№ 905
гр. София, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100513419 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 13692 от 08.08.2023 г., постановено по гр. д. №
19342/2022 г. на Софийски районен съд, 56-и състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Профи Кредит България“
ЕООД срещу Е. А. И. положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за следните суми: 3450,62 лв. – неизплатена част от главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 17.05.2018 г.; 1967,02 лв. –
договорно възнаграждение за периода от 15.07.2020 г. до 04.08.2021 г.; 706,18
лв. – лихва за забава за периода от 16.07.2018 г. до 04.08.2021 г. и 127,57 лв. –
законна лихва, начислена за периода от 04.08.2021 г. – датата на обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита, до 29.09.2021 г. – суми за които е
издадена заповед за изпълнение от 25.10.2021 г. по ч. гр. д. № 56549/2021 г. по
описа на СРС, 56-и състав. Със същото решение е отхвърлен и предявеният
от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Е. А. И. осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 2781,40 лв.,
представляваща непогасена част от възнаграждение пакет от допълнителни
услуги.
Съобразно изхода на спора с решението е разпредЕ. и отговорността за
разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата от 1210 лв., представляваща разноски
1
за исковото производство, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати
по сметка на СРС сумата от 400 лв., представляващо платено от бюджета на
съда възнаграждение за вещо лице.
В законоустановения срок срещу решението в частта, с която са
отхвърлени претенциите на „Профи Кредит България“ ЕООД за главница до
размера от 1712,22 лв. и за договорно възнаграждение в размер на 1967,02 лв.
е постъпила въззивна жалба от процесуалния представител на дружеството, в
която са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. На
първо място въззивникът счита, че заключението на съда досежно
недействителността на процесния договор за потребителски кредит е
неправилно, доколкото в същия ясно е посочена методиката на формиране на
годишен процент на разходите (ГПР), както и точният размер на дължимите
суми от длъжника. Посочва още, че в настоящия случай сключването на
споразумение за допълнителни услуги не е задължително условие за
получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия, с
оглед на което разходите за тях не следва да бъдат включвани в ГПР. Намира и,
че обстоятелството дали предвидените в договора допълнителни услуги
следва да бъдат включени в ГПР е въпрос, относим единствено към
действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло.
На следващо място според въззивника неправилен е изводът на
решаващия съд досежно нищожността на уговорената в процесния договор
клауза, касаеща фиксирания годишен лихвен процент (ГЛП) по заема. Намира
още, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави,
тъй като се касае за необезпечен кредит, осигурен от небанкова финансова
институция. Предвид изложеното счита, че договорната лихва е дължима и
сумата, платена по нея не следва да се прихваща с дължимата сума от
главницата, а от последната следва да се приспадне единствено платеното по
закупения пакет допълнителни услуги в размер на 1738,40 лв.
Ето защо е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на такова,
с което да бъде установено съществуването на вземане в полза на ищеца в
размер на 1712,22 лв. за главница и 1967,02 лв. за договорно възнаграждение.
В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата Е. И. не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Профи Кредит България“
2
ЕООД срещу Е. А. И. положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал.
1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над горницата от 1712,22 лв. до пълния
предявен размер от 3450,62 лв. – неизплатена част от главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 17.05.2018 г.; за сумата от 706,18 лв.
– лихва за забава за периода от 16.07.2018 г. до 04.08.2021 г. и за сумата от
127,57 лв. – законна лихва, начислена за периода от 04.08.2021 г. – датата на
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, до 29.09.2021 г., както и в
частта, с която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България“
ЕООД срещу Е. А. И. осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за сумата от 2781,40 лв., представляваща непогасена част от
възнаграждение пакет от допълнителни услуги, е влязло в сила и не е предмет
на настоящата проверка. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от
ГПК въззивният съд установи, че в останалата обжалвана част решението е
валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод
за неоснователност на предявените искове. При правилно разпредЕ.
доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението
си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. Според настоящата
съдебна инстанция същите са изцяло неоснователни, като във връзка с тях
следва да се добави следното:
От представените по делото доказателства се установява, че на
17.05.2018 г. между ищеца (кредитор) и Е.В.Й. (клиент) и ответницата Е. А. И.
(солидарен длъжник) е сключен договор за потребителски кредит №
**********, по силата на който кредиторът е отпуснал, а клиентът и
ответницата солидарно (т. IV от договора и чл. 10 от общите условия) са се
задължили да върнат предоставения кредит в размер на 5000 лв. Установява се
също, че част от сумата по договора за кредит в размер на 1156,88 лв. е
използвана за рефинансиране – съгласно т. V от договора за кредит, а
останалата сума в размер на 3843,12 лв., видно от приетото по делото
извлечение от банков превод, е преведена на клиента по посочената в договора
банкова сметка на 18.05.2018 г.
Видно от договора, параметрите на кредита са следните: размер на
кредита – 5000 лв.; срок на кредита – 36 месеца; размер на вноската по
кредита – 243,98 лв.; ГПР – 49.89 %; годишен лихвен процент – 41,17 % и
обща дължима сума по кредита – 8783,28 лв. С договора е закупен и пакет от
допълнителни услуги „Бонус +“, като дължимото възнаграждение по него е в
размер на 4519,80 лв. Общото задължение по кредита и допълнителните
услуги е 13303,08 лв. с общ размер на вноската 369,53 лв. и дата на
погасяване: 15-и ден от месеца, т. е. общата сума, която следва да върне
кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 36 месеца кредитен
ресурс от 5000 лв., е 13303,08 лв.
3
Процесният договор има характеристиката на такъв за потребителски
кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК), а солидарният длъжник – качеството на потребител
по смисъла на § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията,
установени с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, за спазването на които
съдът следи служебно.
Първият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали уговореното
възнаграждение за предоставените допълнителни услуги представлява разход
по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно посочените
разпоредби годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; изчислява се
по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Този текст възпроизвежда чл. 3, буква ж) от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година. Тълкуване е дадено с Решение на Съда на Европейския съюз
(СЕС) от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, т. 1. Според СЕС разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“
по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
Въззивната инстанция напълно споделя правните изводи в обжалваното
решение, че клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния
пакет услуги противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4,
вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и споразумението е сключено във вреда на потребителя
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което преповтарянето им в настоящото
решение не е необходимо. Подобно споразумение е нищожно на основание чл.
4
21, ал. 1 ЗПК.
В случая таксата за допълнителни услуги представлява общ разход и
следва да се включи при определяне годишния процент на разходите по
кредита. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин – идентичен с чл. 10,, пар. 2 буква
„ж“ от Директивата. Според Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело
C‑714/22, т. 2 член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница. Националната
правна уредба – чл. 22 ЗПК, предвижда, че ако това изискване не е спазено,
договорът е недействителен.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР от 49,89 %, с което
формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото
време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. При
договорените параметри, месечното задължение по изплащане на кредита
(кредит в размер на 5000 лв.), заедно с договорната лихва и стойността на
закупения пакет от допълнителни услуги, възлиза общо на 359,53 лв. Не става
ясно при посочен ГПР от 49,89 % какво друго е включено извън фиксирания
ГЛП от 41,17 %, като е очевидно, че при включване и на сумите за
допълнителните услуги ГПР реално е доста повече от посочения, при забрана
да не надхвърля 50 %. От изложеното може да се направят следните изводи в
нарушение на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК: ГПР не е ясно посочен;
ГПР не е и коректно посочен – не включва таксата за предоставяне на
допълнителните услуги.
Ето защо и въззивният съд намира, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, в който случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита (чл. 23 ЗПК). Следователно в случая ответницата не дължи заплащане
на договорно възнаграждение, лихва за забава и законна лихва, поради което
претенцията за установяването им е неоснователна.
От заключението по изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по договора за потребителски №
**********/17.05.2018 г. е усвоена сума в размер на 5000 лв. От тях сума в
размер на 1156,88 лв. е използвана за рефинансиране в полза на Е.В.Й.,
отчетено на 17.05.2018 г. по договор за потребителски кредит № **********, с
което е окончателно погасено задължение по кредит № **********, след
което на 18.05.2018 г. по смета на Е.В.Й. е усвоена сума в размер на 3843,12
лв. По кредита са отчетени плащания в общ размер от 5242,40 лв. Чистата
5
стойност на кредита е 5000 лв., поради което правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил изцяло предявените искове.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния жалбата следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение – потвърдено като правилно в обжалваните
части.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3
ответницата има право на разноски за въззивното производство. Страната
обаче не претендира присъждането на такива, поради което съдът не дължи
произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 13692 от 08.08.2023
г., постановено по гр. д. № 19342/2022 г. на Софийски районен съд, 56-и
състав.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6