РЕШЕНИЕ
№ 4072
гр. Пловдив, 03.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330112765 по описа за 2021 година
Образувано е по искова молба на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********,
против Г. А. С., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Твърди се, че между страните бил сключен на 24.04.2020 г. Договор за потребителски
кредит № ********/24.04.2020 г. Съгласно договора, ищецът предоставил на ответника
паричен кредит за сумата от 2688 лева за следните цели, посочени в чл. 7 от договора:
2329.98 лева – сума за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети
лица – негови кредитори, подробно описани в чл. 7, б. „а“ от договора, 70.02 лева – сума за
текущи нужди на потребителя, съгласно чл. 7, б. „б“ от договора, 288 лева – сума за
финансиране на дължима в деня на сключване на договора – такса за оценка на риска,
финансирана от кредитора за сметка на потребителя, съгласно уговореното в чл. 7, б. „в“ от
договора. Твърди се, че ищецът е изпълнил задължението си по чл. 7.2 от договора и е
предоставил на ответника сумата по кредита в общ размер на 2688 лева, от които: сумата от
2329.98 лева – сума за погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети
лица – негови кредитори, която била усвоена, съгласно чл. 7, б. „а“ по посочените банкови
сметки на третите лица и сума в размер на 70.02 лева – за текущи нужди на потребителя,
усвоена от потребителя по посочената от него банкова сметка. Сочи, че сумата за еднократна
такса за оценка на риска била усвоена служебно от кредитора за сметка на потребителя,
както страните се били договорили в чл. 7, б. „в“ от договора. Твърди още, че съгласно чл.
11.4 от договора, общият размер на задължението, което потребителят се задължил да върне
за срока на договора е в размер на 4585.07 лева, при лихвен процент – 31.15 % и ГПР – 48.63
%, като общодължимата от потребителя в края на периода сума в размер на 4585.10 лева
включвала по пера: 2688 лева /в т.ч. за такса за оценка на риска/; 1466.87 лева – договорна
възнаградителна лихва, дължима съгласно чл. 8 от договора и 430.20 лева – обезщетение за
неизпълнение по чл. 18 от договора.
1
Съгласно чл. 11.6 от договора, потребителят се задължил да върне получения паричен
заем, ведно с договорна възнаградителна лихва, на тридесет и шест месечни вноски, като
падежът за плащане на последната е 20.04.2023 г.
С уточняваща исковата молба, молба, сочи, че кредитът не е обявен за предсрочно
изискуем, а исковите претенции са за падежиралите към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда вноски по погасителния план.
Ответникът дължал сума в общ размер на 445.69 лева – главница, представляваща
десет броя незаплатени месечни погасителни вноски по главницата по кредита, дължими по
погасителния план за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г.; сумата от 628.78 лева –
договорна възнаградителна лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г., дължима на
основание чл. 8 от договора, както и сумата от 47.57 лева – мораторна лихва върху
непогасената главница, за периода от 21.05.2020 г. – 12.03.2021 г.
Сочи, че ответникът, до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, не
е заплатил нито една от уговорените месечни вноски по погасителния план и към момента
плащания по кредита не са постъпвали.
Поради липсата на погасяване била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 2815/19.03.2021 г. по ч.гр.д. № 4773/2021 г. по описа на ПРС,
VIII гр. състав, за следните суми: 525.69 лева – главница; 628.78 лева – просрочена
договорна (възнаградителна) лихва за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г.; 47.57 лева –
лихва за забава за периода 21.05.2020 г. – 12.03.2021 г.; 119.50 лева – неустойка, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
Заповедта била връчена на по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което за ищеца се
породил правен интерес да предяви настоящите искови претенции в срока по чл. 415 ГПК.
Моли се за уважаване на претенциите по Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 2815/19.03.2021 г. по ч. гр. д. № 4773/2021 г. по описа на
ПРС, VIII гр. състав, с изключение на вземането в размер на 119.50 лева, представляващо
част от обезщетение за неизпълнение на договора – чл. 18 от договора.
С Определение от 16.09.2021 г., производството е прекратено частично по отношение
на искът за главница за разликата над 445.69 лева до 525.69 лева, за периода от
20.05.2020 г. до 20.02.2021 г., на основание чл. 232 ГПК, като в тази част е обезсилена
Заповед № 2815/19.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4773/2021 г. на ПРС.
С Определение от открито съдебно заседание, проведено на 19.09.2022 г.,
производството е прекратено частично по отношение на искът за договорна
(възнаградителна) лихва за разликата над 576.35 лева до 628.78 лева, за периода от
20.05.2020 г. до 20.02.2021 г., на основание чл. 233 ГПК, като в тази част е обезсилена
Заповед № 2815/19.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 4773/2021 г. на ПРС.
Претендират се сторените в заповедното и в настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, чрез
назначения особен представител, с който излага съображения за неоснователност на
предявените искове.
Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, като твърди, че при
сключване на договора са нарушени разпоредбите на ЗПК, а именно: чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като не е посочен начин на изчисляване на ГПР, както и нямало яснота по какъв начин е
формиран същият. Освен годишният лихвен процент не били посочени други компоненти
на ГПР. Поддържа, че несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК представлява самостоятелно основание по чл. 22 ЗПК за недействителност.
2
Твърди, че размерът на годишния лихвен процент по процесния договор за кредит
надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което счита, че същият е
нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Освен това, счита за нищожна клаузата по отношение на сумата от 288 лева – „такса
за оценка на риска“, посочена от ищеца като част от претендираната главница. Излага
доводи, че по този начин кредиторът цели необосновано оскъпяване на кредита в ущърб на
потребителя. Сочи, че доколкото оценката на риска предхожда сключването на договора, то
тази дейност касае усвояването на кредита, в която връзка кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди още, че посочената
клауза противоречи на чл. 16 ЗПК, която предвижда императивно задължение за кредитора
да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния.
Предвид изложеното, счита, че на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договора за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, е нищожна и като такава, не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
Сочи, че претендираната главница е сбор между чистата сума, дадена на длъжника
като заем и сумата за такса за оценка на риска, като тези суми се плащат под формата на
една и съща погасителна вноска, заедно със сумата за възнаградителна лихва. Поддържа, че
ако в главницата, въз основа на която се определя договорната лихва, се включи и такса за
оценка на риска, е налице неравноправно договаряне, поради което счита, че не дължи
претендираната договорна лихва в размер на 628.78 лева.
Освен това, счита за неоснователна претенцията за лихва за забава в размер на 47.57
лева, тъй като твърди, че същата е формирана на база претендираната от ищеца главница, а
не върху чистата стойност на дълга.
Навежда доводи, че тъй като договорът е недействителен, то съгласно чл. 23 ЗПК,
потребителят връща единствено заемната сума.
С оглед изложеното, искането е да се отхвърлят предявените искове.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 2815/19.03.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4773/2021 г. на РС -
Пловдив, VІІІ гр.с., е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от
525.69 лева – главница за периода 20.05.2020 г. – 20.02.2021 г.; сумата от 628.78 лева –
договорна лихва за периода 20.05.2020 г. - 20.02.2021 г.; сумата от 47.57 лева – обезщетение
за забава за периода 21.05.2020 г. – 12.03.2021 г.; сумата от 119.50 лева – неустойка,
произтичащи от договор за потребителски кредит № ********/24.04.2020 г., сключен между
„Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД и длъжника; ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на заявлението - 17.03.2021 г. до окончателното плащане, както и
разноските.
Заповедта е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е
образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК и
съответстват на вземанията по заповедта за изпълнение.
Ето защо и съдът намира, че предявените установителни искове по реда на чл.422
ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок, имащо за предмет същите вземания.
Относно тяхната основателност, съдът намира следното:
Страните по делото не спорят, че между тях е сключен Договор за потребителски
кредит № ********/24.04.2020 г. С посочения договор на ответника е предоставена заемна
сума в общ размер на 2688 лева, формиран от следните компоненти: 2329.98 лева – сума за
3
погасяване на съществуващи задължения на потребителя към трети лица – негови
кредитори, подробно описани в чл. 7, б. „а“ от договора, 70.02 лева – сума за текущи нужди
на потребителя, съгласно чл. 7, б. „б“ от договора, 288 лева – еднократна такса за оценка на
риска, дължима в деня на подписване на договора за кредит, финансирана от кредитора за
сметка на потребителя, съгласно уговореното в чл. 7, б. „в“ от договора. Уговорена е
договорна лихва с фиксиран годишен лихвен процент по заема от 31.15 %, а годишният
процент на разходите (ГПР) е 48.63 %. Заемателят се е задължил да върне сумата на 36
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 127.35 лева, като общият размер на всички
плащания е записан на 4585.07 лева., с дата на първа погасителна вноска: 20.05.2020 г. и
последна погасителна вноска: 20.04.2023 г. Съгласно чл. 15.1 от договора, Потребителят се
задължава, в срок от 3 работни дни след сключването на договора, да представи на
Кредитора, оригинален документ, наричан „документ за доходите“, съдържащ подпис и
печат на издалите го лица и/или компетентни органи (служебна бележка, подадена данъчна
декларация, сключен договор и др.), удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи
от страна на Потребителя, в представената молба за оценка на кредитоспособността на
Потребителя, използвана при оценка за кредитоспособността и по настоящия договор.
Според чл. 18 от договора, страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на
Потребителя, посочено в чл. 15 ще причини на Кредитора вреди, изразяващи се в
извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие
по погасителните вноски, дължими от страна на Потребителя в договорените размери. В
случай, че Потребителят в определения срок не изпълни задължението си, посочено в чл. 15,
същият дължи на Кредитора заплащането на извършените разходи от страна на Кредитора в
общ размер на 430.20 лева.
По делото е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза и допълнително
заключение, по което вещото лице е посочило, че заемът в размер на 2688 лева (главница –
2400 лева и такса за оценка на риска – 288 лева) е усвоен изцяло по банков път на 29.04.2020
г. Вещото лице установява също, че ищецът „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕАД прилага
следния погасителен план, както следва: 36 месечни вноски, първата с падежна дата:
20.05.2020 г., а последната: 20.04.2023 г., с размер на вноската – първата в размер на 127.82
лева, а останалите по 127.35 лева, от които главница в общ размер на 2400 лева; лихва в общ
размер на 1466.87 лева; такса за оценка на риска – в общ размер на 288 лева; неустойка по
чл. 18 – в общ размер на 430.20 лева, като общият размер на всички плащания е 4 585.07
лева. Вещото лице установява още, че по заема няма внасяни суми от страна на ответника.
Вещото лице установява още, че към датата на депозиране на заявлението в съда по чл. 410
ГПК – дължимите суми по Договора за потребителски кредит № ********/24.04.2020 г. за
периода от 20.05.2020 г. до 20.02.2021 г., възлизат на 49.77 лева – главница, 628.78 лева –
възнаградителна лихва, 80 лева – такса за оценка на риска, 119.50 лева – неустойка по чл. 18
и 23.11 лева – начислена лихва за забава. Вещото лице установява още, че към датата на
подаване на заявлението в съда по чл. 410 ГПК, процесният кредит не е обслужван редовно,
като е имало забавяне в плащания на вноските по кредита.
От допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
при изчислението на ГПР, заемодателят е включил разходите за договорната лихва и такса
за оценка на риска. Вещото лице установява също и, че сумата на дължимата договорна
лихва, в случай, че се олихвява само чистата стойност на главницата, за периода от
20.05.2020 г. – 20.02.2021 г., е в размер на 576.35 лева.
При така установените обстоятелства съдът приема, че на 24.04.2020 г. между ищеца
като кредитор от една страна и ответника в качеството му на кредитополучател, е сключен
договор за потребителски кредит.
Относно сключения между страните Договор за потребителски кредит № ******** от
24.04.2020 г., съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
В чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
4
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48.63 %, а възнаградителната лихва – 31.15 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.63 % и
общата сума на плащанията от 4585.07 лева, не съответстват на действителните. Това е така,
тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 18 неустойка в общ
размер на 430.20 лева да се плаща разсрочено във времето, заедно със месечните вноски,
съобразно нов актуализиран погасителен план. Въведеното изискване за предоставяне на
„документ за доходите“ от потребителя, съдържа изначално поставени ограничения, които
предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави – тридневен от
сключване на договора, на практика прави задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, изисква се набавяне на
документи, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък
към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и
поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
5
Независимо, че в конкретния случай ищецът изрично завява, че не предявява
претенция за неустойка, по действителността на договора и неговите клаузи съдът е длъжен
дори да се произнася служебно и без направено насрещно възражение. В този смисъл е без
значение дали по делото се търси неустойка или не, защото клаузата за неустойка е част от
договора за потребителски кредит, който, за да отговаря на изискванията за редовност,
следва да е в съответствие с реквизитите по чл. 10, 11 и 12 от ЗПК и липсата на което и да е
от тези императивни изисквания води до неговата недействителност.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Законодателят е предвидил в чл. 23 ЗПК, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото, от съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от страните, която
съдът кредитира изцяло, безспорно се установява, че „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД е
превело на 24.04.2020 г. сума в общ размер на 2688 лева, формирани, както следва: 2329.98
лева – преведени на 24.04.2020 г. суми за погасяване на съществуващи задължения на
потребителя към трети лица – кредитори на ответника, както и сумата в размер на 70.02
лева– за текущи нужди на ответника, преведени му по банковата сметка, посочена в чл. 7.2
от Договора за кредит.
По отношение на сумата 288 лева, представляваща такса за оценка на риска,
дължима в деня на подписване на процесния договор, съдът намира, следното: Уговорката за
такса за оценка на риска е нищожна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4
ЗПК. Според тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Посочената такса е уговорена в чл. 7.1.б „в“ от договора като задължителна. Според тази
клауза таксата е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за кредит,
финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски,
съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация. Съдът
6
счита, че посочената уговорка не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като е
неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната такса.
Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата е нищожна по
аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съдът счита също така, че доколкото оценката на риска
предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във
връзка с което кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата противоречи и на чл. 16 ЗПК, която предвижда
императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди
да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска,
на практика прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на кандидатстващите за кредит, вменени й с посочената норма и води до неоправдано
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
По така изложените съображения за длъжника не е възникнало задължение за
заплащане на сумата от 288 лева, доколкото последната е установена с недействителна
клауза, поради което в частта, с която се претендира главница, включваща посочената такса
за оценка на риска, предявеният иск следва да се отхвърли, като следва да се вземе предвид
и осъщественото от страна на длъжника плащане на част от посоченото задължение, което
като недължимо заплатено следва да се приспадне от размера на претендираната главница.
Предвид изложеното, както и предвид недействителността на договора, съдът
намира, че ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер на 2400
лева (2329.98 лева + 70.02 лева).
Съдът, намира, че тъй като Договор за потребителски кредит № ******** от
24.04.2020 г., сключен между страните по делото, е приет за недействителен, съгласно чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, но
не и лихви или други разходи, като връщането й се осъществява по правилата на
неоснователното обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него
заемна сума е усвоена при липса на правно основание за това.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но
не и лихви или други разходи, като платените суми следва да бъдат отнесени за
погасяването на главницата.
От заключението на вещото лице К. по приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира изцяло като пълна и обективна се установява, че няма
извършени плащания от ответникът по кредита.
Следователно, непогасената стойност на цялата главница възлиза на 2400 лева.
Към датата на подаване на заявлението в съда – 17.03.2021 г., не е настъпил крайния
падеж на договора за кредит – 20.04.2023 г., като ищецът претендира сумата в размер на
445.69 лева – главница, представляваща десет броя незаплатени месечни погасителни
вноски по главницата по кредита, дължими по погасителния план за периода от 20.05.2020
г. – 20.02.2021 г.
Доколкото, както се посочи и по – горе, съдът приема, че сключения между страните
договор е недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК и потребителят връща само чистата стойност
на кредита, като връщането й се осъществява по правилата на неоснователното
обогатяване, т.е. правоотношението е с извъндоговорен характер /то не възниква в
резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са
определили предварително срок за изпълнение, какъвто няма и определен и в закона/. В
този смисъл няма как да бъде установена дължимата главница за претендиран период,
7
поради което същата следва да бъде установена без посочване на период, а като част от
задължението за главница по договора.
При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се
уважи, като се признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от
445.69 лева – главница, представляваща част от задължение по Договор за потребителски
кредит № ******** от 24.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането.
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23
ЗПК – сумата за възнаградителна лихва не се дължи, поради което предявения иск за
заплащане на възнаградителна лихва от 576.35 лева, за периода от 20.05.2020 г. – 20.02.2021
г., ще се отхвърли също като неоснователен.
По делото не са ангажирани доказателства за покана до ответника за връщане на
посочената сума, преди датата на подаване на заявлението – 17.03.2021 г., което се счита, за
покана за връщане на сумата при начална липса на основание.
Поради тази причина, ще се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава в размер на 47.57 лева, за периода от 21.09.2020 г. – 12.03.2021 г., като
неоснователен.
Относно разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските,
сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът е направил искане и е представил доказателства за сторени такива в размер
на – 151.43 лева – ДТ, 308.54 лева – за особен представител, 220 лева – за ССЕ и 360 лева –
за адвокатско възнаграждение. От разноските от общо 1039.97 лева, по съразмерност, за
исковия процес на ищеца се дължат 433.33 лева.
Следва да се присъдят и разноски за заповедното производство /т. 12 на ТР № 4/2013
на ОСГТК на ВК/. Те са в размер на 26.43 лева – ДТ и 360 лева - адвокатско
възнаграждение. По съразмерност се дължат 130.32 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят
направените разноски за заповедното – 130.32 лева и исковото производство – 433.33 лева,
или в общ размер от 563.65 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът не е сторил разноски, поради което и такива не следва да му се
присъждат.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. А. С., ЕГН
8
**********, гр. П. ****ловдив, ул. „Белица“ № 15, ет. 2, ап. 5 дължи на „Мъни Плюс
Мениджмънт” АД, ЕИК ********* /правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕООД,
ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков
Казанджията“ № 4, ет. 6Б, сумата от 445.69 лева /четиристотин четиридесет и пет лева и
шестдесет и девет стотинки /– представляваща част от дължима главница по Договор за
потребителски кредит № ******** от 24.04.2020 г., на основание чл. 23 ЗПК, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 17.03.2021 г. до
окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на
дължимост на сумата в размер 576.35 лева - възнаградителна лихва за периода 20.05.2020 г.
– 20.02.2021 г.; като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за установяване на дължимост на сумата в
размер на 47.57 лева – обезщетение за забава за периода 21.05.2020 г. - 12.03.2021 г., за
които суми включително е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК № 2815 от 19.03.2021 г. по ч.гр.д. № 4773 по описа на ПРС за 2021 г., VІІІ гр. с.
ОСЪЖДА Г. А. С., ЕГН **********, гр. П. **** да заплати на „Мъни Плюс
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, /правоприемник на „Мъни Плюс Мениджмънт“ ЕООД,
ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков
Казанджията“ № 4, ет. 6Б, сумата в общ размер от 563.65 лева (петстотин шестдесет и три
лева и шестдесет и пет стотинки) - разноски, от които сумата от 130.32 лева за заповедното
производство по ч.гр.д. № 4773 по описа на ПРС за 2021 г., VІІІ гр. с. и сумата от 433.33
лева за настоящото производство по гр.д. № 12765 по описа за 2021 г. на РС – Пловдив,
ХVІІІ гр.с., съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
9