№ 1698
гр. София, 20.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100503520 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 30.01.2024г., постановено по гр.д. № 33899/2022г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 178 състав, е отхвърлен предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 от ГПК от М. Е. Ф. срещу “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за установяване
съществуването в полза на ищеца на вземане в размер на 4 683,13 лева,
представляваща събрана в периода от 01.08.2016г. до 18.12.2017г., без
основание и недължима сума по изпълнително дело № 20108380405231 по
описа на ЧСИ М.Б., образувано срещу Н.В.Ф., ведно със законната лихва от
17.03.2022г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.05.2022г. по ч.гр.д.
14221/2022г. по описа на СРС, 178 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца М. Е. Ф., в която
са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се твърди, че по делото е установено, че последното изпълнително
1
действие, годно да прекъсне погасителната давност, е предприето на
22.10.2010г., на която дата са наложени запори върху вземанията на длъжника
по банкови сметки. Счита, че доколкото се касае за изпълнително дело, което
е образувано през 2010г., приложение следва да намери ППВС № 3 от 1980г.,
т.е. давност не тече докато трае изпълнителния процес. Поддържа, че дори и
да се възприеме тезата на СРС, че давността е продължила да тече след
26.06.2015г. /датата на постановяване на ТР № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС/, то
давността за процесниге вземания – за сумите, събрани в периода от
01.08.2016г. до 18.12.2017г., е изтекла. Поддържа становище за неправилност
на формираните изводи, че настъпилата перемпция по изпълнителното дело
не се отразява по никакъв начин на давността. Счита, че предприемането на
изпълнителни действия по прекратено по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнително дело не води до прекъсване на
погасителната давност, тьй като не представлява изпълнително действие.
Излага, че ако бъде възприета тезата, че предприемането на изпълнително
действие по перемирано дело прекъсва давността, то това би обезсмислило
института на т.нар. „перемпция". Релевира доводи, че след настъпването на
перемпцията, взискателят има възможност да прекъсне погасителната давност
единствено чрез образуване на ново изпълнително дело. По тези съображения
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявеният иск да се уважи.
Насрещната страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Направено е искане за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в
съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на
установената по въпросите на погасителната давност задължителна съдебна
практика.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
2
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание сума, при
заявени фактически твърдения, че същата е събрана въз основа на
реализирани изпълнителни действия по прекратено по силата на закона
изпълнително производство и след настъпване на погасителна давност за
вземането.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 01.07.2010г. по гр.д. №
9366/2009г. по описа на СРС, ГО, 84 състав, издаден въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, се
установява, че наследодателят на ищцата – Николай Вълев Филв, е осъден да
заплати на кредитора “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД вземания за цена на
доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва; за мораторна лихва,
както и направените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително
възникнали в тежест на длъжника парични задължения, както и че заповедта
за изпълнение на парично задължение е влязла в сила най-късно на датата на
издаване на изпълнителния лист поради неподаване на възражение от
длъжника в законоустановения срок по чл. 414 от ГПК.
На 13.10.2010г. по молба на кредитора е образувано изпълнително дело
№ 20108380405231 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ и с район на
действие – СГС, с предмет – принудително събиране на присъдените с
издадения по гр.д. № 9366/2009г. по описа на СРС, изпълнителен лист. В
молбата е направено възлагане по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ за проучване на
имущественото състояние на длъжника, извършване на справки, набавяне на
документи, книжа и други, както и за определяне начина на изпълнението. По
изпълнителното дело са извършени следните действия:
На 21.10.2010г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, като по делото няма данни да са постъпвали суми от третите
задължени лица.
На 21.05.2013г. е наложен запор върху вземанията на длъжника от
3
пенсия, като в периода от м.06.2013г. до м.03.2020г. са били извършвани
ежемесечни удръжки от пенсията на лицето и съответната сума е постъпвала
по изпълнителното дело. Общият размер на постъпилите суми за исковия
период възлиза на 4 683, 13 лева.
С разпореждане от 27.05.2020г. изпълнитетелното производство е
приключено на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК поради пълно погасяване на
задължението.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Ищецът е навел в исковата молба твърдения, че ответното дружество е
провело материално и процесуално незаконосъобразно изпълнение на
погасено по давност вземане, вследствие на което се е обогатил неоснователно
с получените суми. С оглед изложените обстоятелства, на които се основава
иска и предвид отправеното към съда искане за защита на субективното
материално право, се налага извод, че претенцията намира своето основание в
нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г.,
първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в
случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Начална липса
на основание е налице също така при плащане на задължение след неговото
погасяване, освен в случаите на чл. 118 ЗЗД, и т. н. В този смисъл решение №
93 от 24.09.2019г. по гр. д. № 3221/18 г на ВКС, III ГО, което се споделя и от
настоящия състав на СГС.
По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция
на даденото. Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато ищецът
4
докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание,
така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но
ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата
случая даденото е без основание.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже единствено даването, а в тежест на ответника е да докаже наличието
на оснавание за получаване на процесната сума, респективно – основание за
задържането на процесната сума.
Основателността на иска се обуславя от доказване на първо място на
извършена от ищеца в полза на ответника престация на парична сума,
получена от ответната страна без основание, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД липсата на основание следва да е начална, каквито са и
фактическите твърдения на ищеца.
С изтичане на погасителната давност преди предприемане на
изпълнителните действия отпада и основанието, на което взискателят по
изпълнителното дело е получил принудително събраните суми. Ако
погасителната давност е била вече изтекла, нито наложените след това запори,
нито направените по повод на същите плащания са основания за заличаване на
последиците от изтеклата давност. Единствено платеното при условията на
чл. 118 ЗЗД не би могло да бъде искано обратно, но за неизплатения остатък от
задължението длъжникът може да прави своето възражение за изтекла
погасителна давност независимо от наложените след изтичането на давността
запори и независимо от направените по този повод удръжки. Последните не
прекъсват вече изтеклата давност, нито заличават нейните последици.
Събраните по поискан след изтичане на погасителната давност запор суми не
представляват изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД, поради което може да се
иска от длъжника връщането им /в този смисъл решение № 1483 от
17.08.1967г. по гр. д. № 977/1967г., I ГО на ВС/.
Както бе посочено, по делото не е спорно обстоятелството, че срещу
наследодателя на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, както и че в срока по чл. 414 от ГПК не е
подадено възражение, поради което се налага извод, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила най-късно на датата, на която е издаден
изпълнителният лист – 01.07.2010г. От представеното по делото
5
удостоверение за наследници от 06.07.2021г. е видно, че Н.В.Ф. е починал на
04.07.2021г. и е оставил наследници по закон: М. Е. Ф. – съпруга; Е.Н. Ф. –
дъщеря и Н.Н.Ф. – син. Низходящите на Николай Филев по права линия от
първа степен са вписали в особената книга на СРС под № 1673 от 08.09.2021г.
отказ от наследството на техния наследодател. По тези съображения се налага
извод, че наследственото имущество като съвкупност от права и задължения е
преминало единствено в патримониума на ищцата М. Ф. /чл. 53 от ЗН/.
За основателността на претенциите в настоящото производство следва
да се установи дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение /с
изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414 ГПК/ е изтекъл
изискуемият давностен срок за вземанията, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да релевира
възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424
ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава
ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането –
арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Следователно по действащия
ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед
за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В
подобен смисъл са и други актове на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на
ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС
по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по
ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО, определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по
ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по
6
гр.д. № 1722/2021г. по описа на ВКС също е застъпено становище, че нормата
на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по
основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Идентично
становище е застъпено и в решение от 23.01.2023г., постановено по гр.д. №
1030/2022г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в решение № 118 от 07.07.2022г.
на ВКС по гр.д. № 4063/2021г., III ГО, съгласно които изискването по чл. 117,
ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на
давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила
съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така,
защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща
страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува
към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.
Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК
/когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло
в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта
за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият
процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм./ и оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудират /вж. решение по т.д. № 1562/2015г. на І ТО, по гр.д.
№ 1722/2021г. на ІV ГО/. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената
по-горе дата – 01.07.2010г., по отношение на длъжника е започнала да тече
нова петгодишна давност за всички вземания, включително и за вземанията за
мораторна лихва.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
7
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време
валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено
противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително
изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не спира.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения
/чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по
тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не
тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни
дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение No
2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на цитиранато
тълкувателно решение е посочено, че с Тълкувателно решение No
2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, е обявено изрично за
8
загубило сила ППВС No 3/1980г., следователно до този момент то не е било
мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това
следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД,
която е предмет на тълкуване с ППВС No 3/ 1980 г., не е изменяна от момента
на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била
подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ,
нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да
се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на
постановлението за загубило сила. Следователно извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013
год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от
датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от
Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и
за тези, които са приключили преди това.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното изпълнителното
производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя
бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период от
време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до
прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до
погасяване на материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по
силата на закона (вж. ТР № 47/65 г. на ОСГК на ВС и ТР № 2 от 26.06.2015г.
по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС), а с постановлението си съдебният
изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му,
сега предвидено изрично в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо
не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се приложат
някои от последиците му (напр. чл. 433, ал. 3 ГПК).
В конкретния случай e установено, че на 22.10.2010г. е наложен запор
върху вземанията на длъжника по банкови сметки, като по делото няма данни
за извършени плащания от третите задължени лица. От 22.10.2010г. до датата
на следващото предприето изпълнителното действие по делото /налагане на
запор на 21.05.2013г./ са изтекли повече от две години. В посочения период не
са били искани нови изпълнителни действия срещу длъжника. Предвид
9
изложеното се налага извод, че на 23.10.2012г. изпълнителното дело е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Доколкото към датата на
обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на
ВКС, процесното изпълнително производство не е било висящо, се налага
извод, че по отношение на правилата за течението на давността и за
последиците от перемиране на производството по делото приложение следва
да намери ППВС № 3 от 18.11.1980 год. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Двугодишният срок за перемпция
по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да тече от първия момент, в който не се
осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато
споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани
способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да
се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното
искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и
така осуетява неговото прилагане. С прекратяване на изпълнителното дело
при действието на задължителните разяснения дадени в Постановление №
3/1980 год. на Пленума на Върховния съд е започнала да тече нова давност за
вземането, считано от 23.10.2012г.
Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения
/чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от
04.07.2024г., постановено по тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС,
погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по
изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите на същото е
прието, че след като е предприето изпълнителното действие, с което
материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за
давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност
е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на
изпълнителното дело. Не следва друго от уредбата в чл. 433, ал. 5 ГПК, която
е наложително да съществува за случаите, при които делото е прекратено
поради отпадане на предвидената в закона абсолютна предпоставка за водене
10
на изпълнителното производство - хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 3, т. 4, т. 7
ГПК. При перемпция на основание чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните
способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо
от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни
процеси.
Настъпилата перемпция на изпълнителното дело е без правно значение
за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по
перемираното дело като законни последици на перемпцията не се отразява на
настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл. 116,
б. "в" от ЗЗД. Действително в хипотезата на настъпило по силата на закона
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани
/чл. 433, ал. 3 от ГПК/, а всички други предприети изпълнителни действия за
принудително събиране на паричното притезание се обезсилват по право с
изключение на тези по приключените изпълнителни способи, от които трети
лица са придобили права /напр. купувачите от публичната продан/ и на
редовността на плащанията, извършени от трети задължени лица. Служебното
задължение на съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите
изпълнителни действия, като законни последици на перемпцията, не се
съотнасят към основанието по чл. 116, б. "в" ЗЗД. Фактическият му състав е
осъществен. Погасителната давност е прекъсната и не зависи от по-късно
настъпилата перемпция /в този смисъл е решение № 3 от 04.02.2022г. по гр.д.
№ 1722/2021г. на ВКС, Четвърто ГО и решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. на ВКС, Четвърто ГО/. Без значение за настъпване на правните
последици на давността е перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като
перемцията не изключва правото на принудително изпълнение. Извършването
на изпълнителни действия по прекратено поради перемпция, но фактически
висящо изпълнително дело, се приравнява на искане за образуване на ново
изпълнително дело и предприемане на действия по това дело, имащи за
последици прекъсване на давността. Когато и да е поискано и предприето това
изпълнително действие, съдебният изпълнител е бил длъжен да го осъществи
– в рамките на същото изпълнително дело /което фактически е било висящо,
макар и прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК/ или в
образувано отделно производство. Когато по изпълнителното дело е
направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила,
11
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. В този смисъл е даденото разрешение по този въпрос в
решение № 37/2021г. по гр.д. № 7047/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и в
решение № 127 от 12.07.2022г. по гр. д. № 2884/2021г. на ВКС, Трето ГО,
което се споделя от настоящия съдебен състав.
Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на
изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
Както бе посочено по-горе, новата петгодишна давност за процесните
вземания е започнала да тече от 23.10.2012г. С оглед даденото разрешение т. 3
от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г., постановено по тълкувателно
дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, се налага извод, че с налагането на
21.05.2013г. на запор върху вземанията на длъжника от пенсия, течението на
погасителната давност е била прекъсната. Изпълнителният способ е
приложен, третото задължено лице е изпълнило задължението си по
наложения запор, като ежемесечно, включително и в процесния период, е
извършвало плащане по сметка на съдебния изпълнител на сума,
представляваща удръжка от пенсията на длъжника. Съгласно т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013г. от 25.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ВКС,
ОСГТК, по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, като такива действия са и постъпването на парични
суми от публична продан или на плащания от трети задължени лица.
Доколкото плащането съставлява действие, предприето в изпълнение на
приложения изпълнителен способ, то през целия период, през който са
постъпвали редовни плащания от наложени запори върху пенсията на
длъжника, то изпълнителният способ се е осъществявал и давност не е текла.
С оглед изложеното се налага извод, че към момента на реализиране на
запора в периода от 01.08.2016г. до 18.12.2017г. правото на принудително
12
изпълнение не е било погасено по давност, поради което следва да се приеме,
че плащането е извършено въз основа на валидно правно основание.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на
предявения иск. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд
е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1658 от 30.01.2024г., постановено по гр.д.
№ 33899/2022г. по описа на СРС, ГО, 178 състав.
ОСЪЖДА М. Е. Ф., ЕГН **********, гр. София, жк „Сердика“, бл.
**** да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 50 /петдесет/ лева
– съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13