Решение по дело №253/2019 на Апелативен съд - Пловдив

Номер на акта: 130
Дата: 1 юли 2019 г.
Съдия: Васил Стоянов Гатов
Дело: 20195000000253
Тип на делото: Касационно частно наказателно дело
Дата на образуване: 13 май 2019 г.

Съдържание на акта

 

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

№ 130

 

гр. Пловдив, 01.07. 2019 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателна колегия, на двадесет и пети юни две хиляди и деветнадесета година в открито съдебно заседание, в състав:

 

 

 

                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ

                            ЧЛЕНОВЕ: МАГДАЛИНА ИВАНОВА

                                                 МИЛЕНА РАНГЕЛОВА        

 

 

при секретар Мариана Апостолова

и с участието на прокурора Димитър Ангелов

разгледа нд /В/ № 253 по описа за 2019г., докладвано от съдията ВАСИЛ ГАТОВ, образувано по искане на осъдения Т.П.К. за възобновяване на внохд № 1106/18г. на Пловдивския окръжен съд и нохд № 298/17г. на Районен съд – Карлово.

 

         

Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.

 

С Присъда №20/05.04.2018г. по нохд №298/17г. на Районен съд Карлово подсъдимият Т.П.К. бил признат за виновен в това, че на 20.04.2016г. е държал от гр. *, обл. * до землището на с.*, обл. * на гл. път I-6 гр.*– гр.*взривно вещество – 9,5 кг. бездимен, нитроцелулозен, ловен барут „Марс“, без да има за това надлежно разрешение и на основание чл. 339 ал. 1 от НК във вр. чл. 54 ал. 1 от НК  бил осъден на две години лишаване от свобода, като бил признат за невиновен в това в гр.*, обл.* да е придобил по какъвто и да е начин – закупил от оръжеен магазин на „*“ АД гр.*взривното вещество – 9,5кг. бездимен, нитроцелулозен, ловен барут „Марс“ без да има за това надлежно разрешение и на основание чл. 304 от НПК бил оправдан по повдигнатото му обвинение в тази част.

На основание чл. 57 ал. 1 т. 2 б. В от ЗИНЗС на подсъдимия бил определен първоначален строг режим.

Съдът постановил на основание чл. 68 ал. 1 от НК подсъдимият да изтърпи отделно и изцяло наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено му с присъда № 234/28.04.2014г. по нохд № 58/2014г. на Районен съд гр. Силистра, влязла в законна сила на 13.10.2014г., изпълнението на което е било отложено за срок от три години, като на основание чл. 57 ал. 1 т. 2 б. В от ЗИНЗС му бил определен първоначален строг режим за изтърпяване на това наказание.

Съдът се разпоредил с разноските.

Първоинстанционната присъда била обжалвана и с Решение № 83/09.04.2019г. по внохд № 1106/18г. по описа на Пловдивския окръжен съд била потвърдена.

Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение.

Срещу влязлата в сила присъда е постъпило искане от осъдения за възобновяване на наказателното дело.

Изложените в искането доводи очертават  касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т. 2 НПК. Оплакванията са насочени към оценъчната дейност на решаващите инстанции, които са изградили правните си изводи без да оценят обективно, всестранно, пълно, поотделно и в корелираща връзка събраните по делото доказателства, което  е опорочило вътрешното им убеждение и довело до съществен процесуален порок. Претендира се възобновяване на делото и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд Карлово или намаляване на размера на наложеното наказание.

В съдебното заседание представителят на Апелативна прокуратура предлага искането да се остави без уважение. Сочи, че и двете инстанции са съобразили всички относими за решаване на отговорността на касатора обстоятелства и претенциите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са неоснователни.

Защитата поддържа искането си по изложените в него съображения. Атакува процесуалната дейност на първоинстанционния съд с доводи за неправилна интерпретация на събраните доказателства, както и неправилното им тълкуване и отнасяне към правната норма, по която е бил признат за виновен и осъден касатора. Защитата иска делото да бъде възобновено, да бъде отменено въззивното решение и  осъденото лице да бъде оправдано поради липса на субективна страна, алтернативно да бъде намалено наложеното наказание.

Осъденото лице иска делото да бъде възобновено.

Апелативният съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното:

Искането за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок от процесуалнолегитимирана страна по отношение на съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, поради което е допустимо.

   Оплакването на защитата, обвързано с нарушение на разпоредбата на чл.348, ал.1, т.2 НПК е насочено към оценъчната дейност по проверката на доказателствените източници от решаващите инстанции, но касае в същността си съставомерността на деянието и е относимо към касационното основание, попадащо в обхвата на чл.348, ал.1, т.1 НПК и имащо за цел проверка за съответствието на атакувания съдебен акт с приложимия материалния закон.

   В този смисъл са изложените съображения, че фактическите обстоятелства за авторството на деянието, първоинстанционният съд е направил при неправилна оценка на част от доказателствата, като не е интерпретирал правилно представения граждански договор № 1/01.03.2016г. Отделно се атакуват доводите, с които решаващите инстанции не са приели за фактическа грешка посочването в обвнителния акт, че осъденият е пътувал в колата си с друго лице, а грешката определили като техническа. С тези съображения по същество се релевира оплакване за осъждането му по обвинение, което не е доказано съобразно изискването по чл. 303 НПК.

Доводите на касатора за основанието обхванато от разпоредбата на  чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не намират опора в делото. Настоящата инстанция счита, че няма допуснати съществени процесуални нарушения, които да доведат до отмяна не само на атакувания съдебен акт, но и на въззивното решение, с което същият е потвърден. Производството и в двете инстанции е преминало при стриктно спазване на процесуалните правила, като правото на защита на касатора е било гарантирано в пълен обем. Както първата, така и въззивната инстанция са извършили обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и дефект при формиране на вътрешното им убеждение не се констатира. Всички доказателства са били подложени на внимателна проверка. Решаващите съдилища са изложили достатъчно убедителни мотиви защо приемат за установена фактическата обстановка от обвинителния акт и въз основа на кои доказателствени материали.

Тук е мястото да се отбележи, че проверка на формиране на вътрешното убеждение на съда при спазване на формалните изисквания за това, намерили израз в разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 НПК е недопустимо, защото касае контрол на обосноваността на съдебните актове, а тя е извън кръга на касационните основания за възобновяване на делата.

Въпреки това и макар и да не е наложително произнасянето по възраженията в искането, с които се отправя упрек към инстанциите за неправилна оценка на доказателствата, свързани с представения договор следва да се има предвид, че изводите на първата и въззивната  инстанци, че действително по делото е приложен такъв с № 1/01.03.2016г., но същият е съставен за целите на настоящото производство е съответен на доказателствата и не е произволен. Правилно инстанциите са счели, че при условие, че такъв договор е съществувал, то не имало пречка осъденият да го представи още в момента на проверката, а не когато е бил призован за привличане като обвиняем. Анализирано е и съдържанието му, като то е било съпоставено с останалите доказателства по делото и преценката му, че наличието му не лишава деянието от съставомерност е законосъобразна.

Възражението, че посочването в обвинителния акт, че подсъдимият е пътувал с още едно лице, което се опровергава от доказателствата по делото е нарушение, което съществено нарушава му правото на защита е неоснователно. По делото е установено с необходимата категоричност, че към момента на инкриминираното деяние осъденият е пътувал сам в колата си. Това се установява както от обясненията му, така и от показанията на свидетелите, поради което правилно решаващите съдилища са отчели като техническа грешка посочването в обвинителния акт, че с него е пътувало и друго лица.

Поради това възражението, че съдът е допуснал дефект при формиране на вътрешното си убеждение по релевантната за предмета на доказване фактология е неоснователно.

Не  може да бъде споделено и възражението, че неправилно е  приложен материалния закон. Изводът на решаващите инстанции да приемат съставомерност на деянието на касатора по повдигнатото му с обвинителния акт деяние не е произволен. Сочените от касатора нарушения не са интерпретирани  едностранчиво и превратно, в каквато насока са възраженията му. Точно обратното, оценката им е продукт на задълбочен и логически издържан анализ, намерил израз в мотивите на атакуваната присъда и въззивното решение. Те са били съпоставени с показанията на свидетелите и с останалите доказателства по делото, като не е останала без необходимата фактическа обосновка и връзката между тях. Съдът е съобразил, че Т.К. е държал инкриминираните взривни вещества без да има за това съответното надлежно разрешение. Тази му деятелност се обхваща както от обективна, така и от субективна страна от хипотезиза на чл.339, ал.1 НК и като са го признали за виновен, решаващите инстанции не са нарушили закона.

    Бланкетно поднесеното възражение, свързано със справедливостта на наложеното наказание е неоснователно. При определяне на размера на наказанието нстанциите са съобразили принципите на индивидуализация, отчели са всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и са определили наказание към законоустановения минимум, чието изпълнение законосъобразно не е било отложено на основание чл.66, ал.1 НК. Не са налице предпоставките за определяне на наказание под установения минимум. Предишните криминални прояви на осъдения го очертават като лице с трайно установени престъпни навици, което препятства приложението на разпоредбата на чл.55 НК. Така установеното наказание е съответно на осъщественото от осъдения деяние и настоящият състав не намира основания за намаляването му.

      Обобщено, не са налице предпоставките на  чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, които да доведат до основание за отмяна на атакуваната присъда и въззивното решение.

Поради това искането на осъдения Т.К. за възобновяване на производството по делото следва да бъде оставено без уважение.

 Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Апелативният съд

 

 Р  Е  Ш  И:

 

          ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Т.П.К. за възобновяване на внохд № 1106/18г. на Пловдивския окръжен съд и нохд № 298/17г. на Районен съд – Карлово.

          Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

   

         

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

         

 

            2.