№ 2101
гр. Варна, 22.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III А СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Диана К. Стоянова
при участието на секретаря Мая Т. Иванова
Сложи за разглеждане докладваното от Диана К. Стоянова Въззивно
гражданско дело № 20213100502564 по описа за 2021 година.
На именното повикване в 13:54 часа се явиха:
след спазване на разпоредбата на чл. 142 от ГПК
Въззивникът „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД , редовно
призован, не се представлява. Не е депозирана молба от страната.
Въззиваемият В. СТ. СТ. , редовно призована, не се явява, не се
представлява.
СЪДЪТ докладва постъпила молба с вх.№ 23310 от 15.11.2021 г. от
В.С. чрез адвокат Д.Ф., с която не се възразява по гледане на делото в
отсъствие на страната.
СЪДЪТ намира, че не са налице пречки по хода на делото предвид
редовното призоваване на страните, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО И ГО ДОКЛАДВА
1
съгласно Определение № 3768 от 25.10.2021 г.
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 297307/01.09.2021г. от „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ №
49, бл.53 Е, вх.В срещу решение №262436/06.08.2021г., постановено по
гр.дело № 15825/2020г. на Варненския районен съд, с което е прието за
установено в отношенията между въззивника и В. СТ. СТ., ЕГН **********,
адрес: с. **, ул. „***“ № 3, община Аврен, област Варна на основание чл. 22
ЗПК във връзка с 26, ал.1, предл.1 ЗЗД, че сключеният между тях договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **********/02.02.2018 г. е
нищожен като противоречащ на закона.
В жалбата е изложено становище за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Изложени са подробни правни
аргументи за това, че процесният договор не е сключен в противоречие с
нормата на чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит. Не налице и
заобикаляне на закона. В обхвата на общите разходи по кредита, които следва
да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходите за допълнителни
услуги, но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни
услуги са задължително условие за сключване на договора за кредит. В
случая дължимото възнаграждение за допълнителни услуги се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на кредита, поради което
не следва да се включва в годишния процент на разходите, както и при
изчисляване на възнаградителната лихва.
На следващо място са наведени доводи за допуснато нарушение на
материалния закон /чл.19, ал.6 от Закона за потребителския кредит/ при
постановяване на първоинстанционното решение. Дори и да се приеме тезата,
че ГПР е над законоустановения праг, това не прави договора нищожен, а
съгласно цитираната разпоредба следва надвзетите средства над прага да се
удържат при последващи плащания по кредита.
За спазени въззивникът намира изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от
Закона за потребителския кредит. Съдържанието на договора по отношение
на ГПР е ясно и разбираемо. Няма изискване в договора да се посочва начина,
по който е изчислен ГПР. Няма и законово изискване в клаузата за ГПР да се
2
да се упоменават какви други разходи, освен възнаградителната лихва са
включени в ГПР. Аргументира се, че ГПР и общата дължима сума са
посочени в раздел VI от процесния договор, а взетите предвид допускания
използвани при изчислението на ГПР са посочени в т.5.2 от Общите условия.
Във въззивната жалба са изложени и доводи за спазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т.11, 12 и т.20 от Закона за потребителския
кредит. В раздел VI от договора и в общите условия /чл.7.1 и чл.7.3/ е налице
изискуемото съдържание.
Въз основа на горните аргументи е направен извод, че потребителският
договор е действителен при спазване на императивните разпоредби за
неговото съдържание, което прави неоснователни предявените искове за
неговата нищожност и недействителност..
Въззивникът моли съда да се отмени първоинстанционното решение и
да се постанови друго, с което да се отхвърли предявените искове изцяло.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната
страна по жалбата В. СТ. СТ., в който се застъпва становище за
неоснователност на подадената жалба и за правилност, и законосъобразност
на атакуваното решение. Посочено е, че законосъобразно
първоинстанционният съд е изградил решаващият си извод, че кредиторът е
заобиколил изискванията на чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит,
регламентиращ максималният праг на ГПР. В настоящият случай е
осъществен специалният фактически състав на чл.21 от ЗПК, съгласно който
нищожна е договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на този закон.
За неоснователен въззиваемата страна счита доводът на въззивника, че
са спазени изискванията на чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит.
Възнаграждението за допълнителни услуги следва да бъде включено в
обхвата на ГПР. С решение от 16.07.2020г. по С-686/2019г. Съдът на ЕС е
приел, че в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ попадат и
разходите за удължаване на срока на кредита/отлагане, намаляване на
опреден брой погасителни вноски, смяна на дата на падеж/, поради което
същите следва да бъдат включени при формирането на ГПР.
На следващо място се поддържа възражението, че договорът не
съдържа информация за това какви компоненти са включени в ГПР, което
3
прави клаузата за ГПР нищожна и неравноправна .Въззиваемата страна се
позовава на решение от 20.09.2018г. по С-448/2017г. на СЕС, където е прието,
че на непосочването на ГПР в договор за кредит се приравнява ситуация, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляване без
обаче да се предоставят данните за това изчисление.
Изложените са подробни правни доводи за петте допълнителни услуги,
че всъщност, те са част от основната престация и са свързани с усвояването и
управлението на кредита, като не представляват допълнително благо.
Аргументира се, че тези допълнителни услуги са със задължителен характер.
За неоснователни въззиваемата страна счита и оплакванията за
нарушение на нормата на чл.19, ал.6 от ЗПК. Отново се набляга, че клаузата
за ГПР е недействителна, тъй като не е включена стойността на
допълнителните услуги и няма конкретна информация как е формиран ГПР.
На последно място въззиваемата страна е посочила, че поддържа
възраженията си за недейстителност на клаузата за договорна лихва. В
нарушение на добрите нрави размерът й надхвърля три пъти законната лихва.
Отделно от това като скрита печалба на кредитора следва да се добави и
възнаграждението за допълнителни услуги при преценка наличието на
нееквивалентност на предстациите с размера на дължимата договорна лихва.
По аргумент на чл.22 от ЗПК клаузата за договорна лихва е съществен
елемент от договорното съдържание на потребителските кредити, чиято
недействителност има за правна последица недействителност на цялата
кредитна сделка.
По изложените съображения се моли въззивният съд да потвърди
първоинстанционното решение.
СЪДЪТ констатира, че в докладваната в днешно съдебно заседание
молба на въззиваемата страна не се сочат нови доказателства.
СЪДЪТ счете делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
СЪДЪТ обяви, че ще се произнесе с надлежен съдебен акт в законния
срок.
4
Протоколът е изготвен в съдебно заседание, което приключи в 13:56
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
5