РЕШЕНИЕ
№ 260694/23.6.2021г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ВТОРИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИМО ЦОЛОВ
при протоколист София Маринова, като разгледа докладваното НАХД №143/2021 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН и е образувано по жалба от Х.Ж.К., ЕГН **********, срещу Наказателно постановление
№436а-276 от 08.10.2020 г., издадено от Директор на ОД МВР Варна, с което за
нарушение по чл.209а, ал.1 от Закон за здравето (ЗЗ), на въззивника
е наложено административно наказание глоба в размер 300.00 лв.
Въззивникът твърди, че НП е незаконосъобразно,
неправилно и издадено при допуснати съществени процесуални нарушения. Изтъква,
че посочената в НП като нарушена императивна норма всъщност не предписва
задължение за определено поведение, а регламентира наказание за неизпълнение на
императивно изискване. Твърди също така, че посочената в НП заповед на
министъра на здравеопазването е била отменена и съгласно чл.3, ал.2 ЗАНН е
следвало да се приложи по-благоприятния закон за дееца, както и че съответната
заповед представлява нормативен административен акт и като такъв подлежи на
обнародване, което не е сторено. Излага и становище за маловажност на
твърдяното нарушение.
Въззиваемата страна
оспорва жалбата и моли съда, да остави същата без уважение като потвърди
оспореното НП като правилно и законосъобразно.
Съдът, като
прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за
установено от фактическа страна следното:
На 25.04.2020
г. около 09.00 ч. въззивникът Х. К. се разхождал с
непосочен друг мъж по алея в „Приморски парк“ в гр. Варна по време на въведена
със Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. забрана за посещение на паркове и
градски градини, при което двамата били спрени за проверка от полицейски
служители – свидетелите А.И. и Ж.Ж., но тъй като
проверяваните не носели документи за самоличност били, отведени във Второ РУ
при ОД МВР Варна. Там спрямо въззивника бил съставен
АУАН, в който било отразено, че на същата дата в гр. Варна, „Приморски парк“, лицето
преминава през алеята като не изпълнява въведените противоепидемични мерки по
т.1 от Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г., с което е нарушил чл.209а, вр. чл.63, ал.1 ЗЗ.
На 08.10.2020
г. наказващият орган издал срещу въззивника процесното НП №346а-276, в което описал, че на съответната
дата и място, въззивникът преминава през парка в
нарушение на въведена забрана за посещения на паркове, градски градини, спортни
и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, с което
не изпълнил въведени със Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. на Министър на
здравеопазването противоепидемични мерки“, и приел, че с описаното поведение въззивникът е нарушил чл.209а ЗЗ и наложил предвиденото
наказание глоба в минималния установен размер 300.00 лв.
Визираната фактическа обстановка се установява по категоричен начин както
от кредитираните като безпристрастно дадени в резултат на непосредствени
възприятия, непротиворечиви и взаимно допълващи се показания на всеки един от
свидетелите А. И. и Ж. Ж., така и от приобщените документи – НП №436а-276 от 08.10.2020 г., АУАН №0007809 от 25.04.2020
г., докладна записка от 25.04.2020
г., Заповед №365з-1952 от
24.03.2020 г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:
Относно
допустимостта на жалбата:
Жалбата е
подадена от надлежна страна в законоустановения срок и е приета от съда за
разглеждане.
Относно
компетентният орган:
НП е
издадено от компетентен орган – Директор на ОД МВР Варна, на основание чл.209а, ал.4
ЗЗ. АУАН също е съставен от компетентно лице съгласно Заповед №365з-1952
от 24.03.2020 г. на Директор на ОД МВР Варна.
Относно
процесуалната законосъобразност на оспорения административен акт:
АУАН и съставеното
въз основа на същия НП са издадени в сроковете по чл.34 ЗАНН и не страдат от
съществени нарушения на процесуалните изисквания относно законоустановените
форма и съдържание. Настоящият съдебен състав споделя застъпеното от въззивника становище, че нормата на чл.209а ЗЗ не
представлява императивна разпоредба, съдържаща предписание за конкретно
поведение. Същата регламентира само вида и размера на санкцията за неизпълнение
на въведени противоепидемични мерки. Но, доколкото в АУАН и в НП, наред с
твърдението, че въззивникът е нарушил чл.209а ЗЗ, е
ясно посочено, че същият не е изпълнил въведената с т.I.1. от Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. на Министър
на здравеопазването, забрана за посещение на паркове и градски градини, следва
да се приемат за изпълнени изискванията по чл.42, ал.1, т.5 и чл.57, ал.1, т.6 ЗАНН.
Относно
материално-правната законосъобразност на обжалвания административен акт:
При приетата от съда за установена фактическа
обстановка е несъмнено ясно, че въззивникът
действително не е спазил въведената към датата 24.04.2020 г. със Заповед №РД-01-143
от 20.03.2020 г. на Министър на здравеопазването противоепидемична мярка
забрана за посещения на паркове и градски градини. Но, въпреки тази
констатация, настоящият съдебен състав намира, че поведението на въззивника в конкретния случай би следвало да се третира
като маловажен случай по смисъла на чл.28 ЗАНН. Данните по делото сочат, че въззивникът и неговият непосочен спътник са преминавали по
напълно обезлюден участък в Приморски парк при реална липса в близост на лица,
с които би било възможно осъществяване на контакт и евентуалното им заразяване.
Липсват и данни за каквито и да други предходни нарушения на въведените
противоепидемични мерки от въззивника, при което
следва да се приеме, че твърдяното поведение на въззивника
не представлява абсолютно неспазване и игнориране на процесната
заповед на министър на здравеопазването, а е само инцидентна проява. Действително,
в НП наказващият орган е посочил, че нарушението не представлява маловажен
случай по смисъла на чл.28 ЗАНН,
като се сочи, че неизпълнението на въведените мерки представлявало предпоставка
за разпространение на заразна болест и било опасно за здравето на нарушителя и
на околните. Но съдът намира, че в конкретния случай от поведението на въззивника, който се е намирал на обезлюдено място, не са
могли да произтекат такива вредни последици, както и че наказващият орган не е
отчел променената нормативна и обществена оценка за конкретната неизпълнена от въззивника противоепидемична мярка. Същата имаше несъмнено
краткосрочно действие само в първоначалния епидемичен период, при изключително
ниско ниво на разпространение на заразното заболяване, а в последствие не само
бе отменена, но и не бе налагана повече дори в периода на последвалия
действително висок ръст на разпространение на епидемията. Нещо повече – тази
именно мярка бе отчетена от цялото общество и от всички публични институции,
включително от въвелият я държавен орган, като напълно неадекватна, погрешна и
безполезна. При това, общоизвестно е, че именно към датата (08.10.2020 г.) на
сторената от наказващия орган преценка за немаловажност и наказуемост на
предходното поведение на въззивника, всички граждани
можеха свободно и несанкцируемо да посещават паркове
и градини въпреки несъизмеримо завишените спрямо м. април 2020 г. нива на
разпространение на епидемичното заболяване. Да се третира при тези
обстоятелства поведението на въззивника не като
маловажно, а като действителна опасност за здравето на обществото, съдът намира
за неправилно и несъстоятелно.
С оглед на това съдът намира, че твърдяното нарушение
е следвало да се третира като ненаказуем маловажен случай по смисъла на чл.28 ЗАНН.
Наред с изтъкнатото дотук, съдът счита за налични и
други основания, сочещи незаконосъобразност на процесното
НП, подробно застъпени в Решение №286 от 18.01.2021 г. на АС Велико
Търново по к.а.н.д. №10283/2020 г., към чиито аргументи настоящият състав
изцяло се придържа.
Разпоредбата на чл.209а, ал.1
ЗЗ, в приложимата към процесния период
редакция предвижда административно наказание "глоба" за нарушаване
или неизпълнение на въведени от министъра на здравеопазването или от директор
на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл.63, ал.1
или ал.2 ЗЗ.
С нормата на чл.63, ал.1
ЗЗ, също в приложимата към процесния
период редакция (преди ДВ бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), в
правомощие на министъра на здравеопазването е вменено, при възникване на
извънредна епидемична обстановка да въвежда противоепидемични мерки на
територията на страната или на отделен регион. Аналогични по смисъл разпоредби (чл.209а, ал.1
и чл.63, ал.4
ЗЗ) са действащи към момента на издаване на процесното
НП, неговото обжалване, а също и към датата на постановяване на настоящото
решение. Видно е, че нормите на чл.63, ал.1 и
чл.209а, ал.1
ЗЗ са бланкетни, а установяването на
конкретните противоепидемични мерки, като правила на поведение, целящи опазване
живота и здравето на населението, е предоставено в правомощията на министъра на
здравеопазването. Съответно на това, посредством въведените от органа на
изпълнителната власт забрани се определят и елементите от изпълнителните
състави на деянията, подлежащи на санкция на основание чл.209а ЗЗ.
През процесния период не е била действаща
разпоредбата на чл.63, ал.11
ЗЗ (ДВ, бр.44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), изрично
определяща заповедите на министъра на здравеопазването за въвеждане на временни
противоепидемични мерки, като общи административни актове.
При така маркираната правна уредба, действаща към момента
на извършване на твърдяното нарушение, cлeдвa дa ce изяcни,
какъв пo xapaктep aкт e заповедта на миниcтъp нa здpaвeoпaзвaнeтo, въвеждаща
основанието за налагане на конкретната санкция.
Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020
г. на министър на здравеопазването, издадена на основание чл.63, ал.1
ЗЗ безспорно не представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21 АПК, при което следва да се разгледат останалите два възможни варианта
– дали тя е общ или нормативен акт.
Съгласно легалната дефиниция на чл.65 АПК,
общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се
създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или
законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издават
такива актове. Настоящият състав намира, че Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г.
на министър на здравеопазването, не изпълва цитираната дефиниция. Същата има за
свои адресати неограничен брой от лица, но не и еднократно правно действие,
което е видно от т.V. Освен това актът въвежда абстрактни хипотези, с
многократно проявление, обвързващи адресатите със съответно задължително поведение,
при всяко настъпване на визираните в тях факти и обстоятелства. Еднократното
действие на общия административен акт следва да е свързано с конкретната
фактическа обстановка в обективната действителност, спрямо която е насочено
властническото въздействие на компетентния орган, а не да урежда абстрактно
обществени отношения. То може да се проявява по различен начин – чрез
осъществяване на определено действие, чрез изтичането на определен срок, през
който се осъществяват множество действия по изпълнение на акта, но поражда
правните си последици еднократно, което отличава общия административен акт от
нормативния такъв. Тъй като се издават в изпълнение на нормативен акт (както и
индивидуалните административни актове), общите административни актове нямат
собствена хипотеза, а изпълняват диспозитива на
съответната правна норма при наличието на фактите и обстоятелствата от хипотезиса на същата. Именно поради това, съгласно
доктрината и съдебната практика, разпоредба на общ административен акт поначало
не може да попълва бланкетна правна норма, включително
и такава, с която се санкционира поведението на даден субект.
От друга страна, съгласно
дефиницията в чл.75, ал.1 АПК, нормативните административни актове са подзаконови
административни актове, които съдържат административно-правни норми, отнасят се
за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие.
Настоящият съдебен състав намира, че Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. на
министъра на здравеопазването отговаря именно на тази дефиниция, независимо от
наименованието на акта. Заповедта е издадена на основание законова разпоредба (към
него момент чл.63, ал.1
ЗЗ), във връзка с приложението на същата, има за свои адресати
всички пребиваващи на територията на Република България, без ограничение по
място и относно кръга на лицата, срещу които се прилага. Разпоредбите на
заповедта имат многократно правно действие, тъй като създават задължение за
всички субекти непрекъснато да спазват противоепидемичните изисквания и мерки
за срок, който с т.V. на същата заповед се допуска да
бъде неограничено променян в зависимост от неподлежащото дори на хипотетично терминиране
„развитие на епидемичната обстановка“. Изброените характеристики определят съответната
заповед на министър като нормативен административен акт, съгласно цитираната
по-горе дефиниция по чл.75, ал.1 АПК.
Съгласно чл.5, ал.5 от Конституцията на Република България, всички нормативни актове
задължително се публикуват като условие за влизането им в сила, а в чл.37, ал.1 ЗНА
е предвидено, че законите, постановленията на Министерския съвет и нормативните
актове на министрите и на ръководителите на други ведомства, се обнародват в
Държавен вестник. Изискване за обнародване в ДВ на нормативните административни
актове, освен тези на общинските съвети, е въведено и с разпоредбата на чл.78, ал.2 АПК. Тъй като Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. на министъра на
здравеопазването не е била обнародвана в ДВ, а както се посочи към него момент
не е действала разпоредбата на чл.63, ал.11
ЗЗ, при което съдът намира, че към 28.04.2020 г. въпросната заповед
не е породила своето правно действие (чл.5, ал.5
КРБ). Доколкото към датата на твърдяното нарушение заповедта не е
била в сила, тя не може да служи като основание на правоприлагащия
орган за санкциониране на поведение, несъответстващо на предписаното в нейните
норми.
В обобщение на горното, независимо дали ще се приеме,
че Заповед №РД-01-143 от 20.03.2020 г. на министър на здравеопазването е общ
административен акт или нормативен такъв, и в двата случая наказателното
постановление е незаконосъобразно. Както се посочи, разпоредбите на общ
административен акт не могат да попълват хипотезиса
на бланкетна материално-правна или санкционна
законова норма. От друга страна, имайки характер на нормативен административен
акт, процесната заповед не е влязла в сила, което
обуславя нейната неприложимост за процесния период.
Крайният извод, който се налага е за
незаконосъобразност на процесното НП, поради
постановяването му в нарушение на закона.
Водим от
гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Наказателно постановление №436а-276 от 08.10.2020 г., издадено от Директор на ОД МВР Варна, с което за
нарушение по чл.209а, ал.1 ЗЗ, на Х.Ж.К., ЕГН **********, е наложено административно наказание глоба в размер 300.00 лв, на основание чл.63д, ал.2, т.1, вр. ал.3, т.1 ЗАНН.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Административен съд гр. Варна в 14-дневен срок от съобщаването
до страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: