Р Е Ш Е Н И Е
№ 111
гр.Русе, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и седми април през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Наталия
Георгиева и с участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа
докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 106 по описа на съда за 2022 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно
по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по касационна жалба от Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе против решение № 138/09.02.2022
г., постановено по АНД № 1856/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е
отменено наказателно постановление № 18-001809/09.08.2021 г., издадено от
директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление,
за нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на
Производствено производителна кооперация (ППК) „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, е
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение
на материалния закон. Касаторът поддържа, че районният съд е извършил
недопустим косвен съдебен контрол за законосъобразност на един влязъл в сила
индивидуален административен акт, какъвто са дадените на работодателя
задължителни предписания. Твърди, че липсата на парични средства и изпитваните
финансови затруднения от работодателя не освобождава същия от отговорност за
изпълнение на задължението по даденото предписание, нито пък е обстоятелство,
което да изключва
административнонаказателнатта му отговорност. Сочи, че всяка една точка от
протокола, с който са дадени предписанията, представлява отделно предписание,
отделно властническо волеизявление, създаващо отделно задължение за своя
адресат. Заявява, че обстоятелството, че 191 предписания са обективирани върху
един и същ материален носител (един и същ протокол) не влияе на тяхната правна
същност на отделни индивидуални административни актове. Иска се отмяната на
въззивното решение и постановяване вместо него на друго, с което наказателното постановление
да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по касационната жалба – ППК „Надежда-Ряхово“, чрез процесуалния си
представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението
на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила, включително по съображенията,
допълнително изложени в хода на устните състезания пред касационната инстанция.
Поддържа, че актът за установяване на
административното нарушение (АУАН) бил издаден след изтичане на регламентирания
в чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН тримесечен срок. Счита, че началото на този
срок се поставя от деня, следващ изтичането на продължения срок за изпълнение
на дадените му задължителни предписания с протокол за извършена проверка с
изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., а именно 26.02.2021 г., като към датата на
съставяне на АУАН – 16.06.2021 г., срокът вече е бил изтекъл. Възразява, че въз
основа на приложената спрямо него административна мярка наказващият орган е
следвало да наложи или едно единствено административно наказание в максимален
размер или да наложи административни наказания, но според броя на работниците и
служителите в кооперацията, чиито трудови възнаграждения не били изплатени.
Твърди, че налагането на отделни административни наказания за всяко неплатено
месечно трудово възнаграждение води до прекомерна финансова тежест за него,
като работодател, и не съответства на целите по чл.12 от ЗАНН. Претендира
присъждането на направените в касационното производство разноски за адвокатско
възнаграждение, за които представя списък.
Прокурорът от Окръжна прокуратура –
Русе дава заключение за основателност на жалбата и счита, че решението на
Районен съд – Русе следва да бъде отменено като вместо него бъде постановено
друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.
След като обсъди оплакванията в
жалбата, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши
служебна проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено
следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила
съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата
е основателна.
Фактическата обстановка е правилно
установена от въззивната инстанция.
От събраните във въззивното
производство доказателства се установява, че служителят С.Г.Г. изпълнявал
длъжността „председател кооперация“ в кооперацията – касационен жалбоподател. Във
връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за
неизплатени им трудови възнаграждения контролните органи извършили проверка,
резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021
г. В т.143 от този протокол се съдържат констатации, според които трудовото
възнаграждение на С.Г.Г., на длъжност „председател кооперация“, за месец октомври
2020 г. било начислено във ведомостта за заплати в размер на 1512 лева като
след приспадане на дължимите данъци и осигуровки на служителя е следвало да
бъдат изплатени 1173,29 лева. На същия бил изплатен само аванс в размер на 100
лева за посочения месец. Във връзка с така направените в протокола констатации,
с т.99 от разпоредителната част на същия, спрямо работодателя била приложена
принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ като му били
дадени задължителни предписания да изплати на служителя начисленото трудово
възнаграждение за месец октомври 2020 г. в пълен размер и бил определен срок за
изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.
Задължителните предписания
представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на
обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата
на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната
административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение
на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът,
в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния
представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния
председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана
по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14
– дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е. считано
от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60, ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№
21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с
която направил искане за продължаване до
28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане
било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. определеният срок за
изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до
25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, касаторът депозирал последваща
молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец.
Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки удължаването на срока
за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените
предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и
усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№
21009990/26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не
било уважено.
Във връзка с контрола по спазване
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по
работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били
обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в т.99
от този протокол, дадените предписания не били изпълнени.
За да отмени обжалваното пред него
наказателно постановление, районният съд приел, че всяко конкретно предписание
следва да отговаря на изискванията за форма, които законът – чл.59 от АПК,
поставя към административния акт, което условие в случая не било спазено. Позовал
се е на чл.404, ал.3 и ал.4 от КТ като е приел, че принудителната
административна мярка е израз само на административна принуда за спазване на
трудовото законодателство и не представлява процесуален ред за принудително
събиране на трудовото възнаграждение, какъвто потенциален спор между
работодател и наето лице може да се реши само от съда. Посочил е, че наказващият
орган е следвало да обобщи резултатите от извършените проверки по повод на
наложената принудителна административна мярка и да обоснове извод има ли
извършено нарушение на същата и при положителен отговор – да наложи санкция в
установения размер като съобрази тежестта на нарушението и респективно –
възможността нарушителят да бъде наказан и със санкция в максималния законов
размер. Счел е, че чл.415, ал.1 от КТ не предвижда нарушение, изразяващо се в
частично неизпълнение на ПАМ, то АУАН се явява съставен при неправилно
приложение на процесуалния и материалния закон, а наказателното постановление –
незаконосъобразно и подлежащо на отмяна.
Решението на въззивната инстанция е
неправилно.
Както основателно поддържа и
касатора, в съдебната фаза на административнонаказателното производство е
недопустим инцидентен контрол за законосъобразност на влезлия в сила и поради
това добил стабилитет индивидуален административен акт – дадените на
работодателя задължителни предписания. Съгласно чл.84 от ЗАНН, в това
производство се прилагат процесуалните правила на НПК, който кодекс не предвижда
подобна възможност. Следва да се отбележи, че, доколкото касаторът е бил страна
в административното производство по издаване на административния акт и е
разполагал с възможността да го обжалва, косвеният контрол за законосъобразност
не може да бъде обоснован и с разпоредбата на чл.17, ал.2 от ГПК. Защитата
срещу влезлите в сила административни актове, които не са оспорени пред съд, се
реализира в производство по възобновяване на производствата по тяхното
издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и сл. от АПК, каквото
производство в случая не е проведено. В настоящото производство инцидентният
контрол би бил недопустим и по съображения, свързани с валидността на акта, за
чието неизпълнение е наложена санкцията по чл.415, ал.1 от КТ. Това е така,
защото дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в
регламентираните за това срокове, то, съгласно чл.149, ал.5, респ. чл.168, ал.3
от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на
нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се
обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл. Следователно
касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му
предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и
което изключва оспорването им с подобни доводи в настоящото производство.
От горното се налага извод, че в обжалваното
решение контролираната инстанция е извършила един недопустим инцидентен контрол
за законосъобразност на влезлия в сила административен акт и то по съображения,
които биха довели единствено до неговата унищожаемост (липса на мотиви, според
приетото от въззивната инстанция), като в резултат на това е достигнала до
неправилния извод за неговата незаконосъобразност.
Само за пълнота следва да се
отбележи, че липсата на мотиви на административния акт (чл.59, ал.2, т.4 от АПК), при наличие на разпоредителна част на същия, би представлявала съществено
нарушение на административнопроизводствените правила, което принципно би довело
единствено до унищожаемост, а не до нищожност на акта. Този порок обаче може да
бъде саниран чрез излагането на мотивите в друг документ, с който страните са
могли своевременно да се запознаят (вж. т.3 от Тълкувателно решение № 16 от
31.III.1975 г., ОСГК).
В случая такава липсва на мотиви не е
налице.
Както основателно сочи касатора,
обстоятелството, че множество задължителни предписания са обективирани върху
един и същ материален носител (един и същ протокол от извършена проверка) не
променя правната им природа на индивидуални административни актове, доколкото
всяко предписание представлява отделно властническо волеизявление, макар и
адресирано до същия правен субект. Вземането за трудовото възнаграждение е
типично периодично вземане, платимо авансово или окончателно всеки месец на два
пъти, доколкото не е уговорено друго – чл.270, ал.2 от КТ. Това означава, че
неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение или обезщетение по
КТ, дължимо на всеки отделен работник или служител, съставлява и отделно
нарушение на трудовото законодателство, а оттам - и основание на работодателя
да бъде дадено и отделно предписание за неизпълнението на всяко такова
нарушение. Неизпълнението на всяко отделно предписание, от друга страна, осъществява
самостоятелно състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ.
В съответствие с изискването по
чл.59, ал.2, т.4 от АПК, в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. за всеки
конкретен случай на установено нарушение на трудовото законодателство се
съдържа констативна част, представляваща мотивите на акта, както и
разпоредителна част, в която е обективирано властническото волеизявление. Както
беше посочено по-горе, в настоящия случай мотивите на акта се съдържат в т.143
от протокола, а принудителната административна мярка е приложена с т.99 от
същия, в която изрично се препраща към констатациите по т.143.
На следващо място, доколкото този
въпрос касае съответствието на въззивното решение с материалния закон, за което
касационната инстанция е длъжна да следи служебно – арг. от чл.218, ал.2 от АПК,
а такива съображения са изложени и в депозираната пред въззивната инстанция
жалба с вх.№ 16255/26.08.2021 г., следва да се отбележи, че успоредното
съществуване на членствено и трудово правоотношение между кооперацията и
конкретния работник или служител, който е и неин член, не изключва материалната
компетентност на органите, издатели на АУАН и НП.
Според § 2 от ДР на КТ, разпоредбите
на този кодекс се прилагат съответно и към трудовите правоотношения на
членовете-кооператори в производствени кооперации, доколкото в закон или в
устав не е предвидено друго. В ЗК обаче такова „друго“ по отношение на
характера на дължимата от работодателя престация не е предвидено. Напротив, чл.9,
ал.2 от ЗК регламентира, че кооперация с предмет на дейност производство на
стоки и извършване на услуги, а такава – производствено потребителна е и
кооперацията – касатор, може да осигури на член на кооперацията работа по
трудово правоотношение с кооперацията. В задължителната съдебна практика (вж. Тълкувателно
решение № 4 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 4/2005 г., ОСГК и ОСТК) е
изяснено, че в дейността на производствената кооперация член-кооператора може
да участва с труд като престира своята работна сила срещу трудово
възнаграждение като участието на член-кооператора в дейността на кооперацията с
труд се регламентира с трудов договор. Следователно, както беше посочено, касае
се до две успоредно съществуващи правоотношения – членствено и трудово, които
взаимно се допълват, а не се изключват. На следващо място, в чл.2, ал.4 от ЗК
изрично е предвидено, че в устава могат да се уреждат трудови и осигурителни
отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие с действащото
трудово и социално законодателство. Според чл.269, ал.1 от КТ, трудовото възнаграждение
се изплаща в пари като ал.2 предвижда, че в натура могат да се изплащат само
допълнителните трудови възнаграждения или част от тях, ако това е предвидено в
акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор.
Това разрешение е в съответствие и с Конвенция № 95 на МОТ за закрилата на
работната заплата, 1949 г., ратифицирана и в сила за Република България от 7
ноември 1956 г. Недопустимо, на основание чл.2, ал.4 от ЗК вр.чл.269, ал.1 от КТ, би било в устава на кооперацията да се уговаря заплащането на основната
работна заплата в натура. Подобни клаузи, доколкото противоречат на закона, не
обвързват нито работниците – член кооператори, нито органите на Дирекция
„Инспекция по труда“ - Русе, които разполагат с всички правомощия по контрол за
спазване на трудовото законодателство, регламентирани в КТ. В допълнение на
това следва да се отбележи, че чл.9, ал.2, т.5 от Устава на кооперацията –
касатор предвижда, че „всеки член на ППК има право: да получава възнаграждения
за вложения труд, като част от него може да бъде в натура-земеделски продукти с
включен ДДС“, т.е. касае се до право на член-кооператора, а не до задължение
той да приема заплащане на своя труд в натура, а освен това натуралното
заплащане на труда е уговорено като възможност само за част от
възнаграждението, което е допустимо, съгласно чл.269, ал.2 от КТ, за
допълнителните такива.
По въпроса относно характера на
правоотношението, респ. правната квалификация на иск за заплащане на трудово
възнаграждение на председател на кооперация, в преобладаващата част от
съдебната практика на ВКС се приема, че се касае до трудово правоотношение,
съответно до иск по чл.128, т.2 от КТ (вж. решение № 826 от 13.12.2010г на ВКС
по гр.д. № 1273/2010 г., ІV г.о., решение № 130 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр.д.
№ 141/2010 г., ІV г.о., решение № 125 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр.д. №
5096/2008 г.,ІІ г.о. и др.). Трудовият характер на правоотношението със С.Г.Г.
за длъжността „председател кооперация“ се установява и от доказателствата по
делото. Вярно е, че съгласно чл.26, ал.2, т.4 от ЗК, в качеството на законен
(органен) представител на кооперацията, именно председателят сключва и
прекратява трудовите договори, наказва и награждава работници и служители на
кооперацията и определя трудовите им възнаграждения. При липсата на изрична
законова разпоредба – арг. от чл.61, ал.2 от КТ, която да указва кой да сключи
трудов договор със самия председател на кооперацията от името на същата, като
работодател, то следва да се приеме, че това следва да стане от самия председател,
действащ в качеството на законен (органен) представител на юридическото лице. В
същото време чл.8, ал.4, изр. второ от КТ изрично сочи, че отказът от трудови права, както и
прехвърлянето на трудови права или задължения са недействителни, т.е. макар и
същото физическо лице да представлява кооперацията, в качеството си на неин
служител то не може да се откаже от основното си трудово право – правото на
трудово възнаграждение за положения труд. Това възнаграждение, на общо
основание, следва да бъде начислено и заплатено в уговорените срокове от страна
на кооперацията, като работодател.
Следва да бъдат споделени
съображенията на въззивната инстанция, според които основното възражение на
касатора по приложението на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН, поддържано и пред
касационната инстанция, е неоснователно.
Според т.1 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС
на Втора колегия на ВАС, сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни, а не
преклузивни, както неправилно поддържа касационния жалбоподател. Според т.2 от
същото тълкувателно решение, разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към
уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в НК.
Съставът на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ, за което на касатора е наложено административно наказание, се изразява в
неизпълнение на принудителна административна мярка, приложена от контролен
орган за спазване на трудовото законодателство. Безспорно е, че нарушението е
формално, на просто извършване, защото съставът му не включва настъпването на
определени общественоопасни последици, а е достатъчно самото извършване на
деянието. Ясно е също, че изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие
– неизпълнение на задължение, произтичащо от индивидуален административен акт. Самият
срок за изпълнение на принудителната административна мярка обаче не е елемент
от обективната страна на състава на нарушението по чл.415, ал.1 от КТ (за
разлика, например, от престъплението по чл.293а от НК, за което ВКС приема, че
не е продължено – вж. решение № 265/27.05.2009 г. по н.д. № 239 по описа за
2009 г. на ВКС, I н.о. и сходно на престъплението по чл.183, ал.1 от НК, съставът на което също не включва срок, в който задължението за издръжка да
не е било изпълнено и в константната съдебна практика безпротиворечиво се
приема, че то е продължено – вж. решение № 300 от 29.V.1992 г. на ВС по н. д. №
240/92 г., I н. о., решение № 424/22.12.2014 г. по н.д. № 1345/2014 г. по описа
на ВКС, I н.о.). Срокът
за изпълнение на принудителната административна мярка стои вън от състава на
нарушението като бездействието на работодателя е въздигнато в нарушение едва
след изтичането му. Следователно
нарушението по чл.415, ал.1 от КТ е от категорията на продължените - бездействието
на работодателя създава едно трайно, непрекъснато противоправно състояние,
чието начало се слага от деня, следващ изтичането на предписания с
административния акт срок за неговото изпълнение и продължава до неговото
прекратяване чрез изпълнение на така приложената принудителна административна
мярка. При продължените нарушения, на основание чл.80, ал.3 от НК вр.чл.11 от ЗАНН, тримесечният давностен срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН, в
приложимата редакция на този текст, тече от прекратяването на нарушението, т.е.
от изпълнението на даденото задължително предписание. И това е така именно
поради факта, че до прекратяване на траещото във времето нарушение нарушителят
постоянно, във всеки един момент, осъществява неговия състав. Както беше
посочено, в конкретния случай доказателства за заплащане на дължимото трудово
възнаграждение за месец октомври 2020 г.
на С.Г.Г. в пълен размер не са били представени както пред въззивната, така и
пред настоящата касационна инстанция, т.е. нарушението не е било преустановено,
поради което следва да се приеме, че този давностен срок въобще не е започвал
да тече.
Дори
и да се приеме, че процесното нарушение не е от категорията на продължените,
поради което давностният срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН тече от
неговото довършване, то неговото начало не е сложено на 26.02.2021 г., както поддържа
касатора.
Както
се приема и в задължителната съдебна практика (вж. мотивите на Тълкувателно
решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и
Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК)
понятието „откриване на нарушителя“ по смисъла на чл.34, ал.2, изр.второ от ЗАНН, не е легално дефинирано в същия закон, но доктрината и съдебната практика
безпротиворечиво приемат, че откриване има, когато компетентният орган
разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да
идентифицира извършителя му. Това е моментът, в който необходимите за това
материали и/или информация са налични в съответната администрация, защото от
тогава фактически и юридически съществува възможност овластеният за това орган
да определи субекта на нарушение, времето и мястото на извършването му, ведно
със съществените му признаци от обективна и субективна страна по определен
състав.
Касационната
инстанция намира, че едва при извършването на последващата проверка контролните
органи, компетентни да установяват извършването на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ чрез съставянето на АУАН, са събрали данни за това, че дадените
задължителни предписания за заплащане на трудовото възнаграждение за месец октомври
2020 г. по отношение на конкретния служител действително не са били изпълнени,
т.е. едва при извършената последваща проверка нарушителят е бил открит по
смисъла на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН - от този момент компетентният орган вече е разполагал
с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира
извършителя му, в лицето на касатора. В т.99 от протокола от извършената
проверка с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. е записано, че на 05.04.2021 г., при
извършване на проверка за спазване на трудовото законодателство по документи в
сградата на Д ИТ – Русе, било установено, че работодателят не е изпълнил
приложената принудителна административна мярка – задължително предписания № 99
по протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., отнасящо се до: работодателят да
изплати в пълен размер начисленото трудово възнаграждение за месец октомври
2020 г., съгласно изработената от него ведомост, на С.Г.Г., на длъжност
„председател кооперация“. Следва да се приеме, че нарушението е било открито на
посочената в протокола дата на извършването на проверката по документи, а
именно на 05.04.2021 г. АУАН е издаден на 16.06.2021 г., поради което очевидно
е, че към датата на неговото издаване регламентираният в чл.34, ал.1, изр.второ
от ЗАНН тримесечен давностен срок, считано от датата на откриване на нарушителя
– 05.04.2021 г., не е бил изтекъл.
За
пълнота, независимо, че тези въпроси касаят законосъобразността на един влязъл
в сила административен акт, поради което, както беше посочено по-горе, не могат
да бъдат пререшавани в настоящото производство, следва да се отбележи, че
правомощието на контролните органи на инспекцията по труда по чл.404, ал.1,
т.12 от КТ да дават задължителни предписания на работодателя за изплащане на
неизплатени трудови възнаграждения не е обвързано с изискване трудовото
правоотношение да е било прекратено. Този текст гласи, че тези органи могат да
„…да дават задължителни предписания на работодателя и органа по назначаването
за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване
на трудовите правоотношения“. Тълкуването на разпоредбата не оставя съмнение,
че изискването за прекратяване на трудовите правоотношения се отнася само към
обезщетенията, които се дължат при прекратяването им, а не и към трудовите
възнаграждения, които са изискуеми както при време на действие на тези
правоотношения, така и след тяхното прекратяване, съответно контролните органи
разполагат с правомощието да предписват тяхното изплащане независимо от това
дали трудовото правоотношение е било прекратено или не.
На следващо място, контролните органи
на инспекцията по труда разполагат с правомощието да дават задължителни
предписания за изплащане в пълен размер на дължимите трудови възнаграждения и в хипотезата, когато работодателят е заплатил
гарантирания минимум по чл.245, ал.1 от КТ от 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не
по-малко от минималната работна заплата за страната. Цитираната разпоредба не
създава някакво субективно право за работодателя – по своя преценка да изплаща
по-ниско от договореното трудово възнаграждение, и то не ежемесечно, а когато
намери за добре (вж. мотивите към решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС по к. д. №
3/2017 г.), поради което изплащането на гарантирания минимум по чл.245, ал.1 от КТ не води до отпадане на правомощието на контролните органи по чл.404, ал.1,
т.1, респ. т.12 от КТ.
В разглеждания случай от трудово
възнаграждение за месец октомври 2020 г. в нетен размер от 1173,29 лева, на
служителя са изплатени само 100 лева, т.е. дори не е налице хипотезата на
чл.245, ал.1 от КТ. Неизпълнението на задължението за заплащане на трудовото
възнаграждение, дори в случаите, в които то е частично заплатено, поражда
правомощието за контролните органи да приложат ПАМ от разглеждания вид, чието
неизпълнение, на следващо място, представлява и нарушение по чл.415, ал.1 от КТ. Поради това неправилно въззивната инстанция е приела, че в случая се касае
до частично неизпълнение на ПАМ – по отношение на конкретната мярка
неизпълнението е пълно, макар и неизпълнението на задължението за заплащане на
трудовото възнаграждение за месец октомври 2020 г. на конкретния служител да е
само частично. Както беше вече беше посочено, този въпрос е решен с един влязъл
в сила административен акт, инцидентният контрол за законосъобразност върху
който е недопустим.
Не е налице и нарушение на чл.42, т.3 и
т.4 от ЗАНН, респ. на чл.57, ал.1, т.5 от същия закон, изразяващи се в липса на
посочване в АУАН и НП на мястото на извършване на нарушението и липсата на
описание на същото, както се поддържа във въззивна жалба с вх.№
16255/26.08.2021 г. Константна е практиката на ВКС, според която
административните нарушения, осъществени чрез бездействие, се считат извършени
там, където е било дължимо съответното правнорелевантно действие. Разпоредбата
на чл.270, ал.1 от КТ предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието,
където се извършва работата. В АУАН и НП е посочено седалището на работодателя
– с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, което съвпада и с мястото на работа,
съгласно чл.66, ал.3 от КТ, т.е. това е мястото, където е било дължимо
изпълнението на дадените задължителни предписания чрез заплащане на трудовото
възнаграждение за месец октомври 2020 г. Дължимото, според влезлите в сила
задължителни предписания, поведение от работодателя е подробно описано в АУАН и
НП.
Липсва възможност, с оглед степента на
неговата обществена опасност, нарушението да бъде квалифицирано като маловажен
случай било по текста на чл.28 от ЗАНН, било по специалния текст на чл.415в от КТ. Както се отбелязва и в мотивите на решение № 14 от 23.11.2000 г. на КС на
РБ по конст. д. № 12/2000 г., „…в съвременните условия основна цел почти на
всеки труд е получаването на трудово възнаграждение, което е от първостепенна,
може да се каже биологическа, важност за отделния човек“.
Особената важност на своевременното
изплащане на трудовото възнаграждение налага и неговата засилена закрила, като
първостепенно право на работника или служителя, от страна на държавата. Както
беше отбелязано, нито във въззивната, нито в касационната инстанция
работодателят е представил доказателства в подкрепа на изложеното във
въззивната жалба твърдение, че „процесното трудово възнаграждение е платено на
служителя на кооперацията преди издаването на наказателното постановление“. Обстоятелството,
че работодателят е изпитвал финансови затруднения, не го освобождава от
отговорност – арг. от чл.245, ал.2 от КТ и чл.81, ал.2 от ЗЗД. Задължението по
чл.128, т.2 от КТ за заплащане на трудовото възнаграждение е парично, поради
което работодателят е бил длъжен да намери подходящ начин (чрез заем, продажба
на продукция, а при необходимост – на машини и инвентар, които не са от
първостепенна необходимост и др.под.) да осигури средства за изплащане на
трудовите възнаграждения, на които неговите работници и служители и техните
семейства разчитат за покриване на всекидневните си нужди.
Неоснователни са и поддържаните пред
касационната инстанция доводи, според които наложеното административно
наказание противоречи на целите по чл.12 от ЗАНН. Както се каза, заплащането на
трудовото възнаграждение е от изключителна важност за отделния работник или
служител като то е типично периодично вземане, поради което неплащането на
всяко отделно месечно трудово възнаграждение или обезщетение по КТ, дължимо на
всеки отделен работник или служител, съставлява и отделно нарушение, за отстраняването
на което правилно на работодателя са дадени и отделни задължителни предписания.
Неизпълнението на всяко от тях осъществява самостоятелно състав на нарушение по
чл.415, ал.1 от КТ. Нормата на чл.18 от ЗАНН изрично предвижда, че когато едно
и също лице е извършило няколко отделни нарушения, наложените наказания се
изтърпяват поотделно за всяко едно от тях. Поради това и спрямо касатора са
издадени множество наказателни постановления, с които той е санкциониран за неплащане
на отделните месечни трудови възнаграждения и обезщетения по КТ, дължими на конкретни
работници или служители. Щом това следва от самия закон – чл.18 от ЗАНН, то
очевидно е, че налагането на множество административни наказания според броя на
неплатените в срок трудови възнаграждения, само по себе си, не противоречи на
целите, регламентирани пак от същия закон – чл.12 от ЗАНН.
Като е достигнал до
противоположни правни изводи районният съд е постановил решението си в
противоречие с материалния закон, поради което то следва да бъде отменено като
неправилно, а вместо него следва да бъде постановено друго, с което
наказателното постановление бъде потвърдено.
С оглед изхода
на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК
вр. чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на касатора следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство
както в касационното, така и във въззивното производство, чийто размер,
съгласно чл.63д, ал.5 от ЗАНН и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната
помощ, съдът определя на 80 лева за всяка от двете съдебни инстанции, или общо
160 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по
тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на
юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта
едноличен административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2,
ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по
труда“.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 138/09.02.2022 г., постановено по АНД № 1856/2021 г. по описа
на Районен съд – Русе, с което е отменено наказателно постановление № 18-001809/09.08.2021
г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № 18-001809/09.08.2021 г.,
издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с което, за
нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на Производствено
производителна кооперация „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, ул.“Искър“ № 1,
представлявана от председателя С.Г.Г., е наложено административно наказание „имуществена
санкция“ в размер на 1500 лева.
ОСЪЖДА
Производствено
производителна кооперация „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, ул.“Искър“ № 1,
представлявана от председателя С.Г.Г., да заплати на Изпълнителна агенция
„Главна инспекция по труда“, със седалище в гр.София, бул."Княз Александър
Дондуков" № 3, представлявана от изпълнителния директор Е. А., сумата от 160 лева – юрисконсултско
възнаграждение във въззивното и касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: