Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 724
Година 2022, 21.04. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав
на 21.03.2022 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: СЪБИНА
СТОЙКОВА
при присъствието на прокурора КИЧКА КАЗАКОВА, като разгледа докладваното
от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 2848 по
описа за 2021 година и като обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Настоящото производство е образувано във връзка с Решение
№1972/ 26.10.2021г., постановено по к. адм. дело №433/2021г.
по описа на Административен съд - Пловдив, ХХIV състав, с
което е отменено Решение №2363/18.12. 2020г., поправено с Решение
№818/20.04.2021г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановено по адм. дело №1367/2020г. по описа на Административен съд –
Пловдив, II състав, като делото е върнато на Административен съд – Пловдив за
ново разглеждане от друг състав на съда, съобразно указанията, дадени в
решението.
При новото разглеждане на делото, съобразно дадените
указания, изложени в отменителното решение, настоящият
съдебен състав намери за установено следното.
Ищецът Г.Ф.Н., чрез адв.
Г.М. е предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ - София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21
претенции за присъждане на сумата от общо 30 000 лева, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до крайното и
изплащане, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в унижение, срам, чувство за безпомощност, болки и страдания, в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка за
неотклонение „задържане под стража“ в Арест - Пловдив, както и наказанието
„лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив. Периодите на пребиваване във всяко
едно от заведенията, както и претендираните суми са уточнени с молба от 08.11.2021г./л.7/
и са както следва:
- 100 лева за периода от 17.12.2011г.
до 20.12.2011г., когато твърди, че е пребивавал в Арест – Пловдив;
- 19 900 лева за периода от
20.12.2011г. до 25.06.2018г., когато твърди, че е пребивавал в Затвора – Пловдив;
- 2 000 лева за периода от 07.06.2019г.
до 13.11.2019г., когато твърди, че е пребивавал в Арест - Пловдив;
- 8 000 лева за периода от 13.11.2019г.
до 16.06.2020г./датата на предявяване на исковата молба/, когато твърди, че е
пребивавал в Затвора – Пловдив.
За прецизност съдът намира за необходимо
да уточни, че предмет на разглеждане в настоящото производство са именно така
посочените периоди и суми, въпреки неточното им сумиране в уточняващата молба.
Твърди се по отношение на Затвора –
Пловдив, че: нетната площ на килиите не е надвишавала 3 кв.м. и ищецът не е
имал достатъчно жизнено пространство; липсвала вентилация и свеж въздух, което
довело до задух и кашлица у ищеца; към момента тоалетните са с неработещи
казанчета, липсвали прегради, работещи чешми и умивалници и тоалетната не е шумоизолирана; храната е с лошо качество и не съдържа
достатъчно калории; лошо състояние на банята/недезинфекцирана с работещи само
5-6 душа на 30-40 л.св., от които тече или само леденостудена или гореща вода,
която не става за пиене, което от своя страна довело до вирусни инфекции и
заболявания у ищеца/; липса на достатъчно светлина и свеж въздух в килиите,
довело до дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни
заболявания у ищеца; наличие на прокапали тръби, мухъл и плесен; липса на изолация,
следствие от което през зимата било много студено; непредоставяне на дебели
завивки; спалното бельо се сменяло много рядко, което било предпоставка за
развъждане на дървеници и бълхи в леглата на л.св., следствие от което ищецът
имал обриви по тялото и крайниците; спрямо ищеца не е водена индивидуална и корекционна работа и не му е дадена възможност за участие в
програми за въздействие, което е довело до поведенческа и личностна криза; липса
на достатъчно шкафчета и като цяло мебелите били недостатъчни; боклукът се
изхвърлял под прозорците на килиите, което допълнително спомагало за
разнасянето на зарази.
За периодите, в които ищецът е бил
настанен в Арест - Пловдив, оплакванията са за недостатъчна жилищна площ, липса
на осветеност, наличие на мухъл и инсекти.
Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител юриск.Ч., счита така
предявените претенции за неоснователни,
поради което настоява за отхвърлянето им. Прави възражение за изтекла
погасителна давност в последното по делото о.с.з. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Съгласно постъпила от Арест – Пловдив справка с рег.№СА-1583/12.11. 2021г.,
неоспорена от страните по делото, ищецът е пребивавал на територията на това
затворническо заведение от 17.12.2012г. до 20.12.2012г. и от 08.06.2019г. до
13.11.2019г./л.26/.
Или, установява се, че ищецът Н. през първия исков период, а именно от
17.12.2011г. до 20.12.2011г., както и на 07.06.2019г., което е част от третия
исков период, не е пребивавал на територията на посоченото от него
затворническо заведение – Арест – Пловдив.
За периода от постъпването си на 08.06.2019г. до 13.11.2019г./на която дата
е преместен в Затвора – Пловдив/ се установява, че е бил настанен в килия №106
на ет.1 и е съжителствал с още две задържани лица, като предоставената им
жилищна площ е отговаряла на изискуемата по стандарт. Килията е била оборудвана
с три легла с размери 190/70 см., като две от леглата са разположени едно върху
друго, има маса за хранене с размери 60/60 см. и 2
бр. кръгли табуретки с диаметър 30 см. Постелъчният
инвентар се състои във възглавници, одеяла и чаршафи, последните от които се
сменят и изпират ежеседмично в пералните помещения на Ареста. Предоставена е
възможност на задържаните лица да ползват собствени чаршафи. Коридорите и
всички общи помещения се почистват и дезинфекцират ежедневно, а поддържането на
чистотата в килиите се осъществява от задържаните в тях лица. Всяка килия е
снабдена със собствен санитарен възел и мивка с постоянно течаща студена вода,
като топла се подава всеки ден сутрин и вечер в рамките на обема на бойлерите -
по един за двата етажа на ареста, изградена е модерна система за диференцирано
дневно и нощно осветление по изискуемите стандарти за осветеност. Размерите на
санитарния възел са 125/112 см., или 1,4 кв.м. Общата квадратура на килията без
санитарния възел е 13,34 кв.м. Извеждането до банята става по утвърден график
месец за месец с периодичност два пъти седмично най-малко, а при възникнали
нужди от медицинско естество – по съответното предписание.
Арест – Пловдив се установява и че е оборудван с водни климатични конвектори, свързани към водонагреен
газов котел, който се използва за отопление, а за охлаждане през лятото конвекторите са свързани с чилърна
инсталация. Вентилационната система представлява всмукателна и нагнетателна уредба като посредством въздушни турбини
въздухът от арестното помещение се изсмуква и отвежда
навън, а посредством други въздушни турбини, пресен въздух се вкарва в килиите.
Дневна светлина прониква през прозорец с размери 150/150
см., който е с отваряемо крило за по-добра вентилация
и достъп на свеж въздух. На всички задържани лица ежедневно се осигурява
задължителното, съгласно ЗИНЗС, време за престой на открито. Относно
дезинфекцията на арестните помещения през исковия
период е налице сключен договор с рег.№11179/13.11.2018г. между ГДИН и
„ДДД-1“ООД, като ДДД дейностите се изпълняват по график, както и при
необходимост – по заявка, в подкрепа на което са представени както цитираният
договор/л.50-58/, така и протоколи за извършени услуги на 22.05.2019г. и на
18.11.2019г./л.27-28/. Представени са и други протоколи, които обаче не са относими към настоящия правен спор, доколкото касаят
периоди извън исковия.
От постъпило писмо от Началника на Затвора – Пловдив рег.№6305/ 18.11.2021г. и приложените към
него справки, в т.ч. и за правното положение на л.св. Н./л.37 и сл./ се
установява, че същият е постъпил в Затвора – Пловдив на 20.12.2012г., т.е. от
20.12.2011г. до 19.12.2012г. вкл. не е бил на територията на посоченото от него
затворническо заведение.
За периода от 20.12.2012г. до 31.12.2016г. вкл. не е представена конкретна
информация в кои спални помещения е бил настанен, както и с колко други л.св. е
пребивавал, като причина за това се сочи, че в Затвора – Пловдив и в системата
на ГДИН единственият меродавен документ, от който може да се направи справка за
броя на л.св. по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на
лишените от свобода“, което по утвърдената „Номенклатура на делата със срокове
за съхраняване в ГДИН и териториалните й поделения“ – ТС-НО-5, утвърдено със
Заповед №Л-42/02.01.2020г. на Главния директор на ГДИН и от Държавната агенция
„Архиви“, се съхранява за срок от три години.
Посочва се обаче, че след постъпването си на 20.12.2012г. Н. е бил настанен
на Трети пост, стая №39, където е пребивавал до 27.01.2016г., която е с площ от
47,80 кв.м. с два отваряеми прозореца с размери
0,60/1,20 м. и 1,20/1,20 м., както и разполага със санитарен възел с площ от
2,50 кв.м.
На 28.01.2016г. е преместен в стая №22, където е пребивавал до
освобождаването си на 25.06.2018г. и която е с площ от 26,50 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 1,20/1,20 м., разполага и със
санитарен възел с площ от 4,05 кв.м. В тази стая за периода от 01.01.2017г. до 25.06.2018г. са представени конкретни данни с
колко други л.св. е пребивавал ищецът, с изключение на 05.02.2017г., от които
данни се установява, че от 11.02.2017г. до 28.03.2017г. вкл., от 13.05.2017г.
до 17.05.2017г. вкл., от 29.05.2017г. до 13.06.2017г. вкл., от 27.06.2017г. до
30.06.2017г. вкл., от 25.07.2017г. до 29.08.2017г. вкл., от 11.11. 2017г. до 11.12.2017г. вкл. и от 10.03.2018г. до
25.06.2018г. вкл., ищецът е пребивавал с повече от 5 други л.св. при положение,
че това спално помещение е за до 6 л.св.
По отношение на следващия период, за който ищецът твърди, че е пребивавал
на територията на Затвора – Пловдив, се установява, че е постъпил на
13.11.2019г., като е бил настанен в Приемно отделение „РЦ“ с площ от 27,04
кв.м. със санитарен възел с площ от 2,66 кв.м., където е пребивавал до
18.11.2019г. вкл. В това спално помещение при брой на л.св. при 4 кв.м. – 6, са
били настанени 8 л.св. на 14.11.2019г. и 9 л.св. от 16.11.2019г. до
18.11.2019г. вкл.
След това е преместен в спално помещение №33 с площ от 29,60 кв.м. със
санитарен възел с площ от 3,96 кв.м., където за целия си престой до 06.04.
2020г. вкл. при брой на л.св. при 4 кв.м. – 7, са били настанени от 8 до 11
л.св.
На 07.04.2020г. е преместен в спално помещение №39 с площ от 47,80 кв.м., с
два отваряеми прозореца с размери 0,60/1,20 м. и
1,20/1,20 м., със санитарен възел с площ от 2,50 кв.м., като през целия период
до датата на исковата молба – 16.06.2020г. при брой на л.св. при 4 кв.м. – 11,
са били настанени между 13 и 16 л.св.
Установява се също така от приложените справки, че във всички спални
помещения, в които е бил настанен ищецът, в т.ч. и във всички останали спални
помещения в Затвора – Пловдив, има обособени санитарни възли с достъп до течаща
студена вода, оборудването е стандартно за всички л.св. – легло с размери
90/180 см. и шкаф с размери 45/50 см. Къпането е в обща баня, като всички л.св.
имат достъп до течаща топла вода, съгласно утвърден график за разпределение на
времето на л.св. от съответната група. Отоплението се осъществява чрез
централно-локално парно отопление през отоплителния сезон. Проветряването на
стаята е по желание на л.св., които могат да сторят това чрез отваряне на
прозорците. Хигиената в спалните помещения се осъществява също от настанените,
които за целта получават съответните прибори, както и могат да си закупуват от
лавката на затвора вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да
получават, ползват и държат при себе си, съгласно Заповед
№ЛС-04-642/28.11.2018г. на Министъра на правосъдието. Съответният отговорник на
спалното помещение изготвя график за почистване, което е на доброволен принцип.
По време на изтърпяване на наказанията ищецът е бил устроен на работа в
обособеното производство и в мебелния цех, намиращи се на територията на
Затвора – Пловдив, а на 02.11.2016г. е включен по негово желание в програма
„Творческо ателие с благотворителна цел“, която е завършил успешно.
Съгласно справка, изготвена от мл. експерт В.Т.за престоя на ищеца/л.26-27
от адм. дело №1367/2020г./ в Затвора - Пловдив
разполагат с постелен инвентар и спално бельо –
чаршафи, калъфки, дюшеци, одеяла и възглавници, достатъчно, за да бъдат
обезпечени всички лишени от свобода в корпуса и в двете ЗО. Посочено е, че
всеки лишен от свобода при постъпването си получава спално бельо и постелен инвентар, за което се води отчетност, като грижата
за чистотата на спалното бельо се полага на лишените от свобода, като в
утвърден график от Началника на Затвора, два пъти седмично – понеделник и
четвъртък, всеки лишен от свобода има право да занесе спалното си бельо за
изпиране в пералнята на затвора. При изхабяване на бельото по преценка на
лишения от свобода има право бельото му да бъде заменено, чрез молба до
началника на затвора, като няма данни ищецът да е подал такава молба/нито за
изпиране, нито за допълнителен инвентар/, която да е с отрицателен отговор. Твърди
се, че за поддържане на хигиената в затворническата баня, е разкрит работен
обект на основание чл.80 ал.1 ЗИНЗС, на който обект е назначен лишен от
свобода, където при извършени проверки от длъжностни лица, е установено, че
хигиената в затворническата баня е задоволителна. Посочено е, че във всяка стая
в Затвора – Пловдив има достъп до денонощно течаща вода, а единствено при ВиК повреда няма вода. По отношение на топлата вода е
посочено, че времето за достъп до такава е посочено в утвърден от началника на
Затвора - Пловдив график за разпределение на времето на лишените от свобода.
От становище на Николай Христов Димитров - техник строителство и
архитектура в Затвора – Пловдив/л.28 от адм. дело
№1367/2020г./ се установява, че в исковите периоди в затвора не са правени
основни ремонти на килиите, но се извършва своевременна смяна на течащи
кранчета, отстраняват се течове, сменят се осветителни тела, като счупените
прозорци се подменят своевременно. Посочва се, че през 2017г. е извършено
боядисване на общите помещения на лишените от свобода, дограмата е подменена с
нова ПВЦ, поставен е гранитогрес в общите умивални, а
на Пети пост е извършено боядисване на килиите на лишените от свобода. Със собствени
сили на лишени от свобода и със строителни материали, предоставени по централно
сключени договори от ГДИН, се извършват ремонти и базата се поддържа в
сравнително добро състояние, имайки предвид старата материална база. Според
становището, банята е обща, подът е с мозайка, а стените са с фаянсови плочи,
като всеки ден по график има баня за лишените от свобода. Осигурена е топла
вода от котел, който работи на въглища и е на територията на затвора/закупен
през януари 2017г./, а въглищата се осигуряват редовно от централна доставка от
ГДИН.
При първоначалното разглеждане на делото към доказателствения
материал са приобщени копия от менюта за различни периоди/л.29-42 от адм. дело №1367/2020г./; график за разпределение на времето
на лишените от свобода на III и VI пост/л.43-44 от адм.
дело №1367/2020г./; работно време на магазин към ДП ФЗД/л.45 от адм. дело №1367/2020г./; план на присъдата на л.св. Г.Ф.Н.
от 05.12.2019г./л.60 от адм. дело №1367/2020г./; Справка
относно правното положение на ищеца/л.63 от адм. дело
№1367/ 2020г./; Договор от 13.11.2018г., сключен между ГДИН и „ДДД-1“ООД с
предмет услуги по дезинсекция и дератизация на
сградите на ГДИН и териториалните й служби; Договор за дезинфекция, дезинсекция
и дератизация от 20.01.2014г., сключен между Затвора
– Пловдив и „БИОЦИД“ Пловдив/л.64 и сл. от адм. дело
№1367/2020г./. Същите договори се констатира, че са приложени и по настоящото
дело, ведно с протоколи и фактури за извършени ДДД обработки през целите искови
периоди, касаещи Затвора – Пловдив/л.42 и сл./.
Отново при първоначалното разглеждане по делото като свидетел е разпитан
Пенчо Н.Г., чиито показания ще бъдат коментирани при необходимост по-долу в
решението.
От страна на ищеца е заявено оспорване по принцип на доказателства, съдържащи
данни, че е пребивавал в килии, в които не е била налице пренаселеност. По
негово искане е допуснат разпит на свидетел – Д.Г.З., който е бил заличен, след
оттегляне на това искане. Други доказателства в хода на настоящото производство
не са ангажирани от страните, въпреки дадените им от съда указания за
подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването с
разпореждането за насрочване на делото в о.с.з.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда
по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс/АПК/, а съгласно чл.205 АПК, искът за обезщетение се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на
което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря
юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените
искове.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на
администрацията да бъдат отменени като противоправни
с административен или съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима
презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при
доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение/чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането
под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш.срещу България/,
разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при
разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява
неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както
изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би
могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе
си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би
могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било
преценено в контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига
прага по чл.3 от Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС,
според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от
1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или
нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания,
жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или
бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен
регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или
оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като
съгласно ал.3, за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат
действията или бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко
друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или
мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през процесния период, което е основание за преценка
във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание
доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на
конкретното място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от
4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна
площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно като се
измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и
колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява
възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на
чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи,
която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и
има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които и
противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Като според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети
от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците,
проведена в Женева в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с
резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които
нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките
права и свободи и демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения,
от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те
спят, трябва да отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се
обръща дължимото внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на
тези помещения, на тяхната минимална площ, осветление, отопление и
проветряване. 11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени
от свобода: а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези
лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така
конструирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието
или липсата на вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е
достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без
опасност за тяхното зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за
да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени
потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и
пристойност. 13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са
достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да
се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и
толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат
сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в
районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна
практика на българските съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС
по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г.
на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. №
1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която
се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен
възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в
местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за
осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите
от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от
свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за
лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й.срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й.
срещу България, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н.срещу България,
решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.срещу България, решение от
27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България, решение от 27 януари 2015г.
по шест съединени дела Н.и други срещу България/. Последното е пилотно решение
по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата на съда,
чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment
приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на
Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н.и други против България“, жалба №36925/10, Съдът приема,
че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с
изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и размера
на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в
затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от
значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен
режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
С последната практика на ЕСПЧ обаче/решение по делото „А.и А. срещу България“,
жалби №65540/16 и 22368/17/, Съдът вече е приел, че новият ред по ЗИНЗС, за
разлика от ЗОДОВ, представлява ефективно средство за защита за оплаквания на
задържани лица или лишени от свобода от условията на задържане. Прието е също
така и че обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както и че
присъдените в останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не
означават, че посоченото средство е неефективно.
Все в тази насока следва да се посочи, че в спорното съдебно производство,
в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването
на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите,
релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от
противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от
съда. При това положение, въпросът за доказателствената
тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената
тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази
правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
В този смисъл с разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно
заседание е разпределена доказателствената тежест и
на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и
последиците от недоказването, в т.ч. съдът в съответствие с разпоредбата на
чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил специализираните органи по изпълнение на
наказанията – Затвора – Пловдив и Арест - Пловдив да предоставят информация от
значение за правилното установяване на фактите по делото, като им е указал, че
в случай на неизпълнение на това задължение, съдът може да приеме за доказани
съответните факти.
Така, от събраните по делото и неоспорени от страните доказателства, се
установява по отношение на първия исков период, а именно от 17.12.2011г. до
20.12.2011г., за който ищецът претендира неимуществени вреди в размер на 100
лева в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярка за неотклонение „задържане под
стража“ в Арест - Пловдив, че ищецът Н. не е пребивавал в посоченото от него
заведение, а именно Арест - Пловдив, което е самостоятелно основание в тази
част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения
за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, респ. и
възражението на ответника за изтекла погасителна давност. В тази връзка следва
изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба,
определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е недопустимо, ако
не е било предприето изменение на иска по реда на чл.214 ГПК/каквото не е
спорно между страните, че не е сторено/, същият да бъде разгледан на фактически
основания – различни от посочените в исковата молба.
По отношение на следващия исков период, касаещ
престоя на лицето в Арест – Пловдив, а именно от 07.06.2019г. до 13.11.2019г.
се установи, че Н. *** от 08.06.2019г. до 12.11.2019г. вкл., доколкото считано
от 13.11.2019г. вече е бил преместен в Затвора – Пловдив, поради което и
считано за 07.06.2019г. и за 13.11.2019г. искът се явява недоказан, тъй като в
този период не е пребивавал на територията на ареста, което е самостоятелно
основание и в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат
наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284
ал.1 ЗИНЗС.
За периода, в който се констатира, че лицето действително е пребивавало на
територията на Арест – Пловдив, а именно от 08.06.2019г. до 12.11. 2019г. вкл.,
от събраните и неоспорени доказателства се установява, че на Н. е била осигурена
необходимата жилищна площ от 4 кв. м., доколкото е пребивавал в спално
помещение №106 с площ от 13,34 кв.м., в което са били настанени общо 3
задържани лица. За този период се установява, че Арест – Пловдив е бил нов и на
задържаните лица са били осигурени всички необходими условия, съвместими с
уважението към човешкото достойнство – арестните
помещения са били оборудвани с легла, маса за хранене, табуретки, постелъчно бельо, собствен санитарен възел и мивка с
постоянно течаща студена вода, а топла се е подавала всеки ден сутрин и вечер в
рамките на обема на бойлерите, изградена е модерна система за диференцирано
дневно и нощно осветление по изискуемите стандарти за осветеност, наличен е и отваряем прозорец с размери 150/150
см., осигуряващ достатъчно осветеност и проветрение
на помещението, осигурено е два пъти седмично най-малко извеждане по график за
баня, своевременна ДДД обработка, осигурен е и задължителният престой на
открито. При така установеното следва да се направи извод, че спрямо ищеца не
са осъществени незаконосъобразни действия и/или бездействия на специализираните
органи, които да се явяват в нарушение на чл.3 ЗИНЗС.
Или, исковите претенции в размер съответно на 100 лева и 2 000 лева за
понесени от Н. неимуществени вреди от бездействията на затворническата
администрация в Арест – Пловдив за периодите от 17.12.2011г. до 20.12. 2011г.,
съответно от 07.06.2019г. до 13.11.2019г., следва да се отхвърлят като
неоснователни и недоказани.
По отношение на претенциите на лицето, касаещи пребиваването му в Затвора –
Пловдив се установява следното:
Втората искова претенция, а именно за периода от 20.12.2011г. до 25.06.2018г.
за претендирани неимуществени вреди в размер на
19 900 лева се явява недоказана за периода от 20.12.2011г. до 19.12.2012г.
вкл., доколкото се установи, че в този период Н. не е пребивавал на територията
на Затвора - Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата
молба да бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени
нарушения на чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
От събраните и описани по-горе доказателства по делото, се установява, че
за периодите от 20.12.2012г. до 31.12.2016г., както и на 05.02.2017г. ответникът
не е посочил колко точно са били настанените лишени от свобода в помещенията, в
които е пребивавал ищецът. При това положение, ще следва да се приеме, че за
така посочените периоди, ответникът не се е справил с доказателствената
тежест и по делото не се установява по безспорен начин жизненото пространство в
помещенията, в които е пребивавал ищецът, да е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв. м. Това обстоятелство /пренаселеност/ се констатира да е
налице и по отношение на периодите от 11.02.2017г. до 28.03.2017г. вкл., от
13.05.2017г. до 17.05.2017г. вкл., от 29.05. 2017г. до 13.06.2017г. вкл., от
27.06.2017г. до 30.06.2017г. вкл., от 25.07.2017г. до 29.08.2017г. вкл., от 11.11.2017г. до 11.12.2017г. вкл. и от 10.03.2018г. до
25.06.2018г. вкл., когато ищецът е бил настанен в спално помещение №22,
доколкото от приложените по делото справки, се установи, че в него са били
настанени повече от 6 л.св. при площ на помещението без санитарния възел 26,50
кв.м. Изводът за пренаселеност на спално помещение №22 в тези периоди се
подкрепя и от показанията на разпитания при първоначалното разглеждане на
делото свидетел, които съдът частично кредитира. По отношение на останалите
периоди, настоящият съдебен състав намира, че на ищеца са били осигурени
необходимите 4 кв.м. жилищна площ. Това е така, защото въпреки заявеното
оспорване на представените справки, други доказателства не са ангажирани от
ищеца. Тези твърдения не могат да бъдат оборени и чрез свидетелските показания,
тъй като свидетелят Г. не посочва конкретни периоди, а и не твърди, че през
целия си престой в стая №22 ищецът е пребивавал с повече от 5 л.св.
Установява се и нарушение на чл.20 ал.2 предл.
първо ППЗИНЗС за една част от този исков период, а именно от 28.01.2016г. до 25.06.2018г.
вкл., в който ищецът е пребивавал в стая №22 на Трети пост, тъй като в това
спално помещение е бил наличен само един прозорец с размери 1,20/1,20 м., т.е.
1,44 кв.м., която площ не отговаря на предвидените стандарти в чл.113 от
Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните
видове територии и устройствени зони.
Недоказани останаха обаче следващите наведени от ищеца твърдения за лоши
санитарно-битови условия за този исков период/20.12.2011г. – 25.06. 2018г./,
които ще бъдат обсъдени съвместно с наведените такива за Затвора – Пловдив за
следващия исков период/13.11.2019г. – 16.06.2020г./.
През следващия период, касаещ Затвора – Пловдив,
а именно от 13.11. 2019г. до 16.06.2020г. вкл. се установява от събраните по
делото доказателства, в т.ч. и показанията на разпитания при първоначалното
разглеждане на делото свидетел, че с изключение на 13.11.2019г. и 15.11.2019г. Н.
е пребивавал в пренаселени килии.
И тук за една част от този исков период се установява нарушение на чл.20
ал.2 предл. първо ППЗИНЗС, а именно от 13.11.2019г.
до 06.04.2020г. вкл., в който ищецът е пребивавал в Приемно отделение „РЦ“ и в
стая №33, доколкото липсват данни както дали тези спални помещения са
разполагали с прозорци, така и какви са техните размери.
Не се установиха данни обаче да има дървеници и бълхи в стаите, в които е
пребивавал ищецът през двата периода на престой в Затвора – Пловдив, в каквато
насока са неговите твърдения и показанията на разпитания при първоначалното
разглеждане на делото свидетел. От страна на затворническата администрация са
представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и
дератизация/л.42 и сл./, които се установи, че касаят
целите искови периоди. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и
липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в
помещенията в Затвора – Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти.
Няма и данни да е посещавал МЦ към Затвора – Пловдив с оплаквания за обриви по
тялото и крайниците.
Няма нарушение и на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като във всички стаи и
помещения на Затвора – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща
вода. Всички помещения, в които е пребивавал Н., са разполагали със санитарен
възел и постоянно течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща
вода, от приложеното от ответника становище се установява, че в Затвора –
Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение
на времето на лишените от свобода от съответната група, освен това, същият като
работещ, което не е спорно между страните, е имал достъп до баня всеки работен
ден. Що се касае до твърденията, че банята не се дезинфекцира, както и че работят
само 5-6 душа, е необходимо да се посочи, че съгласно справката, приложена на
л.26-27 от адм. дело №1367/2020г., за поддържане на
хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект на основание чл.80
ал.1 ЗИНЗС, на който обект е назначен лишен от свобода, където при извършени
проверки, не са установени нарушения. Като недоказани следва да се приемат и
твърденията за неработещи казанчета, липса на прегради и липса на работещи
чешми и умивалници, доколкото от събраните по делото доказателства се установява,
че дори и да не е бил извършван основен ремонт в Затвора – Пловдив,
своевременно е извършвана подмяна на течащи кранчета и са отстранявани течове.
Отделно от това, не става ясно какво точно има предвид ищецът под
твърдението, че тоалетните не са шумоизолирани - дали
самото помещение в цялост не е шумоизолирано или се
касае за тоалетната чиния. А и неосигуряването на шумоизолация
в тоалетната не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение,
доколкото поставянето на шумоизолация е над средното
ниво на битови условия. Все в тази насока следва да се посочи, че разпитаният
по делото свидетел не посочва на л.св. да е било ограничено правото на
уединение. Действително, от твърденията на ищеца и разпитания свидетел, е
възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни
условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и
намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от задържаните лица,
които се грижат за почистването и на които се установява, че са били раздавани
препарати за целта, в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят
такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им предоставени от
техните близки.
По идентичен начин стои въпросът и с твърденията за липса на вентилация,
доколкото се установява, че проветряването в стаите е оставено по преценка на
настанените в тях лишени от свобода, което се осъществява посредством отваряне
на наличните прозорци. Изключение от горното правят периодите, обсъдени
по-горе, за които се установи, че ищецът е пребивавал в помещения, в които
площта на прозорците не е отговаряла на предвидените стандарти в чл.113 от
Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните
видове територии и устройствени зони.
Не се доказаха и твърденията за лошо качество на питейната вода, а по
отношение на твърдените заболявания, липсват каквито и да било данни, това да е
било факт, т.е. ищецът да се е разболял вследствие пиенето на вода от чешмите.
Нещо повече, прави впечатление, че това си оплакване ищецът е изложил в частта,
в която се оплаква от лошото състояние на банята, непосредствено след като
заявява, че душовете са само 5-6, като от тях тече или гореща или ледено
студена вода, съответно, че водата е с изключително лошо качество и не става за
пиене, който факт навежда на мисълта, че ищецът пие от водата от душовете,
която вода, дори и да е ставала за пиене, след като мине през отоплителния уред
– бойлер или друго подобно съоръжение/котел/, е напълно естествено да промени
своите качества.
От представените по делото данни от Затвора – Пловдив се установява и че
всички помещения/с изключение на обсъдените по-горе/, в които е бил настанен
ищецът, са с по два отваряеми прозореца. Отделно от
това, проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от
самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват
помещението. Това, че прозорците имат решетки по никакъв начин не се отразява
на количеството въздух, което може да влезе в помещението, а в минимална степен
се отразява на количеството светлина в помещението, но от друга страна
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване
на наложено наказание „лишаване от свобода“. Недоказани останаха твърденията на
ищеца, че поради липса на свеж въздух е имал задух, кашлица, дихателни проблеми
и респираторни заболявания. По делото няма данни, а и самият ищец не твърди да
е уведомил администрацията на затвора за такива здравословни проблеми.
От приложените по делото справки и становища се установява също така и че
грижата за чистотата на спалното бельо се полага на лишените от свобода като в
утвърден график от Началника на Затвора, два пъти седмично – понеделник и
четвъртък, всеки лишен от свобода има право да занесе спалното си бельо за изпиране
в пералнята на затвора. При изхабяване на бельото по преценка на лишения от
свобода има право бельото да бъде заменено, чрез молба до началника на затвора.
От събраните по делото доказателства, в т.ч. и свидетелски показания, не се
установява ищецът да е подал молба за изпиране на бельото или за допълнителен
инвентар, в т.ч. дебели завивки, на която молба да е получил отказ. Ето защо в
тази част претенцията също е неоснователна.
Съдът не приема оплакванията на ищеца в частта относно лошата храна в
затвора, с оглед представените по делото седмични менюта. Общо известен факт е,
че средната дневна енергийна нужда на човек е около две хиляди калории на ден,
а от представените менюта се установява, че в повечето дни, дневният прием на
калории за лишените от свобода е над 2 600, а понякога и до 3 000 калории.
Храната е разнообразна - в менютата присъстват месо, риба, млечни продукти,
както и ястия с яйца и напълно неоснователно е твърдението на Н., че се набляга
предимно на нискокалорични храни. Съдът не кредитира показанията на свидетеля в
частта, в която се твърди, че само три пъти седмично се дава месо, тъй като
дори и същото да не е в чистата му форма, а като кайма, дневната дажба на човек
е изпълнена. Все в тази насока следва и да се посочи, че в една част от
менютата фигурира допълнителна дажба за работещите, какъвто не се спори между
страните, е и ищецът.
Недоказани останаха и следващите твърдения, а именно, че канализационната
мрежа минава през килията, в която пребивава ищецът, в т.ч. и че от нея капе и
се образува мухъл, доколкото от една страна не се уточнява за коя точно килия
става въпрос, а от друга, липсват ангажирани каквито и да било доказателства в
тази връзка. За наличие на тръби, преминаващи през килиите на ищеца не говори и
разпитания по делото свидетел, нито пък, че от капещата от тях вода са се
образували мухъл и плесен.
По идентичен начин стои въпросът и със следващото оплакване относно общата
хигиена, поддържана от администрацията на Затвора – Пловдив, доколкото същото
не е подкрепено с никакви доказателства, а и ищецът не посочва под прозореца на
кои точно килии е изхвърлян въпросният боклук, за да се извърши преценка,
съществувал ли е по отношение на него твърденият риск от разпространение на
зарази.
На следващо място, по делото не се събраха достатъчно доказателства да е
било прекалено студено през зимата в Затвора – Пловдив за исковите периоди на
изтърпяване на наказанието от ищеца. Нещо повече, във всяко едно от становищата
на Затвора – Пловдив се сочи, че отоплението се осъществява чрез централно
локално парно отопление, което обстоятелство не се отрича и от разпитания при
първоначалното разглеждане на делото свидетел. Действително, първоначално
същият посочва, че парното се пуска само по един час сутрин и един час вечер,
но впоследствие заявява, че към 6 часа се пуска и към 7 и нещо се спира,
съответно, че вечер се пуска към 8 часа и към 9 и нещо се спира, като не
уточнява колко точно е това „нещо“ – дали в порядъка на 1-5 минути или 55-59
минути, поради което и в тази част показанията няма как да бъдат кредитирани,
доколкото са неточни, а при положение, че се говори за отопление, разликата в
това дали парното е работило един или два часа два пъти в денонощието, е от
значение.
По отношение на твърденията за липсваща мебелировка, следва да се посочи,
че от събраните по делото доказателства се установява, че оборудването във
всяко едно спално помещение е стандартно - определен брой легла и съответният
брой шкафчета и няма данни, освен разбира се показанията на разпитания
свидетел, на ищеца да не е било предоставено шкафче, той да е заявил изрично,
че иска такова да му бъде предоставено за лично ползване/а не общо с някой друг
лишен от свобода/ и да му е било отказано. При това положение, ще се следва да се
приеме, че и това твърдение е недоказано. В тази част съдът не кредитира
показанията на свидетеля, тъй като същите са противоречиви – от една страна
свидетелят заявява, че в стая № 33 са били 10 л.св., а впоследствие посочва, че
в стаята на 8 л.св. е имало 5 шкафчета, поради което и не става ясно 8 или 10
са били лишените от свобода в тази стая, съответно колко точно са били
шкафчетата.
Съдът приема за недоказани твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа с ищеца. Това е така, защото съгласно
чл.152 ал.1 ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни
средства за ресоциализация на лишените от свобода и
са насочени към подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на
умения и способности за законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно
ал.2 социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от
свобода включват: 1.диагностична и индивидуална корекционна
дейност; 2.програми за въздействие, за намаляване на риска от рецидив и риска
от вреди; 3.образование, обучение и квалификация на лишените от свобода;
4.творчески, културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. Според ал.3 на
същата разпоредба с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална
социална дейност и възпитателна работа. От представените по делото становища,
които не са оспорени, се установява, че ищецът през първия си престой в Затвора
– Пловдив е включен по негово желание в програма „Творческо ателие с
благотворителна цел“, която е завършил успешно. А по време на двата му престоя
е бил устроен на работа в обособеното производство и в мебелния цех, намиращи
се на територията на Затвора – Пловдив, поради което и не може да се приеме, че
е бил лишен от социални дейности и в този смисъл от възможности за ресоциализация и личностна промяна.
Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна
на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите условия
в Затвора – Пловдив създават предпоставки за увреждане на психическото здраве
на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.
С оглед доказателствената тежест в процеса,
следва да се приеме, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване
на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от
свобода“ през посочените по-горе периоди, в които ищецът е пребивавал в Затвора
- Пловдив. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС
е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В
случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочените периоди такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, които да не създават предпоставки за увреждане на
физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в
чл.3 ЕКПЧ. За такива съдът приема периода от 20.12.2012г. до 25.06.2018г. вкл.,
в който за период от 1 473 дни е бил в пренаселени килии, в т.ч. за период
от 545 дни не му е било осигурено достатъчно осветление и проветрение,
както и периода от 13.11.2019г. до 16.06.2020г. вкл., в които за период от 215
дни е бил в пренаселени килии, в т.ч. за период от 146 дни не му е било
осигурено достатъчно осветление и проветрение.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н.и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н.и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага
да се приеме, че Н. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора –Пловдив от
20.12.2012г. до 25.06.2018г. вкл. и от 13.11.2019г. до 16.06.2020г. вкл., според
настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се
присъди, е в размер на 6 000 лева за първия
престой на лицето в Затвора – Пловдив и 900 лева за втория престой на лицето в Затвора – Пловдив, или
общо в размер на 6 900 лева, при съобразяване на съдебната практика по идентични дела, в т.ч. и
актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от
националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали
вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не
следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства. Според
този съд, именно посочените размери най-точно и съответно ще овъзмездят претърпените психически увреждания от ищеца и
тези размери именно съответстват на конкретната преценка, направена от състава
на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за
справедливост, в т.ч. и обстоятелството, че ищецът не е пребивавал
продължително време при неблагоприятни условия, доколкото същият е излизал и
отново влизал в затвора. В останалите части исковете следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
Съответно, спрямо този размер на главния иск/6
900 лева/, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 16.06.2020г., до окончателното изплащане на сумата.
За пълнота и с оглед наведените от ответника възражения за изтекла
погасителна давност, е необходимо да се посочи, че погасителната давност се
свързва с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът
на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна
уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на §1 от ЗР
на ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 АПК, във вр. с чл.285 ал.1 ЗИНЗС, така и в съответствие с
регламентираното в чл.46 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, следва да
намерят приложение правилата на чл.110-120 от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/,
уреждащи института на погасителната давност. Съгласно разпоредбата на чл.110 ЗЗД с изтичането на петгодишен давностен срок се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо/така чл.114
ал.1 ЗЗД/. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е настоящият случай, това
е моментът на прекратяване на увреждащите действия или от момента на
прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е следствие от
бездействие.
В Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. №3/2004г. от
ОСГК са обсъдени противоречията в практиката на съдилищата относно началния
момент на погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали
лица, като в т.4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от
незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение
на съда като унищожаеми, а при нищожните – с
констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите. Когато
вредите произтичат от фактически действия или бездействия на администрацията,
обезщетението за тях може да се иска след признаването им за незаконни, което
се установява в производството по обезщетяването – чл.1 ал.2 ЗОДВПГ/загл.
изм./. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от
момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният
административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт – от
момента на неговото издаване. А при незаконни фактически действия на
администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените
моменти на изискуемост започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва. Това тълкувателно решение е задължително
за съдилищата на основание чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт ЗСВ/ и въз
основа на него следва да се приеме за безспорно, че погасителната давност в
случая започва да тече от момента на преустановяване на незаконосъобразните
действия/бездействия/ на администрацията да поставят ищеца в благоприятни
условия на задържане и лишаване от свобода, а именно от 25.06. 2018г., датата,
на която Н. е напуснал затвора, респ. 13.11.2019г., когато е напуснал ареста. Давностният срок, включително за непозволено увреждане,
както вече се посочи и по-горе, е регламентиран с чл.110 ЗЗД като петгодишен и
с изтичането му се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок.
В конкретния случай от ответника са направени изрични възражения за
погасяване по давност на исковата претенция в съответствие с разпоредбата на
чл.120 ЗЗД, поради което съдът приема, че искът за периода от 20.12.2011г. до
25.06.2018г., може да бъде предявен
най-късно до 25.06.2023г., респ. този за периода от 07.06.2019г. до
13.11.2019г., най-късно до 13.11.2024г. Исковата молба, по повод на която е
образувано настоящото производство, е депозирана на 16.06.2020г., много преди
изтичане на предвидения в чл.110 ЗЗД петгодишен давностен
срок, поради което възражението за давност на ответника се явява неоснователно.
По идентичен начин се приемат и възраженията, досежно останалите периоди,
доколкото в първия, както вече се посочи и по-горе, лицето въобще не е било на
територията на Арест – Пловдив, а по отношение на последния към датата на
депозиране на исковата молба не е налице преустановяване на действията.
По разноските.
С оглед изхода от спора, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС и претенцията
единствено за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по делото на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв.М.
сумата в размер на 328,90 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислена
на основание чл.78 ал.1 ГПК и чл.8 ал.1, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/в приложимата редакция/.
По отношение на претендираното от ответника
възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи,
че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по
специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в ал.2 от същата разпоредба не е предвидено
заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на
общите разпоредби на чл.10 ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК
и чл.143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав:
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ – София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на Г.Ф.Н.,***,
сумата от общо 6 900/шест хиляди и деветстотин/ лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора
– Пловдив в периода от 20.12.2012г. до 25.06. 2018г. вкл. и от 13.11.2019г. до
16.06.2020г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 16.06.2020г.
до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции в
останалите им части, както следва: за сумите в размер на 100 лева за периода от
17.12.2011г. до 20.12.2011г. и за сумата в размер на 2 000 лева за периода
от 07.06.2019г. до 13.11.2019г. за понесени от Н. неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Арест – Пловдив; до пълния
размер от 19 900 лева и за периодите от 20.12.2011г. до 19.12.2012г. вкл.,
както и до пълния размер от 8 000 лева/касаещ
периода 13.11.2019г. – 16.06.2020г./ за понесени от Н. неимуществени вреди от
бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21
да заплати на адвокат Г.Г. ***, сумата в размер на 328,90/триста
двадесет и осем лева и деветдесет стотинки/лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство по делото на основание чл.38
ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ - София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: