№ 6517
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20251100510070 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №10070/2025 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на Д. Б. С. ЕГН
********** от гр.София срещу срещу решение №10484 от 04.06.2025 г постановено по гр.д.
№2139/25 г на СРС , 40 състав , в частта , с която на по искове на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК: ********* гр. София е признато за установено , че въззивникът
дължи на основание чл. 422 ал.1 ГПК във вр.чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата
от : 1687,50 лв., главница по договор за потребителски кредит № **********/14.05.2018г.,
сключен с „Ти Би Ай банк“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за
цесия, ведно със законната лихва от 06.11.2024г. до изплащане на вземането, и сумата от
607,46 лв обезщетение за забава (лихва за забава) за периода 06.11.2021г.-06.11.2024г. , за
които суми /частично/ е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №36078 от
15.11.2024 г по ч.гр.д.№66864/24 г на СРС , 40 състав в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД ; както и въззивникът е осъден да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД сумата от 57,29 лв – разноски в заповедното производство и сумата от
195,94 лв. – разноски пред СРС .
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . Не се дължат суми по
договора за потребителски кредит , като С. е извършила плащания по него . Въззивният съд
трябва да съобрази и приложимите императивни норми на закона .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба и изразява
1
съгласие с мотивите на СРС .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 30.06.2025 г ,
поради което въззивната жалба от 09.07.2025 г /по пощата/ е подадена в срок .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на посочената част от решението на
СРС .
След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част , като такива пороци в случая не се констатират .
Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба
изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС . Във
всички случаи въззивният съд проверява служебно и правната квалификация на исковете .
За да уважи исковете в посочената част СРС е приел , че по делото не е спорно, а и се
установява от представения договор за потребителски кредит № **********/14.05.2018г., че
между „Ти Би Ай банк“ ЕАД и ответника е сключен посочения договор за потребителски
кредит, по който банка има качеството на кредитодател, а ответникът на кредитополучател.
В чл. 7.1 от договора е уговорено, че размерът на кредита възлиза на 4500 лв. Предвидено е
„BANK Живот Агент“ за сума от 421,20 лв. и еднократна такса за оценка на риска от 590,54
лв. Уточнено е, че тази такса е дължима в деня на подписване на договора за кредит,
финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски
според погасителния план. Описано е, че общият размер на кредита възлиза на 5511,74 лв. В
чл. 6 е посочено, че срокът на договора за кредит е 15.05.2020 г. В чл. 7.2.1 е уговорено, че
при потребителски кредит за общо ползване средствата по кредита се превеждат от
кредитора в срок до 3 работни дни, считано от датата на договора по сметката на
потребителя, открита в „Ти Би Ай банк“ ЕАД и посочена в чл. 11.2, като кредитът се счита
усвоен от потребителя в деня, в който кредитните средства постъпят по тази сметка.
Според чл.7.2.2. в случаите, когато потребителят пожелае да сключи някоя от застраховките
или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора
при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за
конкретната застраховка се превежда от кредитора директно по банковата сметка на
съответния застраховател, респективно по банкова сметка на съответния застрахователен
посредник, за което потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването
на договора.
В чл. 9.1 е посочено, че годишният лихвен процент, с който се олихвява кредитът, възлиза на
24,80 %.
В чл. 9.4 е посочено , че при просрочие потребителят дължи лихва за просрочие в размер на
законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието, като към момента на
2
сключване на договора законната лихва е в размер на ОЛП + 10 пункта.
В чл. 10 е предвидено, че годишният процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
в приложение № 1 към ЗПК начин: ГПР – 43,89 %, а общо дължимата сума от потребителя –
7047,13лв. В чл. 11.2 е посочена банковата сметка и е инкорпориран погасителен план с
конкретно посочване на размер и падеж на всяка вноска.
Представен е рамков договор за продажба на вземания от 31.08.2018г., сключен между „Ти
би ай банк“ ЕАД и ищцовото дружество, с който страните се съгласяват банката като
продавач да прехвърли на другата страна пакет от вземания. На 29.10.2021г. е сключен анекс
към договора за цесия, в който са включени и вземанията на банката спрямо ответника по
процесния договор за кредит, като с изявление от 29.10.2021г. банката потвърждава
прехвърлянето на вземанията. Ищцовото дружество е упълномощено от банката да
уведомява всички длъжници за прехвърлянето на вземанията.
На 23.12.2024г. ищецът е изпратил до ответника уведомление за извършената цесия , което
се е върнало с отбелязване, че не е потърсено. Ответникът признава, че в хода на
производството е узнал за цесията.
Според приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че на
14.05.2018г. по разплащателната сметка на ответника е отразено постъпването на сума в общ
размер от 5511,74 лв., като автоматично от нея са изтеглени 421,20лв. за застрахователна
премия и 590,54лв. еднократна такса за оценка на риска, като реално усвоената сума е
4500 лв.
Според ССЕ от ответника са извършени три плащания по договора на 23.05.2018г.,
10.07.2018г. и 11.09.2018г. в общ размер от 886,23лв., с които са погасени 550,31лв. сборна
главница (от посочените по-горе три компонента) с падежи 15.06.-15.08.2018г., 331,21лв.
договорна лихва с падежи 15.06.-15.08.2018г. и 4,71лв. наказателна лихва. Неплатената
сборна главница с падежи 15.09.2018г.-15.05.2020г. възлиза на 4961,42лв., а на договорната
лихва с падежи 15.09.2018г.-15.05.2020г. на 1204,18лв. Размерът на обезщетението за забава
в размер на законната лихва от датата на изискуемостта на всяка просрочена вноска до
06.11.2024г. възлиза на 2754,81лв.
Според СРС между „Ти Би Ай банк“ ЕАД и ответника по спора е възникнало
правоотношение по договор за банков кредит, по който дружеството е кредитодател, а
ответникът кредитополучател. Установява се, че по сметката на ответника е постъпила
сумата от 5511,74лв., от която обаче веднага са удържани 421,20лв. застраховка и 590,54лв.
такса за оценка на риска. От това следва, че реално разполагаемата сума възлиза на 4500лв.,
като именно този размер следва да се приеме за главница по договора.
Според СРС по делото няма събрани доказателства да е сключен застрахователен договор и
по него да е заплатена застрахователна премия, за да дължи потребителят посочената сума.
Според СРС таксата за оценка на риска се основава на неравноправна клауза с потребител .
3
В договора липсва текст, в който да е описано какво представлява тази такса и за какво се
дължи, което я прави изначално неясна и неразбираема и като такава неравноправна. Но
дори да се приеме от наименованието й, че се дължи за „оценка на риска“ (каквото и да
значи това), съдът намира, че за предварителна оценка платежоспособността на
кандидатстващите за кредит на кредитора не се дължат такси по силата на чл. 10а, ал. 1 и ал.
2 от ЗПК. На последно място, няма данни реално да е извършена каквато и да било услуга от
страна на банката, за да се дължи тази такса. Ето защо, и тази такса е изначално недължима.
Според СРС дължимата от кредитополучателят главница по договора за кредит възлиза на
4500 лв. Както се посочи, в договора е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва и
на мораторна такава при забава, като според СРС клаузите, на които почиват тези вземания,
не са неравноправни и нищожни. Договорът за банков кредит е възмезден и се дължи
възнаградителна лихва за ползването на заемните средства, която в случая не нарушава
добрите нрави и нейният размер е ясно и разбираемо посочен. При забава пък се дължи
законната лихва, както предвижда чл. 33, ал. 2 ЗПК. Следователно ответникът принципно
дължи по договора сумата от 4500лв. главница и 1535,39лв. възнаградителна лихва.
Според СРС по делото е установено от писмените доказателства и ССЕ , че ответникът е
погасил 550,31лв. главница и 331,21лв. договорна лихва, както и 4,71лв. лихва за забава.
Остават дължими 3949,69лв. главница и 1204,18лв. възнаградителна лихва. Ответникът
своевременно е направил възражение за изтекла погасителна давност за вземанията.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 3 от 21.11.2024г. по тълк. дело №
3/2023г., ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска. Разяснено е в мотивите, че давностният срок е 5-
годишен за главницата и 3-годишен за възнаградителните лихви. От инкорпорирания в
договора за кредит погасителен план /чл. 11.2/ се установява, че падежът на последната
погасителна вноска е 15.05.2020 г. Заявлението за издаване на заповедта за изпълнение,
откогато се счита предявен искът съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК и откогато се счита прекъсната
давността съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, е от дата 06.11.2024г. Следователно, всички
вземания за възнаградителна лихва са погасени по давност, тъй като 3-годишният срок
за последното от тях е изтекъл преди 06.11.2024г.
Според СРС главницата се погасява с 5-годишна давност, течаща от момента на
изискуемостта на всяка вноска. В периода, през който е текла погасителната давност, е приет
специалният Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
Решение на НС от 13.03.2020г., и за преодоляване на последиците. Съгласно чл. 3, т. 2 от
него (изм. - ДВ, бр. 34 от 2020г., в сила от 09.04.2020г.) за срока от 13.03.2020г. до отмяната
на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти. С Решение на Народното
събрание на Република България от 13.03.2020г. /ДВ, бр. 22/2020г./ е обявено извънредно
положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020г. до 13
4
април 2020г. С Решение на НС /ДВ, бр. 33/2020г./ срокът на обявеното с Решение на
Народното събрание от 13 март 2020г. извънредно положение върху цялата територия на
Република България е удължен до 13 май 2020г. Съгласно § 13 от Преходните и
заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето
(ДВ, бр. 44 от 2020г., в сила от 14.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на
извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване
на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в „Държавен вестник“. Следователно за времето от 13.03.2020г. до 20.05.2020г.
включително погасителната давност е била спряна по силата на закона, като това е период
от 2 месеца и 7 дни, с който се удължава погасителната давност. От това следва, че погасени
по давност се явяват вноските за главница с падежи до 15.08.2019г., а тези от 15.09.2019г. до
15.05.2020г. не са обхванати от погасителната давност, която е прекъсната с подаване на
заявлението на 06.11.2024г. В самите вноски липсва разграничение каква част от тях са за
главница и каква част за възнаградителна лихва, а са дадени в общ вид. Тези вноски в размер
от 293,63лв. включват и таксата за оценка на риска и застраховката, които съдът приема, че
са недължими. При изваждането на тези суми за такса и застраховка в общ размер от
1011,74лв. излиза, че общо дължимата сума става 6035,39лв., което прави 24 месечни
вноски по 251,474лв. В тази сума отново липсва разграничение относно размер на главница
и възнаградителна лихва, поради което съдът намира, че следва да направи съотношение
между 4500лв. (размерът на главницата) и 1535,39лв. (размерът на възнаградителната
лихва), което да бъде умножено по размера на вноската от 251,474лв., за да се установи
колко от нея е главница и колко лихва. Прилагайки тази формула, размерът на месечната
вноска за главница възлиза на 187,50лв. Необхванатите от погасителната давност са 9 вноски
с падежи 15.09.2019г.- 15.05.2020г., чийто общ размер възлиза на 1687,50лв. Тази сума е
дължима от ответника. В настоящото производство се претендира и лихва за забава в размер
от 4067,08лв. за периода 14.09.2018г.-06.11.2024г. Съгласно чл. 9.4 от договора, при
просрочие потребителят дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва за забава,
което съответства изискването на чл. 33, ал. 2 ЗПК. Дължимата лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
върху главницата от 1687,50лв. за периода 06.11.2021г.-06.11.2024г. (необхванат от 3-
годишната погасителна давност) възлиза на 607,46лв., изчислена на основание чл. 162 ГПК
от съда с помощта на общодостъпен интернет калкулатор.
Според СРС от събраните по делото писмени доказателства се установява, че процесните
вземания са прехвърлени с договор за цесия от кредитодателя в полза на ищцовото
дружество, като ответникът признава, че в хода на производството е уведомен за цесия. Това
обстоятелства представлява факт, който следва да бъде съобразен по чл. 235, ал. 3 ГПК
според константната практика на ВКС. Ето защо, носител на вземанията към настоящия
момент се явява цесионерът – ищец в производството. По изложените съображения, искът за
главница следва да бъде уважен до размер на сумата от 1687,50 лв. и отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер от 4961,43лв., искът за мораторна лихва уважен до
размер на сумата от 607,46 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от
5
4067,08 лв., а искът за възнаградителна лихва в размер от 1041,19 лв. отхвърлен изцяло.
Решението на СРС е частично неправилно в обжалваната част . Съгласно трайната
практика на ВКС съдът е длъжен служебно да следи за нищожни неровноправни клаузи в
договор с потребител . Погасителната давност е уредена с императивни норми и при
изрично направено възражение съдът е длъжен да приложи тези норми без да е обвързан от
правните твърдения на ответника .
Клаузата на чл.7 от процесния договор е нищожна на основание чл.26 ал.1, пр.1 от ЗЗД вр.
чл.146, ал. 1 от ЗЗП . Същата противоречи на чл.143 ал.1 т.19 ЗЗП , защото потребителят не
е имал възможност да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Като размер на кредита се посочва сумата от 4500 лева , а като общ размер на
кредита сумата от 5511,74 лева с включена застрахователна премия от 421,20 лева и
еднократна такса за оценка на риска от 590,54 лева . Незаконосъобразно ответникът
приобщава към главницата застрахователна премия и еднократна такса за оценка на риска
/общо 1011,74 лева/ , докато по същество и по икономическата си същност това са
съществени и много големи разходи по кредита . Вярно е , че формално застраховката е
извън обхвата на §1 т.1 ДР на ЗПК , защото формално не е била задължителна за ищеца . От
друга страна включването й в предварително подготвен от ответника документ и липсата на
други възможности на ищеца да обезпечи задълженията си по договора обезсмисля клаузата
на чл.19 от договора , че застраховката „не е задължителна“.
Практиката на включване на формално „доброволна“ застраховка и на такса за оценка на
риска в главницата е близка до тази на незаконосъобразните практики на лица извършващи
лихварска дейност , които не посочват реалната лихва по договора за заем , а оформят
документално по-голяма по размер главница от действително предоставената . В случая
ищецът е получил само сумата от 4500 лева , а визираните допълнителни разходи се
равняват на допълнителна 22,48 % лихва за срока на целия кредит / 2 години/ или 11,24
% годишна лихва Трябва да се приеме , че е налице противоречие и с чл.143 ал.1 т.13 и т.14
ЗЗП , защото не е ясно как са определени застрахователната премия и таксата за оценка на
риска . Същите изглеждат изключително завишени – повече от 1/5 от стойността на
обезпечения кредит , като трябва да се има предвид , че се покриват ограничени като брой
и вид застрахователни рискове т.е. ползата за ищеца от застраховка при такива условия е
много съмнителна .
Налице е конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи договора за
потребителски кредит , включително и действителният ГПР /Рeшение на СЕС (девети
състав) от 21.03.2024 г по дело C‑714/22 и Решение на СЕС ( десети състав от 13.03.2025
г по дело C‑337/23 ) /. Реално процесният договор за заем не е изготвен на разбираем език
според изискването на чл.11 ал.1 ЗПК и съдържа подвеждаща и невярна информация по
чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК за реалния лихвен процент и за ГПР . Възползвайки се от
положението на заемодател ответникът на практика принуждава потребителите-
заемополучатели да му заплащат допълнителна скрита лихва под формата на такса и
застрахователна премия в полза на трето лице. Следва да се посочи , че изключително
6
завишеният размер на застрахователната премия предполага поделяне на същата между
ответника и застрахователното дружество . Ответникът и формално се явява
„застрахователен агент“ т.е. ще получи съответната значителна „комисионна“ поради
сключване на застраховката за завишени цени . „Печалбата“ за ответника е тройна :
-веднъж получава официално уговорените лихви и такси по кредита , който са в много голям
размер и на границата на допустимото ;
-втори път получава „комисионна“ поради сключване на застраховката /на практика
допълнителна лихва , но опосредена чрез застрахователното дружество/ ;
-и трето ограничава риска си ако сумата по кредита или част от нея не бъде върната от
ищеца .
За сметка на това ищецът е обременен с допълнителни плащания. На ищеца не е
предоставена реална възможност да обезпечи кредита по друг начин и да „спести“
допълнително оскъпяване от скрита лихва . На основание чл.22 ЗПК във вр. чл.11 ал.1 т.9 и
т.10 ЗПК процесният договор за заем е изцяло недействителен /включително и процесната
клауза/ .
Според чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита , като не дължи
лихва или други разходи по кредита / решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г
на ВКС , IV ГО и решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС , III ГО /. ССЕ
установява , че сумите по потребителския кредит са предоставени на ответника на
14.05.2018 г . След като договорът е изцяло недействителен , същият не е породил правни
последици , включително и за разсрочване на дължимата главница , като тя е била изискуема
считано от датата на превеждането й на ответника - 14.05.2018 г . Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 06.11.2024 г , но към тази дата е била изтекла общата
5-годишна давност по чл.110 ЗЗД и вземането за главница е погасено по давност .
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да се отмени в обжалваната част и исковете
да се отхвърлят .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №10484 от 04.06.2025 г постановено по гр.д.№2139/25 г на СРС , 40
състав , в частта , с която по искове на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:
********* гр. София е признато за установено , че Д. Б. С. ЕГН ********** от гр.София
дължи на основание чл. 422 ал.1 ГПК във вр.чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата
от : 1687,50 лв., главница по договор за потребителски кредит № **********/14.05.2018г.,
сключен с „Ти Би Ай банк“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за
цесия, ведно със законната лихва от 06.11.2024г. до изплащане на вземането, и сумата от
607,46 лв обезщетение за забава (лихва за забава) за периода 06.11.2021г.-06.11.2024г. , за
които суми /частично/ е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №36078 от
7
15.11.2024 г по ч.гр.д.№66864/24 г на СРС , 40 състав в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД ; както и в частта , с която Д. Б. С. ЕГН ********** от гр.София е осъдена
да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 57,29 лв – разноски в
заповедното производство и сумата от 195,94 лв. – разноски пред СРС ; и вместо него
ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ********* гр.
София да се признае за установено , че Д. Б. С. ЕГН ********** от гр.София дължи на
основание чл. 422 ал.1 ГПК във вр.чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 1687,50
лв., главница по договор за потребителски кредит № **********/14.05.2018г., сключен с „Ти
Би Ай банк“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, ведно
със законната лихва от 06.11.2024г. до изплащане на вземането ; и сумата от 607,46 лв
обезщетение за забава (лихва за забава) за периода 06.11.2021г.-06.11.2024г. , за които суми
/частично/ е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК №36078 от 15.11.2024 г по
ч.гр.д.№66864/24 г на СРС , 40 състав в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8