Р Е Ш Е Н И Е
№ 260022
гр. Пловдив, 06.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VI граждански състав, в публично
заседание на шести декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИН ИВАНОВ
при секретаря Марина
Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4305 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на
„Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, жк Гео Милев, ул. „Александър Жендов“ № 6, ет.5, против Н.С.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, с която е предявен установителен иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от
общо 2616,61 лв. - главница, за която са издадени следните фактури № ****г., № ****
г., № *** и № *** г., и която сума е дължима по
Договор за мобилни услуги № *** и Приложение към договор за мобилни
услуги от ***, Договор за мобилни услуги № *** от ***, Сертификат за пакетни
услуги Combo + № *** от *** г., Договор за мобилни
услуги № *** от ***, Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани
услуги № *** от ***, Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** от ***, Сертификат
за пакетни услуги Combo + № *** от ***, Допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** от ***, Допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** и Договор за лизинг
от ***, Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ***
и Договор за лизинг от ***г., Допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *** и Договор за лизинг от ***, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението *** до изплащане на вземането ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – *** г., до окончателното изплащане на вземането, за която
суми е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№ *** г. по описа на Районен съд Пловдив, * гр.с.
В
исковата молба и уточняваща молба от 08.06.2020г. се твърди, че между „Теленор
България” ЕАД и ответника били сключени договор за мобилни услуги № ***и
Приложение към договор за мобилни услуги от ***, договор за мобилни услуги № ***
от ***, сертификат за пакетни услуги от **, договор за мобилни услуги № *** от ***,
допълнително споразумение към договор от ***, допълнително споразумение към
договор от ***, допълнително споразумение към договор за мобилни услуги и
договор за лизинг от ***, допълнително споразумение към договор за мобилни
услуги и договор за лизинг от ***, допълнително споразумение към договор за
мобилни услуги и договор за лизинг от дата ***, като ответникът не изпълнявал
паричните си задължения, начислени му в 4 бр. фактури, издадени в периода
януари 2017г. – април 2017г. Били издадени фактура № *** за отчетен период
18.11.2016г. – 17.12.2016г., на стойност 208.40 лв., фактура № *** за отчетен
период 18.12.2016г. – 17.01.2017г., като след издаване на тази фактура
ответникът извършил плащане в размер на 300.11 лв., с които била погасена
изцяло първата посочена фактура, а неустойката за предсрочно прекратяване била
сведена до 472.03 лв. Претендираната сума по фактура била 1245.44 лв. Била
издадена и фактура № *** за отчетен период 18.01.2017г.-17.02.2017г., на
стойност 126.54 лв. Била издадена и фактура № *** за отчетен период
18.02.2017г. – 17.03.2017г. на стойност 43.02 лв. Била издадена и фактура № ***,
която включвала задължение за неустойки в размер на 1162.52 лв., както и
предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски. Претендираната сума по
фактурата била 1201.61 лв. Изискуемостта по всяка от фактурите настъпвала 15
дни след издаването й. Изложени са обстоятелства за проведено заповедно
производство по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № *** по описа на ПРС за 2019г.,
заповедта по което била връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което
се предявявали настоящите искове. Направено е искане за постановяване на решение,
с което да се установи съществуването на вземания в размер на 2616.61 лв. – общ
сбор от дължими суми по фактури от ***, ***, ***, ***, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението до изплащането на сумата. Претендира
разноски.
В срока
по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му
особен представител, с който предявените искове се оспорват като неоснователни.
Посочено е, че клаузата за неустойка е неравноправна, съгласно ЗЗП и в този
смисъл удържането на суми за плащането й било незаконосъобразно. Платените по
тази клауза суми следвало да бъдат приспаднати от исковата сума, като е
направено възражение за прихващане. Неустоечните клаузи били нищожни поради
накърняване на добрите нрави. Оспорват се исковете по основание и размер.
Оспорва се предоставянето на далекосъобщителните услуги за процесния период от
време. Направено е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираните суми.
По
допустимостта на исковете:
Видно
от приложеното ч. гр. д. № *** г. на Районен съд Пловдив, * гр.с., вземанията
по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Заповедта е връчена при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК, поради което с разпореждане
на съда са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя да
предяви иск за вземането си. Настоящите искове са предявени в месечния срок по
чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
основателността на исковете:
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа страна следното:
С
Договор за мобилни услуги № *** от *** г. и Приложение към същия /л.11-14/ на ответника е предоставена мобилна
услуга с мобилни номера *** и ***, срещу сумата от 5,90 лв., респ. 20,99 лв. с
ДДС на месец, а с Договор за мобилни услуги № *** от *** г. /л.15-17/ -мобилна
услуга с мобилен номер *** срещу сумата от 13,99 лв. с ДДС. Видно от Сертификат
за пакетни услуги Combo + № *** от *** г /л.18-20/ трите номера били включени в общ пакет.
Абонаментната такса за номер *** е завишена на 24,99 лв. с ДДС на месец с две Допълнителни
споразумения към договор за мобилни услуги от дата *** г. /л. 26-28/ и от дата ***
г. /л.39-40/, за номер *** е
завишена на 17,99 лв. с ДДС на месец с Допълнително споразумение към договор за
мобилни услуги от *** г. /л.49-52/, а таксата за номер *** – на 29,99 лв. с две
Допълнителни споразумения към договор за мобилни услуги от дата *** г. /л.
29-34/ и дата *** г. /л. 53-54/. С Договор
за лизинг от *** г. /л.55-58/ ответникът е получил и устройство на лизинг – SAMSUNG
Galaxy А5
Gold 2016, за сумата от общо 758,16 лв., при
месечна вноска от 31,59 лв., за срок от 23 месеца.
С
Договор за мобилни услуги № ***от *** г. /л.21-25/, изменен с Допълнително
споразумение № *** от *** г. /л.44-45/, на ответника е предоставена мобилна
услуга с мобилен номер *** срещу сумата от 24,99 лв. с ДДС на месец, а с
Договор за лизинг от *** г. /л.46-48/ - мобилно устройство SAMSUNG
Galaxy А5
Gold 2016, срещу сумата от общо 719,76 лв.,
при месена вноска от 29,99 лв., с последна падежна вноска на 01.10.2018 г.
Видно
от Сертификат за пакетни услуги Combo + № *** от *** г. /35-38/ мобилни номера
***, ***, *** и *** са включени в общ пакет.
С
Договор за лизинг от *** г. /л.41-43/ ответникът е получил устройство на лизинг
– APPLE iPhone 6s 16GB Rose Gold, срещу сумата от общо 1199,76 лв., при месечна вноска от 49,99 лв., за срок от 23 месеца.
Във
всеки от договорите за мобилни услуги и допълнителните споразумения към него е
предвидена клауза да неустойка, дължима от потребителя при предсрочно
прекратяване на договорите по негова вина или желание. Дължимата неустойка,
според уговореното, е в размер на сумата от стандартните за съответния
абонаментен план месечни абонаментни такси за всяка СИМ карта до края на срока
на договора.
По
делото са представени и процесните четири броя фактури /л.86-92/ - фактура ***, № ***, № *** и № ***. Към всяка от
фактурите е представена справка за потребените мобилни услуги. С исковата молба
ищецът е заявил, че преди депозиране на заявлението в съда ответникът би платил
сумата от 300,11 лв., с които били изцяло погасени вземанията по предходна фактура
№ ***, както и част от неустойката при предсрочно прекратяване на договора,
начислена във фактура *** Размерът на
погасената част от неустойката е 91,71 лв. С молба от 23.03.2021 г. ищцовото
дружество за пръв път заявява, че ответникът бил направил и допълнителни
плащания, част от които преди подаване на заявлението, всичките в размер на 100
лв., извършени на следните дати: 02.05.2019 г., 19.07.2019 г., 25.10.2019 г. и
20.03.2020 г.
Във
връзка с посочените фактури и размера на процесните задължение е прието
заключение по ССчЕ и по ДССчЕ, изготвени от едно вещо лице. Съдът е кредитирал
заключението на вещото лице в следните части: по първата експертиза в частта,
относно извода на вещото лице, че процесните фактури са надлежно осчетоводени,
че претендираната сума от 2616,61 лв. е начислена по тези фактури и включва
само вземания за абонаментни такси и лизингови вноски, и относно конкретния
размер на тези вземания, както и че ищецът е осигурил достъп до електронната си
съобщителна мрежа; от втората експертиза – че начислената неустойка с фактура №
**г. в размер на 563,74 лв. е намалена с
91,71 лв. до размера на 472,03 лв., поради извършено плащане от ответника,
както и относно падежа на вземанията по процесните фактури. В посочените части
заключението на вещото лице по ССчЕ и по ДССчЕ е обосновано и подкрепено от
останалите доказателствени материал. В останалите части на двете експертизи
изложеното от вещото лице е непоследователно, на места противоречиво и не е
подкрепено от направените от ищеца признания за извършени плащания от ответника
в общ размер на 700,11 лв., независимо, че вещото лице е работило почти изцяло
по данни, предоставени му от „Теленор България” ЕАД.
Въз основа на изложената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
За
уважаване на предявените искове са с правно основание чл.422 ГПК и чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД ищцовата страна е следвало да докаже сключването на
посочените в исковата молба договори за мобилни услуги и допълнителни
споразумения към тях, както и договори за лизинг, предаването на ответника на
вещите, предмет на сключените договори за лизинг, основанието и размера на
предявените искове.
Видно
от представените договори, между страните са възникнали валидни облигационни
правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонни
номера и мобилни устройства срещу задължението за заплащане на уговорената цена
на услугата - абонаментни такси и лизингови вноски, със съдържание, съгласно
посоченото по-горе в настоящите мотиви, съответстващо и на описаното в исковата
молба. Договорите отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при
общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок
и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от
общите условия, които са неразделна част от тях и са приети с положения подпис
на абоната, като по този начин лицето е декларирало, че е запознато с тях и е
получило екземпляр от същите. При тези данни съдът намира, че страни в
материалното правоотношение по процесните договори за мобилни услуги и за
лизинг са именно страните по настоящото дело - „Теленор България” ЕАД, като
доставчик на услугите, и ответникът Н.С.Д. като потребител. Доколкото
договорите са редовни от външна страна, то те обвързват страните съобразно
уговорените задължения за предоставяне на конкретните услуги, респ. за
заплащане на цената за тези услуги.
От приложените към процесните фактури и
неоспорени справки за потребени услуги, се установява, че за фактурираните
периоди ответникът, като потребител на мобилни услуги, действително е ползвал
същите. Това се подкрепя и от заключението на вещото лице. За отбелязване е, че
в случая е достатъчно ответникът да е имал възможност да ползва услугите, а не
дали реално се е възползвал от тях. Предаването на лизинговите вещи се
установява от съдържанието на самите договори, служещи за доказателство за
самото предаване – чл. 4 от договорите. При доказателствена тежест за ответната
страна, по делото не се установи плащане на всички процесни суми за използвани
далекосъобщите услуги и дължими вноски за лизинг. Сумите са станали изискуеми
предвид изтичането на 18-дневния срок след фактурирането на всяка от сумите,
начислена за абонаментни такси – чл. 27 от Общите условия, както и падежа на
последната вноса по всеки от договорите за лизинг. За неосноватено се намира
възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Видно и от
заключението на вещото лице, падежът на най-ранната фактура е *** г., а
заявлението е подадено в съда на 29.10.2019 г. В тази насока и по аргумент от
чл. 422 ГПК и чл. 116, б. Б ЗЗД, процесната искова претенция не е погасена по
давност.
С
оглед заявеното от ищцовото дружество, а именно, че ответникът е заплатил
сумата от общо 400 лв., отделно от посочените в исковата молба 300,11 лв. и
отнесени за погасяване на вземания по издадени фактури, то съдът намира, че
тази сума не следва да се присъжда на „Теленор България” ЕАД, а следва да се
приспадне от общата претендирана сума. Доколкото част от тази сума, а именно
300 лв. е платена преди депозирането на заявлението в съда, то ищцовото
дружество неоснователно е искало нейното запращане – същата не се е дължала към
датата на предявяване на иска. В тази насока исковата претенция ще се отхвърли
като неоснователна за разликата от 2316,61 лв. до пълния претендиран размер от
2616,61 лв. Предвид това, че останалата сума от 100 лв. е платена след
депозирането на заявлението по чл. 410 ГПК, респ. след предявяването на иска по
арг. от чл. 422 ГПК, то съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да отчете
това обстоятелство и да отхвърли иска за разликата от 2216,61 лв. до 2316,61
лв. поради извършеното плащане в хода на процеса.
Относно
възражението за прихващане:
С отговора на исковата молба ответникът, чрез
назначения по делото особен представител, е направил възражение за съдебно
прихващане на процесното вземане с вземане на ответника за сумите, платени на
ищеца и отнесени за погасяване на начислената от последния неустойка за
прекратяване. За отбелязване е, че независимо, че по делото липсва нарочно
определение за приемане за съвместно разглеждане на заявеното възражение за
прихващане, то доколкото същото е заявено в срок и е допустимо, съдът е длъжен
да го разгледа.
Предвид горното следва да се посочи, че във
всеки от представените договори за мобилни услуги и в раздел III, чл. 4 на всяко от
допълнителните споразумения към договорите за мобилни услуги страните са уговорили дължимост на
неустойка при прекаратяване на договора по инициатива или вина на потребителя,
която е в размер на сумата от стандартните месечни абонаменти до края на срока
на договора, при предсрочно прекратяване поради неизпълнение. Подобни клаузи съдът
намира, че противоречат на добрите нрави и като такива са нищожни.
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно
което нищожна е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Съобразно
чл. 92 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Тоест функциите, които
изпълнява неустойката, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите
задължения и да се обезщетят вредите от неизпълнението. Санкционната функция се
заключва в това, че размерът на неустойката, като обезщетяваща вредите, не
подлежи на доказване. В конкретния случай, уговореният размер всъщност е
равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора, като по този
начин позволява на доставчика да получи цялата цена, дори и след прекратяването
на предоставяната услуга. Клаузата за дължимостта на неустойката изцяло
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката, като не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението и причините за прекратяването /вж. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/. Доколкото клаузата
е изначално нищожна, то всяка сума, основана на нея е недължима.
Предвид
изложеното, платената от Н.С.Д. сума в размер на 91,71 лв., която е отнесена от
ищцовото дружество за погасяване на начислената с фактура № *** неустойка за предсрочно прекратяване в
размер на 563,74 лв., се явява платена без основание. В тази насока направеното
възражение за прихващане се явява основателно, и искът ще се отхвърли като
погасен чрез прихващане за разликата от 2124,90 лв. до 2216,61 лв.
С
оглед на горните съображения предявената искова претенция ще се уважи за сумата
от 2124,90 лв., като за разликата до пълния претендиран размер ще се отхвърли,
съгласно настоящите мотиви. Като законна последица от уважаването на иска в
посочения размер, ще се присъди и законната лихва от подаване на заявлението в
съда до окончателното плащане.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски ще се присъдят на
ищеца съразмерно с уважената част от иска. В полза на същия на основание чл.
78, ал. 1 ще се присъди сумата 421,60 лв. с ДДС за платено адвокатско
възнаграждение и сумата от общо 706,81 лв. за съдебно-деловодни разноски, от
които 142,90 лв. за държавна такса, 351,33 лв. депозит за особен представител и
212,58 лв. депозит за вещо лице по ССчЕ. Следва да се присъдят и сторените
разноски в заповедното производство, като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС за тях съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
В полза на ищецът ще се присъди по съразмерност сумата от 328,15 лв. с ДДС за
платено адвокатско възнаграждение и сумата от 44,50 лв. за държавна такса.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Н.С.Д., ЕГН **********, с адрес
***, ДЪЛЖИ на „Теленор България”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк Гео Милев,
ул. „Александър Жендов“ № 6, ет.5, сумата от общо 2 124,90 лева, - главница, за която са издадени следните фактури № ***,
№ *** г., № *** и № *** г., и която сума е дължима по Договор за мобилни услуги № *** и Приложение
към договор за мобилни услуги от ***, Договор за мобилни услуги № *** от ***, Сертификат
за пакетни услуги Comb0+ № *** от ***
г., Договор за мобилни услуги № *** от ***, Допълнително споразумение към
договор за мобилни/фиксирани услуги № *** от ***, Допълнително споразумение към
договор за мобилни/фиксирани услуги № ***
от ***, Сертификат за пакетни услуги
Comb0+ № *** от ***, Допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *** от ***, Допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *** и Договор за лизинг от ***, Допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *** и Договор за лизинг
от ***, Допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № ***
и Договор за лизинг от ***, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда – 29.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за
която суми е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д. № *** г. по описа на Районен съд Пловдив, * гр.с., КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 2 124,90 лева до размера от 2 216,61 лева,
като погасен чрез прихващане с
вземането на Н.С.Д., ЕГН **********, спрямо „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, за сумата от 91,71 лв., платена без основание по нищожна клауза за
неустойка за прекратяване на договор в общ размер от 563,74 лв., начислена във фактура
№ ***; за разликата над
размера от 2 216,61 лева до размера от 2 316,61 лева, ОТХВЪРЛЯ иска поради
извършено плащане в хода на процеса; А за
разликата над размера от 2 316,61 лева до пълния претендиран размер
от 2 616,61 лева, ОТХВЪРЛЯ иска
като неоснователен.
ОСЪЖДА
Н.С.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, жк Гео Милев, ул.
„Александър Жендов“ № 6, ет.5, по съразмерност сторените разноски в исковото
производство, а именно сумата от 421,60
лв. с ДДС за платено адвокатско възнаграждение и сумата от общо 706,81 лв. за съдебно-деловодни
разноски, както и по съразмерност разноските в заповедното производство –
сумата от 328,15 лв. с ДДС за
платено адвокатско възнаграждение и сумата от 44,50 лв. за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/К. Иванов
Вярно с оригинала.
М.К.