№ 5473
гр. София, 27.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Мария Г. Шейтанова
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело
№ 20211100507598 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5061847/28.05.2020 г., подадена
от ответника в първоинстанционното производство Главна дирекция
„Гранична полиция“ - МВР, чрез гл.юрк. А.Н., срещу Решение №
60695/07.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 61973/2019 г. по описа на СРС, 58
с-в, с което Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати
на М. В. Р. на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 3210,69 лв., представляваща
неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден труд, положен в периода
01.07.2016 г. – 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата
на подаване на исковата молба (28.10.2019 г.) до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 504,46 лв. – обезщетение в размер на
законната лихва за забава в периода от 01.10.2016 г. до 28.10.2019 г.
В жалбата се излага становище за необоснованост на обжалвания
съдебен акт и за постановяването му при неправилно приложение на
материалния закон. Твърди се, че за процесния период ищецът е изпълнявал
служебните си задължения на 12 - часови (дневни и нощни) работни смени,
съгласно месечни графици, като отработеното време се е изчислявало
сумирано. Сочи, че в резултат на това сумирано изчисляване е формиран
резултат, като при надвишаване на нормата работни часове, на ищеца е
заплащана сума за извънреден труд, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР.
1
Поддържа се, че при изчисляване компенсирането на положения извънреден
труд, е приложена нормативната уредба по специалния ЗМВР. Счита, че в
случая приложение следва да намери именно редът, регламентиран с Наредба
№ 8121з-776 от 29.07.2016 г. (обн. ДВ. бр. 60 от 02.08.2016 г.) и Наредба №
8121з-908 от 02.08.2018 г. (обн. ДВ. бр. 67 от 14.08.2018 г.), не Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата. Сочи се, че по отношение
служителите на МВР в процесния период е действала друга наредба, съгласно
която не е допустимо превръщането на нощните часове труд в дневни с
определен коефициент. Счита, че за да е налице незаплатен извънреден труд
следва ищецът действително да е работил извън установеното работно време
по график. В случая твърди, че всеки положен час труд своевременно
ежемесечно е заплащан на ищеца. Намира за неправилен изводът на
първоинстанционния съд, че се дължат суми за извънреден труд след
преизчисляване с коефициент 1,143. Първоинстанционното решение се
обжалва и в частта, в която е уважен предявеният от ищеца иск за суми за
допълнително възнаграждение за труд, положен по време на инструктаж, от
30 минути преди всяка смяна за посочения в исковата молба период, както и
лихви върху тях, но не са изложени никакви конкретни съображения относно
изводите на СРС за дължимост на тези суми. С оглед на изложеното се отправя
искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените
искове – да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият М. В. Р., чрез адв. О., е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба вх. № 25095762/04.06.2021 г.,
с който се изразява становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
законосъобразно му е присъдено допълнително възнаграждение за положен
извънреден нощен труд, чрез преизчисляването му в дневен с прилагане на
коефициент 1,143, както и възнаграждение за извънреден труд по време на
инструктаж от 30 минути преди всяка смяна. Посочва се, че след задълбочен
анализ на събраните доказателства, съдът правилно е приел, че при сумирано
изчисляване на работното време и при непълнота в специалната уредба
относно служителите в МВР, субсидиарно следва да намери приложение
общата норма на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. По отношение на допълнителното
възнаграждение за положен труд по време на инструктаж от 30 минути преди
всяка смяна за исковия период поддържа, че ответникът не е оспорвал нито в
отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба, че се провежда
инструктаж от 30 минути преди всяка смяна и че не платен извънреден труд за
времето, ангажирано под формата на инструктаж. Поддържа, че е невъзможно
времето за инструктаж да се включи в 12 часовите смени, тъй като по това
време не би имало кой да носи службата при непрекъснат режим на работа.
Намира, че са доказани всички предпоставки за основателност на предявените
искове. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
В молба от 17.02.2025 г. ищецът е направил на основание чл. 233 ГПК
2
изричен отказ от част от иска по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за
горницата над сумата от 1574,53 лв. до пълния претендиран размер от 3210,69
лв., представляваща обезщетение за извънреден труд, явяващ се разликата
между положеният нощен труд и размера на превърнатия нощен в дневен
труд, формиран след преизчисляване на нощните часове с коефициент 1,143 за
периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането, както и от иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
горницата над сумата от 250,79 лв. до пълния претендиран размер от 504,46
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
31.10.2016 г. до 28.10.2019 г. Изложени са съображения за основателност на
иска по чл. 179, ал.1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за извънреден труд за
времето, ангажирано под формата на инструктаж, както и свързания с него
акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до горепосочените размери.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е
валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания
относно неговата правилност, намира следното:
Предявени са искове с правна квалификация чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр.
чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Между страните в производството не е спорно, а и се подкрепя от
представените писмени доказателства, че през процесния период ищецът е
работил при ответника на длъжност „младши инспектор/старши полицай“ в
Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Аерогари, ГКПП – Аерогара
София като държавен служител по смисъла на чл.142, ал. 1, вр. с ал. 2 ЗМВР.
За безспорно е обявено и обстоятелството, че преди всяко дежурство за
период от 30 минути е извършван инструктаж на ищеца - време, за което не му
е заплащано възнаграждение от ответника.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, за
процесния период от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ищецът е положил общо
460 дежурства и е участвал в 233 инструктажа, в рамките на които е
осъществил общо 471 часа извънреден, незаплатен труд за инструктаж.
3
С молбата от 17.02.2025 г. ищецът е посочил, че размерът на
претенцията по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР, касаеща
обезщетението за извънреден труд за времето, ангажирано под формата на
инструктаж, възлиза на сумата от 1574,53 лв., а съответно обезщетението за
забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху горепосочената главница е в размер на сумата
от 250,79 лв. Въззивникът-ответник не е оспорил така посочения размер на
исковите претенции.
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че с оглед направения от
ищеца в хода на въззивното производство частичен отказ по смисъла на чл.
233 ГПК от исковете по чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР за горницата
над сумата от 1574,53 лв. до пълния претендиран размер от 3210,69 лв.,
представляваща обезщетение за извънреден труд, явяващ се разликата между
положеният нощен труд и размера на превърнатия нощен в дневен труд,
формиран след преизчисляване на нощните часове с коефициент 1,143 за
периода от 01.07.2016 г. до 30.06.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането, както и от иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за
горницата над сумата от 250,79 лв. до пълния претендиран размер от 504,46
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
31.10.2016г. до 28.10.2019г., първоинстанционното решение следва да бъде
обезсилено в горепосочената част, а производството по делото – прекратено.
Поради изложеното, въззивният съд не следва да обсъжда основните
съображения в жалбата на ответника, свързани с въпросите дали при отчитане
и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на
КТ и НСОРЗ, в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ или следва да
се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на
него подзаконови нормативни актове.
По иска за заплащане на възнаграждение за времето на 30 минутен
инструктаж, въззивната жалба е бланкетна, тъй като в нея не са изложени
каквито и да било доводи и твърдения за порочност на обжалваното решение в
тази му част.
В действащия понастоящем Граждански процесуален кодекс /ГПК/- в
сила от 1.03.2008 г., характерът на виззивната инстанция като съд по същество
е запазен, но са въведени ограничения при събирането на доказателства и при
извършваната от съда проверка за правилността на първоинстанционното
решение, като съгласно чл.269 ГПК съдът е ограничен до посоченото от
жалбоподателя /т. нар. „ограничен въззив”/.
Според разпоредбата на чл.260, т.3 ГПК въззивната жалба трябва да
съдържа указание в какво се състои порочността на обжалваното решение.
Същевременно при проверката на редовността на въззивната жалба няма
основание за оставянето й без движение, респ. за връщането й, ако същата не
отговаря на горепосоченото изискване, който извод следва от разпоредбата на
чл.262, ал.1 ГПК.
4
С това законодателно е възприето корективно тълкуване на дадената в
ГПК /отм./ уредба на т.нар. „пълен въззив”, при който няма ограничения при
събирането на доказателства от въззивния съд и произнасянето му в рамките
на посочените в жалбата оплаквания.
Съгласно приложимата норма на чл.269 ГПК въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата по отношение правилността на
атакуваното решение, като според даденото в Тълкувателно решение № 1 от
09.12.2013 г. по т.д. № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.1, тълкувателно
разрешение, отклонение от това правило е обосновано единствено с
приложението на императивни материалноправни норми и със служебното
съблюдаване интереса на някоя от страните по делото, каквито хипотези в
случая не са налице.
Констатираната разлика с въззивното обжалване по ГПК /отм./, при
несъмнено запазения и с новия ГПК характер на въззивната инстанция като
такава по същество, води до извод, че при въззивното обжалване по
действащия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. За това, което не е посочено от
жалбоподателя, ефектът на първоинстанционното решение се запазва.
Следователно въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е
неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен за валидността и
допустимостта на обжалвания съдебен акт /според приетото по- горе
първоинстанционното решение е валидно и допустимо/.
Поради изложеното и доколкото жалбата на ответника не съдържа
конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт в
частта му, с която Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да
заплати на М. В. Р. на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т.
2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 1574,53 лв.,
представляваща обезщетение за извънреден труд за времето, ангажирано под
формата на инструктаж, положен в периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г., ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба
(28.10.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата
от 250,79 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забава в периода от
01.10.2016 г. до 28.10.2019 г., въззивният съд не може да формира собствени
изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното
решение, а следва да го потвърди в тази му част - чл.271 ГПК.
По отношение на разноските:
Предвид частичното обезсилване на решението поради отказ от иска от
ищеца, то следва да се обезсили и в частите, в които са присъдени разноски в
негова полза на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва : над размера на
сумата от 196,53 лв. – адвокатско възнаграждение, а също и в полза на СРС,
по чл. 78, ал. 1 и ал. 6 ГПК : над размера на сумата от 87,67 лв. – държавна
5
такса и над размера на сумата от 147,40 лв. – депозит за вещо лице.
С оглед изхода на спора право на разноски във въззивното производство
имат и двете страни.
Предвид обстоятелството, че отказът от иска е направен едва пред
въззивната инстанция, право на разноски за частта, в която е направен отказ от
исковете има ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4, вр. с ал. 8 ГПК. Настоящият въззивен съдебен
състав намира, че в негова полза следва да присъдена сумата от общо 96,25 лв.
– разноски във въззивното производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Предвид факта, че в останалата й част въззивната жалба е
неоснователна, право на разноски има въззиваемият, който е претендирал
сумата от 480,00 лв. – адвокатско възнаграждение. Релевираното от
въззивника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява
основателно, като настоящият въззивен съдебен състав намира, че съобразно
правната и фактическа сложност на делото, размерът на адвокатското
възнаграждение следва да бъде намален съгласно постановките на решение
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, като съразмерно на уважената част
от исковете на въззиваемия се следват разноски в размер на сумата от 98,26 лв.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 233 ГПК Решение № 60695/07.03.2020
г., постановено по гр.д.№ 61973/2019 г. по описа на СРС, 58 с-в., в частта, в
която Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати на М.
В. Р., ЕГН **********, на основание чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР
обезщетение за извънреден труд, явяващ се разликата между положеният
нощен труд и размера на превърнатия нощен в дневен труд, формиран след
преизчисляване на нощните часове с коефициент 1,143 за периода от
01.07.2016 г. до 30.06.2019 г. за горницата над сумата от 1574,53 лв. до пълния
претендиран размер от 3210,69 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва за забава в периода от 01.10.2016 г.
до 28.10.2019 г. за горницата над сумата от 250,79 лв. до пълния претендиран
размер от 504,46 лв., а също и в частта за разноските по делото над размера
на сумата от 196,53 лв., а в полза на Софийски районен съд – над размера на
сумата от 87,67 лв. – държавна такса и над сумата от 147,40 лв. – депозит за
вещо лице.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в горепосочената част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 60695/07.03.2020 г., постановено по гр.д.
№ 61973/2019 г. по описа на СРС, 58 с-в, в останалата част, в която Главна
дирекция „Гранична полиция“ – МВР е осъдена да заплати на М. В. Р., ЕГН
6
**********, на основание чл. 179, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5 ЗМВР и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 1574,53 лв., представляваща
обезщетение за извънреден труд за времето, ангажирано под формата на
инструктаж, положен в периода 01.07.2016 г. – 30.06.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба
(28.10.2019 г.) до окончателното изплащане на задължението, както и сумата
от 250,79 лв. – обезщетение в размер на законната лихва за забава в периода от
01.10.2016 г. до 28.10.2019 г.
ОСЪЖДА М. В. Р., ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция
„Гранична полиция“ – МВР на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4, вр. с ал. 8 ГПК
сумата от 96,25 лв. – разноски във въззивното производство за държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР да заплати на
М. В. Р., ЕГН **********, сумата от 98,26 лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението не подлежи на касационно обжалване - съгласно чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7