такса за оценка на риска в размер на 145 лв., при което общият размер на неудовлетвореното главно
вземане по договора се равнява на 767,76 лв. До
размера на тази сума искът се явява доказан по основание и размер, респ. следва
да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 07.05.2019 г., до окончателното изплащане на задължението.
За разликата до пълния предявен размер на главницата от 912,76 лв., искът
следва да бъде отхвърлен.
Неизплатеният размер на договорната лихва, изчислен като разлика между уговорения размер на
лихвата от 176,40 лв. и заплатената нейна част от 111,26 лв., възлиза на
претендираната сума от 65,14 лв. за
периода от 30.03.2018 г. до 30.09.2018 г., поради което този иск следва да
бъде уважен изцяло.
С оглед установената забава на ответника, на основание
чл. 33, ал. 1 ЗПК същият дължи и обезщетение
за забава в размер на законната лихва, считано от деня, следващ падежа на
първата просрочена вноска (30.03.2018 г.). За претендирания период от
31.03.2018 г. до 07.05.2019 г. лихвата надвишава размера на съдебно предявеното
вземане от 65,14 лв., поради което и
този иск следва да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид
направеното в искане, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски по
делото, съразмерно с уважената част от исковете.
При определяне размера на същите съдът отчита пропуска му да обезсили
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и в частта за разноските, наред
с обезсилването й за вземането за застрахователна премия от 693 лв. и съобразно
неговия размер (предвид отказа от иска за това взземане
– л. 64), тоест за сумата от 33,99 лв., от която 14,03 лв. за държавна такса и 19,96 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Така разноските по заповедта остават в общ
размер на 51,17 лв., включващи държавна такса от 21,13 лв. и юрисконсултско
възнаграждение от 30,04 лв.
При това положение в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 369,25 лв. за сторени съдебно-деловодни
разноски в настоящото исково производство, съразмерно с уважената част от
исковете, при обща размер на разноските по делото от 428,87 лв., от които 128,87
лв. за държавна такса по разгледаните претенции (след приспадане на заплатената
такса по заповедното дело от 21,13 лв.), 200 лв. за депозит за вещо лице и 100
лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. При посочения по-горе размер на разноските по
заповедта от 51,17 лв. и съобразявайки уважената част от исковите претенции, в
тежест на ответника следва да бъде възложена сумата от 44,06 лв.
Ответникът
не е направил искане за разноски, поради което такива не следва да му бъдат
присъждани. Не следва да бъде присъждано и адвокатско възнаграждение на адв. С.Д. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като не са
представени доказателства за оказвана от нея безплатна адвокатска защита.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове, че ответникът Н.Д.Й., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, ДЪЛЖИ на ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:***, ***, следните
суми: сумата от 767,76 лв. (седемстотин
шестдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки), представляваща
неизплатена главница по договор за заем CrediGo №
5332-00010364 от 29.09.2017 г., сключен между ответника и „М.к.” АД, ЕИК ***,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с приложение № 1 от 10.07.2018 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.01.2015
г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 07.05.2019 г., до
окончателното изплащане на задължението, сумата
от 65,14 лв. (шестдесет и пет лева и четиринадесет стотинки),
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 30.03.2018 г. до
30.09.2018 г., както и сумата от 65,14 лв. (шестдесет и пет лева и
четиринадесет стотинки), представляваща лихва за забава, начислена за периода
от 31.03.2018 г. до 07.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 6794/2019 г. по описа
на Районен съд – Варна, като ОТХВЪРЛЯ
установителния иск за главница в частта за
разликата над сумата от 767,76 лв. (седемстотин
шестдесет и седем лева и седемдесет и шест стотинки) до пълния предявен размер от 912,76 лв. (деветстотин и дванадесет
лева и седемдесет и шест стотинки);
ОСЪЖДА Н.Д.Й., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
***, сумата от 369,25 лв. (триста
шестдесет и девет лева и двадесет и пет стотинки), представляваща сторени в исковото производство съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ;
ОСЪЖДА Н.Д.Й., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
***, сумата от 44,06 лв. (четиридесет и четири лева и
шест стотинки), представляваща сторени в
заповедното производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената
част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл.
26 от Наредбата за заплащането на правната помощ;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: