РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 65613
гр. София, 23.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20251110114877 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от заявителя „АПС бета България“ ЕАД за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжницата Д. П. Г.
за следните суми: 300 лева – неизплатена главница, ведно със законната лихва
от 13.03.2025 г. до изплащане на вземането; 9 лева – възнаградителна лихва
върху посочената по-горе сума за периода от 02.09.2022 г. до 02.10.2023 г.;
96,08 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
02.10.2022 г. до 27.02.2025 г.; 565,06 лева – неустойка за неосигуряване на
обезпечение по чл. 19 от договора – задължения по Договор за потребителски
кредит под формата на кредитна линия № 875538/02.09.2022 г., сключен
между „Стик – кредит“ АД и длъжницата, вземането по който било
прехвърляно на заявителя с договор за прехвърляне на вземания от 22.03.2024
г., за което длъжницата се твърди да е била уведомена.
При преценка на действителността на договора, приложен по делото
съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК, настоящият съдебен състав е длъжен да направи
проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като
намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно
посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР
не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е
императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част
транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът
на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво
отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда
на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
1
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В чл. 19 от договора за кредит, описан по-горе, е посочено, че
длъжницата следва да предостави обезпечение с банкова гаранция или
поръчител, който отговаря на условията по чл. 20 от общите условия към
кредита, които са – доход поне 1500 лева, чиста кредитна история, да нямат
експозиция към кредитодателя и да представят доказателства за трудова
заетост за период от поне една година, като въпреки всичко според чл. 19, ал. 2
от договора за кредит одобрението на поръчителя е предоставено на
свободната преценка на първоначалния кредитор. Ако не се представи
поръчителство, съгласно чл. 29, ал. 1 от договора, се дължи неустойка в
размер на 0,9 % дневно от изплатения кредит (независимо дали и каква част е
вече върната на вноски) за всеки ден, в който няма осигурено обезпечение.
Това показва, че неустойката всъщност представлява търговско условие
2
за отпускане на кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПКр – тя или трябва да се
плати, или кредитополучателят да търси други обезпечения, за които
евентуално също би направил разходи (банковите гаранции например се
учредяват срещу възнаграждение). Това показва, че посочената „неустойка“
всъщност не е клауза за неизпълнение на някакво акцесорно задължение по
кредита, а е част от стопанските условия за отпускането му при посочените в
началото на договора за кредит параметри (т.е. в самия договор има две
„търговски оферти“ – за необезпечен кредит с допълнителна лихва от 0,9 % на
ден, и за обезпечен кредит). Поради това „неустойката“ за неосигурено
обезпечение следва да се включи в размера на ГПР по договора, а това
(очевидно и от начина на формулиране на клаузите на договора) не е
направено в случая.
Ако се вземе предвид неустойката при отпуснатия за един месец кредит
от 300 лева, няма как лихвата по договора да е 0 %, както е записано в него, и
да не се плаща нищо като разходи при 0 % ГПР. Очевидно е от текста на целия
договор, че същият не е безвъзмезден, поради което договорът въвежда
длъжницата в заблуждение. Освен това в договора за кредит е посочен ГПР 0
%, а в погасителния план – 42,58 %, което само по себе си е посочване на
неправилен ГПР в текста на договора.
Следователно договорът за кредит е вероятно нищожен на основание чл.
22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр, поради което на основание чл.
23 ЗПКр длъжницата е следвало да върне само главницата.
Следователно заявлението следва да се отхвърли за всички други
задължения освен главницата. Претенцията за законна лихва за забава, както
за времето от падежа на задълженията, така и след датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед следва да се отхвърли, тъй като при
нищожен договор забавата настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се
присъди няма да последват санкционните последици от нищожността на
кредита – вж. в този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд –
Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I ТО. Същата не
следва да се начислява и с оглед на това, че се търси забава и върху неустойка
от 0,9 % на ден за срока на кредита, т.е. би се присъдила лихва върху
недължими се суми.
Пропорционално на уважената част от заявлението (300 лева от 765,85
лева, или 52,23 % от предявените вземания) следва да се присъдят и държавна
такса – от 25 лева пропорционално – 13,06 лева, и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лева, а пропорционално
се присъждат 26,12 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение с вх. № 90704/14.03.2024 г., В ЧАСТТА,
с която се иска издаване на заповед за изпълнение, по която Д. П. Г., с
3
ЕГН:*********, с адрес: С. о., с. Ж., ул. „К. р.“ (***) № **, да плати на „АПС
бета България“ АД, с ЕИК: *********, и адрес на управление: София, бул.
„България“ № 81в, ап. 3, сумите 9 лева (девет лева) – възнаградителна лихва
върху посочената по-горе сума за периода от 02.09.2022 г. до 02.10.2023 г.;
96,08 лева (деветдесет и шест лева и 8 стотинки) – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 02.10.2022 г. до 27.02.2025 г.; 565,06
лева (петстотин шестдесет и пет лева и 6 стотинки) – неустойка за
неосигуряване на обезпечение по чл. 19 от договора, както и всякаква лихва
за забава за период след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – задължения по Договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № 875538/02.09.2022 г., сключен между „Стик –
кредит“ АД и длъжницата, вземането по който било прехвърляно на заявителя
с договор за прехвърляне на вземания от 22.03.2024 г., за което длъжницата се
твърди да е била уведомена.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „АПС бета
България“ АД, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 13,40 лева (да заплати за тези задължения такса от
36,60 лева).
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя. Препис
да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4