№ 14215
гр. София, 22.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско
дело № 20241110173623 по описа за 2024 година
Ищецът „. е предявил срещу ответника И. С. М. искове, както следва:
1. установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД в вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за сумата в размер на
401,54 лева, представляваща главница Договор за потребителски кредит № . от 28.07.2023 г.,
ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
27.08.2024г до изплащане на вземането, сумата в размер на 56,58 лева, представляваща
неплатено договорно възнаграждение за периода от 20.12.2023 г. до 20.06.2024 г., както и
сумата в размер на 63,01 лева, представляваща лихва за забава в размер на законна лихва за
периода от 21.08.2023 г. до 20.06.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 51942/2024 г. по описа на СРС, 153 състав.;
2) осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предявен по реда на чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК за сумата от 199,04 лева, представляваща възнаграждение за закупена и
използвана допълнителна услуга „.“;
В исковата молба от името на ищеца се твърди, че на 28.07.2023 г. между ищеца като
кредитор и И. С. М. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № ..
Сочи се, че сумата, предоставена по договора за кредит, е в размер на 600 лв., като общото
задължение по договора, заедно с уговорените лихви и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, възлизало на сумата от 1049,92 лв. Ищецът твърди, че изпълнил
точно и в срок задълженията си по договора, като сумата била преведена чрез паричен
превод към . на 28.07.2023 г. Длъжникът поел задължение да погасява предоставения заем на
равни месечни вноски съгласно погасителен план, който бил неразделна част от договора.
Били уговорени 11 погасителни вноски в размер на 95,45 лв. всяка от тях, с падежна дата –
1
всяко 20-то число на месеца. Сочи, че общата погасена сума по кредита възлиза на 436 лева,
като с нея е погасена сумата от 392,76 лева по погасителния план. Поради забава в
плащането били начислени лихви за просрочие на вноските по погасителен план – 13.24 лв.
и в размер на 76.25 лева, които към момента били заплатени изцяло. Сочи, че с извършените
плащания ответникът е погасил и сумата от 30 лева такси по приложимата тарифа. Сочи, че
е настъпил падежа и на последната вноска по погасителния план, а именно 20.06.2024 г.,
поради което към настоящия момент е изискуем целият незаплатен остатък от задълженията.
Съгласно разпоредбата на чл. 15 от приложимите Общи условия, ответникът избрал да
закупи допълнителна услуга „.“. Ответникът не изпълнил задължението си да погаси сумата,
предмет на предявения осъдителен иск за допълнителни услуги. Поради тези и останалите
подробно изложени съображения моли съдът да уважи предявените установителни и
съединения с тях осъдителен иск за посочените суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е ответникът депозира отговор на исковата молба, с
който признава сключването на процесния договор за кредит при описаните от ищеца в
исковата молба параметри. Признава и получаването на заемната сума в размер на 600 лева,
както и фактът, че в погасяване на процесния договор за кредит е заплатил сумата в размер
на 436 лева. Оспорва предявените искове като неоснователни, като счита, че процесният
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, връзка с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.
Поддържа, че договора за потребителски кредит ищецът е предоставил информация за ГПР,
която не е вярна – 48%, като в ГПР не били включени всички разходи по кредита (Общите
разходи по кредита), а именно разходите от 330 лева за закупуване на допълнителна услуга
„.“. Предвид изложеното, счита, че процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 връзка с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, поради което на основание чл. 23 от ЗПК
при обявяването на договора за потребителски кредит за недействителен, последица за
потребителя е връщането само на чистата стойност на кредита, а именно 600 лева. Поради
което и с оглед извършеното от ответника плащане по кредита на сумата в размер на 436
лева, признава дължимостта на сумата в размер на 164 лева – незаплатен остатък от чистата
стойност на кредита. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е образувано по предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД в вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, както и осъдителен иск по
чл. 79 ЗЗД.
Като безспорно по делото още с доклада е отделено, че между страните е сключен
договор за кредит, по силата на който ищецът е предал на ответника заемната сума в размер
на 600 лева, а ответникът е извършил плащания по договора в размер на 436 лева. Това
обстоятелство се потвърждава и от приетия по делото договор за потребителски кредит № .
от 28.07.2023г., сключен между . . и И. С. М., по силата на който на ответника е предоставен
2
заемна сума в размер на 600 лева за срок за погасяване на кредита 11 месеца. В договора е
уговорено сумата да бъде върната на 11 вноски в размер на 65.45 лева, като е посочен
размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер на 40.90 и годишен процент
на разходите - 48.00 %. В договора е отбелязано, че се сключвал при предоставяне на
допълнителна услуга „.“, която представлява право на приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит. Съгласно клаузите на контракта размерът на
възнаграждението за услугата „.“ възлизало на 330 лева и се заплаща на вноски всяка в
размер на по 30 лева. Предвид това в договора е посочено, че общият размер на
задълженията е 1049.92 лева при общ размер на месечната вноска – 95.45 лева.
По делото е представен и погасителен план към договора за потребителски кредит №
. със закупен допълнителен пакет, в който са посочени падежите на всяка една погасителна
вноски и размера им, като последната погасителна вноска е била дължима на 20.06.2024г.
Приложени към делото са и Общи условия на . . към договор за потребителски
кредит, който са подписани от ответника. Съгласно чл. 15.1 всеки клиент пожелал и закупил
допълнителна незадължителна услуга „.“, получавал приоритетно разглеждане на искането
си за отпускане на потребителски кредит преди клиент, без закупена допълнителна услуга
„.“, като след одобрение отпуснатата сума се нареждала към клиента по избрания от него
начин на изплащане до 24 часа.
Прието като доказателство по делото е извлечение по сметка към договор за
потребителски кредит № ., от което е видно, че от страна на ответинка са извършени
плащания в общ размер на 436 лева, като първите четири погасителни вноски в размер на
по 95.45 лева са били заплатени изцяло.
Представен към исковата молба е и стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредит, в който е посочено, че предоставената по кредита
сума ще бъде 600 лева и че същата следва да се върне в срок от 11 месеца при размер на
месечната вноска 66.03 лева и общ размер на дължимата сума 726.33 лева. Приложена към
стандартен европейски формуляр е и допълнителна преддоговорна информация, в която се
разяснява характера и съдържанието на предлаганите от кредитодателя услуги „.“ и .“, като
изрично е посочено, че услугата „.“ гарантира приоритетно разглеждане и становище по
искането за отпускане на кредит преди кредитополучателите, които не са закупили тази
услуга.
С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна
следното:
За да бъдат уважени предявените установителни искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД и осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД
от страна на ищеца следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване
следните правопораждащите факти, а именно че между . . и ответника М. е възникнало
валидно облигационно правоотношение по процесния договор за потребителски кредит, по
силата на което ищецът е предоставил на ответника сума в размер на 600 лева, а за
3
ответника в качеството му на кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на
заетата сума, ведно с уговорена възнаградителна лихва, както и наличието на валидна клауза
за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в посочените
размери. Следва да бъде доказано и вземането по договора за кредит е станало изискуемо,
съответно че ответникът е изпаднал в забава.
В настоящия случай наличието на сключен между страните договор не се оспорва от
ответника, който в отговора на исковата молба изрично признава, че е сключен процесният
договор между страните и че му е предоставена в заем сумата от 600 лева. Същият по своя
характер е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на
чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Предвид това и ответникът в качеството си на заемател има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това договорът следва да бъде
съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП, като съдът следи служебно за
приложението на императивните законови норми.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Именно на нарушение на така посочените изисквания се позовава и ответника в отговора на
исковата молба.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР в размер 48.00 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но същият не отразява реалният ГПР, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно – възнаграждението за допълнителна
услуга „.“, което следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на легалната
дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
4
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Именно в тях според
настоящия съдебен състав следва да бъде включено и вземането за допълнителна услуга „.“,
което изцяло попада в обхвата на дадената дефиниция за „общ разход по кредита за
потребителя“ при съобразяване на характера на самото възнаграждение по процесната
допълнителна услуга. В този смисъл е и решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на
Съда на Европейския съюз, което е постановено именно във връзка с клаузите на договорите
на ищеца . . и което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения по
аргумент от чл. 633 ГПК. В цитираното решение изрично е прието, че член 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са
уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. Предвид това е подчертано от СЕС, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със
съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за
5
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по
усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., ., т. 61—63 и цитираната съдебна практика). Следва да
се има предвид както беше посочено и по-горе, че добавянето на подобно допълнително
възнаграждение за допълнителна услуга към договора за кредит представлява конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до
извличане на по-голяма облага на кредитора от договора, без дори да има информация дали
подобна услуга реално е била предоставена на кредитополучателя, при какви конкретно
условия се предоставя тази услуга и в чий интерес е.
При съобразяване на така посочено следва в размера на годишния процент на
разходите да бъде включено и допълнителното възнаграждение за услугата „.“ като разходи
по кредита. В този случай посоченият в договора ГПР от 48.00 % не е действителен, а чрез
включването в него на възнаграждението за услугата „.“, което само по себе си е в размер
над 50 % от размера на предоставения кредит /при отпуснат кредит в размер на 600 лева,
дължимото възнаграждение според договора е 330 лева/ ГПР многократно надхвърля
определената в чл. 19, ал. 2 ЗПК допустима стойност. При това положение се налага
изводът, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като в него липсва действителният процент на ГПР. Установява се нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по
кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената
методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не
следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен ГПР, макар и неправилно определен
и без подробно описание на компонентите по него. Нормативното изискване следва да се
приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с
всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят
добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване
изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. Ето
защо, съдът приема договорът за потребителски кредит за недействителен на основание чл.
22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
6
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за
недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които
трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се
пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между
възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което
следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и
никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая ищецът има право
само на главницата.
В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на
ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС, се
приема, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск
по чл. 79 ЗЗД (включително в хипотезата по чл. 422 ГПК), съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена
по-горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата
стойност следва да бъде присъдена в същото производство, като бъде съобразен
предявеният размер съгласно принципа на диспозитивното начало.
С оглед изложеното, в случая предявеният иск следва да бъде уважен за главницата от
164 лева, доколкото чистата стойност на кредита е 600 лева, а от събраните по делото
доказателства, в това число и заявеното от самия ищец в исковата молба, изявление ценено
по реда на чл. 175 ГПК като признание на неизгоден факт, извършените плащания от
ответника са в размер на 436 лева, която следва да бъде приспадната от дължимата главница
/600 лева – 436 лева/. Именно това е размерът, който и ответникът признава като дължим в
отговора на исковата молба. В останалата част предявените по реда на чл. 422 ГПК искове
следва да бъдат отхвърлени, в това число претенциите за възнаградителна и мораторна
лихви.
Като неоснователен следва да бъде отхвърлен и осъдителния иск по чл. 79 ЗЗД за
7
осъждане на ответника да заплати сумата от 199.04 лева – възнаграждение за допълнителна
услуга „.“. Както беше посочено по-горе, за уважаване на исковата претенция първата
предпоставка е наличието именно на валидно договорно правоотношение, а съгласно
изложените от съда до тук мотиви сключеният между страните договор за потребителски
кредит, в който е включена и клауза за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга
„.“, се явява недействителен.
По разноските:
Съобразно дадените в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12
указания, настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението на отговорността
за разноските както в исковото производство, така и в заповедното производство. С оглед
изхода на спора в полза на . . следва да бъдат присъдени разноски за заповедното
производство, при съобразяване на обстоятелството, че заповедта за изпълнение е била
обезсилена частично и за разноските. Ето защо с оглед обстоятелството, че искът по чл. 422
ГПК е уважен частично в полза на ищцовото дружество следва да бъдат присъдени разноски
за заповедното производство в размер на 12.09 лева.
Предвид изхода на спора по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК . . има право и на разноски за исковото производство, като е направено
такова искане, в това число и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на
360 лева. По делото са представени доказателства за сторени разноски в размер на 75 лева –
държавна такса, такса за преписи – 3.70 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от
ГПК съдът определя размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение, като не е
обвързан с посочения от страна размер, а е ограничен единствено до размерите предвидени в
чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид това настоящият състав
приема, че размерът на юрисконсултското възнаграждение в конкретния случай следва да
бъде определено на 100 лева, с оглед обстоятелството, че процесуалния представител на
дружеството единствено е изготвил искова молба, без да се яви в проведеното открито
съдебно заседание. Същевременно спорът по исковете не се отличава с фактическа или
правна сложност. С оглед изложеното сторените от . . разноски се равняват на 178.70 лева,
като в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 40.69 лева съразмерно с уважената
част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има и ответника с оглед
отхвърлянето на част от предявените искове. Във връзка с това от името на И. М. е
представен списък по чл. 80 ГПК, съгласно който се претендира присъждането на адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева. За установяване плащането на така посоченото
възнаграждение към отговора на исковата молба е представен договор за правна защита и
съдействие,в който е направено отбелязване, че е платена в брой именно сумата от 400 лева.
Неоснователно се явява възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника, доколкото сумата от 400 лева е дори под предвидените
стойности в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Нещо
повече, видно от изявленията на ищеца самият той претендира юрисконсултско
8
възнаграждение в размер на 350 лева. Ето защо в полза на ответника следва да се присъди
възнаграждение от 308.91 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от . .,
ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. . срещу И. С. М., ЕГН: **********, с адрес:
гр. . иск с правно основание чл.79, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че И. С. М., ЕГН:
********** дължи на . ., ЕИК: ., сумата в размер на 164 лева, представляваща непогасена
главница по Договор за потребителски кредит № . от 28.07.2023 г., ведно със законна лихва
от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -27.08.2024г до изплащане
на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 51942/2024 г. по описа на СРС, 153 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на
чл. 422 ГПК искове по чл. 240, ал.1 ЗЗД за разликата над 164 лева до пълния предявен размер
от 401.54 лева – главница по Договор за потребителски кредит № . от 28.07.2023, иска по чл.
240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 56,58 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение
за периода от 20.12.2023 г. до 20.06.2024 г. и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 63,01 лева,
представляваща лихва за забава в размер на законна лихва за периода от 21.08.2023 г. до
20.06.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от . ., ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. .
срещу И. С. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ., иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на И. С.
М., ЕГН: ********** да заплати на . ., ЕИК: ., сумата на 199,04 лева, представляваща
възнаграждение за закупена и използвана допълнителна услуга „.“.
ОСЪЖДА И. С. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ., да заплати на . ., ЕИК: ., със
седалище и адрес на управление: гр. . на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 40.69 лева –
разноски в исковото производство пред Софийски районен съд и сумата от 12.09 лева –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА . ., ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. . да заплати на И. С.
М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 308.91 лева–
разноски пред Софийски районен съд в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9