Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 2319 Година 2019,14.11. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав
на 25.09.2019
година
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
Секретар: СЪБИНА СТОЙКОВА
при
присъствието на прокурора ВЛАДИМИР ВЪЛЕВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1444 по описа за 2019 година и като обсъди:
Производството пред първа инстанция.
Постъпила е искова молба от С.В.Д. *** срещу
Областна Дирекция/ОД/ на МВР – Пловдив с адрес на призоваване гр.Пловдив, ул.“Княз Богориди” №7 за присъждане на обезщетение в
размер на общо 300 лева, представляващо обезвреда за причинените му имуществени
вреди, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в
съдебното производство по обжалване наказателно постановление №19-1030-000789
от 12.02.2019г., издадено от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, Сектор
„Пътна полиция“ срещу ищеца, поради отмяната му като незаконосъобразно с
Решение №750 от 16.04.2019г. по АНД №1746/2019г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ХVІ н. състав. Претендира присъждане на законни лихви върху посочената
главница от датата на влизане в сила на решението на ПРС, а също така и на
разноски.
Ответникът – ОД на МВР – Пловдив не взема становище
по иска.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава
заключение за основателност на исковата претенция.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, седми
състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, намира за
установено следното.
Не
е спорно между страните, че със съдебно
решение №750 от 16.04.19г. по АНД №1746/2019г. по описа на Районен съд –
Пловдив, ХVІ н. състав е било отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление №19-1030-000 789 от 12.02.2019г., издадено от Началник група към
ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, с което на физическото лице е била
наложена „Глоба“ в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от 6 месеца – за нарушение на чл.140 ал.1 ЗДвП.
Настоящият състав счита, че ищецът е формулирал
редовна претенция във връзка с чл.1 ал.1 ЗОДОВ, като твърди, че от
незаконосъобразен акт на ответника при
или по повод изпълнение от негови служители на административна дейност, са
произлезли твърдените от него вреди.
Следва
да се посочи в тази връзка, че в исковото производство/и по АПК/ това е напълно
достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищеца, а в случая то е
такова, че сочи дейността, свързана с отмененото НП, за административна, поради
което и незаконосъобразността му представлява укоримо поведение, от което
ищецът твърди да са настъпили и описаните в неговата сфера вреди.
Дали
това твърдение е вярно, настоящият състав на съда може и следва да отговори
само с решението си по делото, тъй като в исковото производство /дори и по АПК,
в който няма особени правила в тази насока/това е въпрос по същество на правния
спор, а никога по неговата допустимост.
Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че
за да се реализира отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ следва да са налице предпоставките,
посочени в цитираната новела, а именно: настъпили вреди/от имуществен или
неимуществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи
или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при
или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и
наличие на причинно-следствена връзка между вредите в сферата на увреденото
лице и незаконните актове, действия или бездействия на лицата, осъществили
конкретната административна дейност.
Що
се отнася до изискването за наличие на вина като предпоставка за възникването
на задължението за обезвреда, то тук такава не е необходимо да се установява,
доколкото последната не е законоворегламентирана предпоставка по ЗОДОВ, т.е.
изследване субективното отношение на лицето, осъществило незаконосъобразната
административна дейност било като е издало дефектен административен акт, било
като е осъществило незаконно действие или е бездействало неоправдано, не е
необходимо. Или в последната насока е налице пълно сходство с хипотезата на
чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.нар. “обективна” отговорност, при която
виновно поведение не се търси, тъй като това не е част от фактическия състав на
съответния вид специална деликтна отговорност.
Следва
да се има предвид, съобразно изложеното по-горе и кръга “правоимащи” субекти,
можещи да търсят обезвреда по този ред, който с допълнението на чл.1 ал.1 ЗОДОВ
ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с категорията “юридически лица”, а също така и
разширението на кръга на отговарящите за вредите правни субекти, направено с
изменението с ДВ бр.30/2006г., като наред с Държавата бяха посочени и
общините/по отношение на последните и преди това изменение обаче, съдебната
практика прилагаше специалния режим на отговорност по чл.1 ЗОДОВ/.
Следва
да бъде съобразено и че досежно предпоставките за процесуална допустимост на
исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които по силата на ал.2 на същия член се
разглеждат по реда, установен в АПК, е необходимо да е налице: ако вредите са
от незаконосъобразен административен акт – отмяната му по съответния за това
ред, докато при незаконосъобразно
действие или бездействие – същите се установяват от съда, пред който е предявен
искът за обезщетение.
От
тази гледна точка е безспорно, че ищецът е физическо лице, поради което се
покрива изискването на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
От
друга страна ответник е ОД на МВР –
Пловдив, който съобразно новелата на чл.37 ал.2 от Закона за
министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ е юридическо лице на бюджетна издръжка
и може принципно да отговаря/да е ответник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като
съобразно правилото на чл.7 от последния закон искът следва да се предяви срещу
органите по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или
бездействия са причинени вредите, а съобразно чл.205 АПК ответникът следва да
има и качеството на юридическо лице/каквато бе практиката и преди тази изрична
законова норма съобразно ТР №3/ 2004г. на ОСГК на ВКС на РБ/.
От
изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът са легитимирани да бъдат
страни в производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. са надлежни страни в
процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в
материалното/по възникване на фактическия състав на отговорността/ следва и
може да се направи само с решението по същество на правния спор.
В
случая цитираният акт – наказателно постановление е издаден на дата 12.02.2019г.
от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“.
При
това положение на нещата, основният момент, досежно преценката за
основателността за обективно съединените претенции, с оглед отговора за въпроса
кое юридическо лице следва да понесе евентуалната отговорност, е къде точно
организационно или бюджетно е включен административният орган, от чийто
незаконосъобразен акт, действия или бездействия, са произтекли тези вреди/в
този смисъл мотивите още на Определение №9375 от 10.07.2009г. по адм. дело
№7482/2009г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.
В
случая посоченият Началник е бил и понастоящем е част от състава на Дирекцията,
като групата, на който той е Ръководител, е част от ОД на МВР – Пловдив,
съгласно чл.9 ал.1 ПУДМВР – структурно звено в Областната Дирекция, на което
обаче, не е признато качеството „юридическо лице“, поради което именно
последната може и следва да понесе, ако са налице и останалите предпоставки,
отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ за евентуални причинени вреди на Д. от негови
незаконосъобразни актове.
Само
за пълнота на настоящото изложение следва да се спомене и въпросът с характера
на акта, с оглед прилагането на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
В
случая ищецът твърди, че е налице хипотеза на незаконосъобразен акт, отменен с
решението на Районния съд/наказателното постановление/, поради което следва да
се прецени дали всъщност НП е именно такъв акт по смисъла на ЗОДОВ и дали
всъщност са налице предпоставките – акт, постановен при или при повод
осъществена административна дейност от органи на изпълнително -
разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отменен като
незаконосъобразен.
В
последната насока следва да се има предвид, че е безспорно, че наказателното
постановление представлява правораздавателен акт, който се издава по реда,
посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/, като с него на
определени правни субекти са налагат административни наказания или имуществени
санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния, нарушаващи установения
ред на държавното управление, наказуеми с административно наказание, налагано
по административен ред.
В
трайната си практика по чл.1 ЗОДОВ преди влизане в сила на АПК, с който исковете
по този член станаха подсъдни на административните съдилища, ВКС на РБ
последователно провеждаше разбирането, че посочената дейност е административна – така например решение
№1973/30.01.2002г. по гр. дело №1615/2001г. по описа на ВКС на РБ – непубликувано/в
тази насока както нормотворческата, така и правораздавателната дейности на
администрацията вече се разглеждат в съвременната доктрина на административното
право и процес като част от присъща за изпълнителната власт дейност, респ. се
говори и за “правораздавателния административен акт”.
На практика това е резултат и от факта, че дейността
на цели звена от административния апарат/например секторите “ПП и КАТ” при
областните дирекции на МВР/е насочена към осъществяване на
административнонаказателната отговорност/съставяне на актовете за
установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/, т.е. по
същество тази дейност се е превърнала в съвсем типична за администрацията
дейност.
В тази насока след влизане на АПК в сила досежно
съдебното производство настъпиха известни колебания в практиката на
административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти с оглед
материалноправните предпоставки по ЗОДОВ.
Така например още с Определение №136/23.11.2007г. по
адм.дело № 155/ 2007г., постановено от смесен петчленен състав на ВКС и ВАС на
РБ се прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно наложено и отменено от съда административно
наказание, което следва да се квалифицира като иск с правно основание чл.2 т.3 ЗОДОВ, компетентен да се произнесе е съответният съд от системата на общите
съдилища в страната.
Отделно
от това, с определение №2646 от 10.03.2008г. на ВАС по адм. д. №2490/2008г.,
III о. се доразви изводът по-горе, като се заключи, че в крайна сметка
наказателното постановление не е административен акт по смисъла на ЗОДОВ.
Впоследствие
обаче, с няколко последователни решения на смесени 5 – членни състави на ВКС и
ВАС на РБ се отстъпи от последните становища, като
се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в пълна степен и
търсенето на обезвреда от съответните субекти и в случаите на административни
наказания, наложени с НП/извън разбира се тези, наложени от органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени като незаконосъобразни, поради което отговорността
за тази отмяна е на съответния правосубектен административен орган, поради
което и компетентни да се произнесат по една такава искова претенция, са
специализираните административни съдилища по реда на АПК /така определения
№№39, 43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и №123/04.04.2008г. по
ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ - всичките на 5 –чл. смесени състави/. Т.е.
по този начин на практика се “запази” и продължи практиката на ВКС на РБ по
този вид дела.
Проблемът
окончателно бе решен с приемането на съвместното тълкувателно постановление №2 от 19.05.2015г. по тълк. д. №2/2014г. на
ВКС и ВАС, с което изрично бе разрешен въпросът с подсъдността на делата,
образувани по такива искови претенции, като в мотивите изрично бе посочено, че определящо
за правната квалификация в случая е не правната природа на отменения акт, а
основният характер на дейността на органа, негов издател.
И това действително е така, тъй като чл.1 ал.1 ЗОДОВ
има много по-широко съдържание досежно предметния обхват на реализираната чрез
него специална деликтна отговорност чрез използване на по-общите термини
“актове” и “административна дейност”. Т.е., обхватът на отговорността по ЗОДОВ
не се стеснява само до индивидуалните, общите или нормативните административни
актове, дори не само собствено до всички административни актове”/в казуса не ни
интересуват действията или бездействията/, а всички актове, постановени от органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, понятие също доста по-широко от дефинираните в АПК.
Т.е.
предметно тук следва да намерят място всички правни актове, издавани в сферата
изпълнително-разпоредителната власт, независимо дали от тях се пораждат
задължения за конкретни правни субекти, създават се правила за поведение за
определен или неопределен кръг субекти или се извършва дейност по
административно наказване от служители на същата тази администрация.
Или
следва де се обобщи, че е налице предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ/по отношение на НП/, който е постановен при осъществена административна
дейност, като за целта наказателното постановление се приема също за влизащ в
обхвата на понятието “административен акт” по смисъла на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Последният
закон се състои преимуществено от материалноправни норми /макар и да съдържа
редица процесуални разпоредби – така например чл.7, чл.9а, чл.10/, като с него
е регламентирана една по съществото си специална деликтна отговорност на
Държавата и Общините, която по своята същност има гражданскоправен характер.
Тази отговорност не е административна, защото същността и редът за прилагане на
един такъв вид юридическа отговорност, е съвсем друг.
Поради
това и тя е насочена към едно обособено имущество, фиск, патримониум, въведени
чрез изискването на чл.205 АПК – ответникът да е юридическо лице, а не пряко
срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй като специфичната цел,
поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но този деликт не е
“административен”, а граждански, тъй като са увредени определени материални
правоотношения на различните физически и юридически лица, чиято трайна уредба
като институти е на общото гражданско право.
В
случая твърдението е за накърняване имуществото на физическото лице чрез
намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определена сума пари по
договор за правна помощ, който е също институт на гражданското право.
Такова
увреждане е налице и при заповедта за премахване на една сграда.
Изпълнена,
но оказала се впоследствие незаконосъобразна и отменена като такава по
съответния ред, същата е увредила собственика на вещта, разрушена в
субстанцията си, тъй като по този начин е прекратила/погасила/ неговото
абсолютно право на собственост.
Или
следва да се отбележи, че всичките тези актове засягат определени права с
имуществен или неимуществен характер в сферата на адресатите им, които са
регулирани в преобладаващата си част от общото гражданско право.
В
тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщност
осъществяване и понасяне от Държавата в най-общ план на една гражданска
деликтна за нея отговорност, при
която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени
права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от
незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана
при и или по повод на административна дейност, от собствения си патримониум
чрез обособеното имущество на определените юридически лица.
В
този ред на мисли процесуалният ред по чл.1 ал.2 ЗОДОВ никога не може да
изключи, промени или стесни материалните предпоставки на този вид юридическа
отговорност, тъй като се отнася само до способа/начина/ за реализирането им,
т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността.
Още
повече, че новелата на чл.203 ал.1 АПК използва същите термини, като в ал.2
самият Административнопроцесуален кодекс изрично сочи, че досежно
“имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните предпоставки,
приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и на приложение.
Консеквентно,
според настоящия състав е налице предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, който е постановен при осъществена административна дейност.
Налице
е в казуса и следващата предпоставка, а именно отмяната на този акт по
съответния за това ред – с Решение №750
от 16.04.2019г. по АНД №1746/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІ н.
състав, като незаконосъобразен, което е безспорно.
Важно е в случая да се направи едно разграничение,
базирано на формулираната от самия ищец претенция, а именно, че с оглед
обстоятелствената част и петитума на исковата си молба, претенцията е за
присъждане на обезвреда по чл.1 ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение по конкретно дело.
Това разграничение е важно, но то е резултат от самото
формулиране на тази претенция по това делото и следва да се разгледа по начина,
по който е заявена същата.
Правната страна на проблема с направените от страната
– жалбоподател при съдебно оспорване на дадено наказателно постановление
разноски занимава доктрината и съдебната практика в интересуващия ни аспект
повече от двадесет и пет години. През почти всички от тях бе наложена такава в
рамките на производствата по ЗАНН и тези по ЗОДВПГ/впоследствие ЗОДОВ/ от
действието му от 01.01.1989г., която бе последователна и взаимно
безпротиворечива, в каквато насока посоченият изграден синхрон бе на практика
ликвидиран с промяната в подсъдността на исковете по чл.1 ЗОДОВ и разглеждането
им от административните съдилища след 01.03.2007г.
С редица свои решения отделни състави на ВАС на РБ
приемаха от една страна, че разноските от
съдебното заседание, направени в резултат на успешно реализирано право на
съдебно производство, не са пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразен административен акт, а са последица от успешно проведено
съдебно производство, поради което те и нямали характер на претърпени вреди или
пропуснати ползи, по смисъла на материалноправната норма на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Сочи
се в тези решения, че отговорността за разноски в съдебното производство е
уредена като последица от изхода на съдебния спор в съответния процесуален
закон – чл.143 АПК, чл.78 и сл. ГПК, чл.248 ал.1 ГПК, който е специален/само за
разноските/ по отношение на чл.1 ал.1 ЗОДОВ и може да се реализира само в
рамките на същото съдебно производство/така още в началото: Решение №11262 от
28.10.2008г. на ВАС по адм. д. № 159/2008г., III о, Решение №9169 от
12.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12579/2007г., III о., Решение №8406 от
7.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12462/2007г., III о., Решение №7542 от
23.06.2008г. на ВАС по адм. д. №12506/2007г., III о., Решение №7488 от
20.06.2008г. на ВАС по адм. д. №11624/2007г., III о., Решение №5974 от 22.05. 2008г.
на ВАС по адм. д. №11614/2007г., III о., и много други, в които посоченият
решаващ извод е възпроизведен дори дословно/.
Преди
всичко следва да се посочи, че действително претенция за присъждане на разноски
от едно съдебно производство, направена в друго такова, е на практика не само
неоснователна, а и по същество недопустима за разглеждане, тъй като би следвало
съответният процесуален закон собствено да урежда този въпрос и най-вече реда,
по който може да се реализира тази отговорност.
В
случая обаче, и както се посочи по-горе, всъщност претенцията на ищеца е за
присъждане на обезщетение/обезвреда/, за това, че са направени от него разноски
– в случая за адвокатска защита в производство по ЗАНН за отмяна на посоченото
наказателно постановление. Т.е. претендира се като всеки вид обезщетение един
сурогат, една заместваща облага на липсващата реална такава.
От
тази гледна точка следва да се посочи, че е безспорно, че въпросът с разноските
като такива следва да е уреден в съответния процесуален закон, който за
посочените съдебни производства е Законът за административните нарушения и
наказания/ЗАНН/, действащ от 1969г., и съдържащ както материалноправна, така
процесуалноправна регламентация по въпросите на: общите правила за
административните нарушения и наказания, реда за установяване на
административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните
наказания и осигурява необходимите гаранции за защита правата и законните
интереси на гражданите и организациите/така чл.1 от същия/.
Не
е спорно също така, че ЗАНН не съдържа позитивноправна регламентация по въпроса
с разноските.
В
тази връзка още с определение №11069/23.10.2008г. състав на ВАС на РБ по
адм.дело №8715/2008г. на ІІІ отд. приема, че действително ЗАНН е приложимият
закон досежно определянето на таксите и разноските, направени от страните в
производствата по обжалване на наказателните постановления, но в ЗАНН не е
предвидено заплащане на разноски на жалбоподателя в случай на отмяна на
наложеното с наказателно постановление наказание. Посочено е също така, че като
едно облигационно правоотношение отговорността за разноски трябва да се съдържа
в съответен процесуален закон, поради което съдът не може самоволно, при липса
на правна уредба в тази насока, да присъжда разноски в полза на страната,
спрямо която е уважена жалбата, тъй като ЗАНН се явявал специален както по
обхвата на материята, която урежда, така и по начина на издаване на актове на
съответните органи и на установения съдебен контрол върху тези актове, в
сравнение с АПК.
С
оглед на това е направен определящият извод, доколкото отговорността за
разноски задължително трябва да е предвидена в процесуален закон, а в случая
ЗАНН не регламентира такова за недопустимост на предявения иск/ в тази насока
са налице и последващи определения – например Определение № 9887 от
21.07.2009г. по адм. дело №8434/2009г. по описа на ВАС на РБ ІІІ отд./, като по
този начин с тях всъщност се приема нещо твърде различно от цитираните по-горе
множество решения на други състави на ІІІ-то отд. на ВАС на РБ, сочещи, че
исковете са допустими, но неоснователни/но на практика винаги, което всъщност
води до отъждествяване на двете понятия, което пък е крайно неприемливо/.
В
посочената насока на разсъждения следва да се има предвид, че чл.84 ЗАНН/озаглавена “особена разпоредба”/, императивно сочи, че “Доколкото в този
закон няма особени правила за ...за производството пред съда по разглеждане на
жалби срещу наказателни постановления ...се прилагат разпоредбите на
Наказателно-процесуалния кодекс”. Т.е. по всички въпроси на съдебното
производство по ЗАНН ще се прилага субсидиарно за неуредените случаи – НПК.
С
оглед безспорността за това, че въпросът с присъждането на разноски е неуреден
такъв в специалния ЗАНН, то за него по препращащата норма приложими стават
съответните разпоредби в НПК, в случая това са нормите на чл.187 – чл.190 НПК/действащ от 29.04.2006г./, но посочената материя е дословно реципирана от
действалия до 2006г. НПК от 1974г.
В
посочените текстове на НПК е визирано ясно, че разноските в производството се
посрещат от бюджета на съответното учреждение/чл.187 ал.1 НПК/, като в чл.190 НПК е посочено, че в случай, че подсъдимият бъде признат за невинен или
наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер
остават за сметка на Държавата.
В
издаденото по тази материя ТР №3 от 8.IV.1985г. по н. д. №98/1984г., ОСНК на ВС
на НРБ въпросът с разноските е разрешен, като е прието, че за призоваването и
разноските в производството по обжалване на наказателни постановления важат
правилата по делата от общ характер, защото с престъпленията и с
административните нарушения се засягат определени обществени, а не лични
отношения, още повече, че както при наказателните от общ характер дела, така и
при административнонаказателните дела преследването и доказването се
осъществяват от държавните органи.
Направен
е извод, че с решението
си по делото съдът е длъжен да се произнесе на коя от страните възлага
разноските по делото, като това възлагане зависи от това дали наказателното
постановление е потвърдено, изменено или отменено, като в случай на отмяна на
наказателното постановление, разноските остават за сметка на Държавата, защото
жалбоподателят не е извършил нарушението и не е станал причина да се направят
разноски.
Посоченият тълкувателен акт сочи, че разноските
остават за сметка на Държавата, но очевидно е, че ТР има предвид направените
вече от бюджета разноски/сочат се вещи лица и свидетели/, а не и разноските,
които страна прави за адвокатска защита, за която същата има и конституционно
право.
Също така
следва да се отбележи, че при приемане на цитираното ТР през 1985г. не е действал
и ЗОДОВ/както вече се посочи, същият е в сила като ЗОДВПГ от 1989г./.
С приемането на последния закон практиката на съдилища
по въпроса за разноските се модифицира, като се прие, че с оглед соченото в НПК
и на база изводите, направени в ТР №3/1985г., разноските за адвокатска защита и
други разноски, направени от жалбоподателя при успешно проведено съдебно
производство, завършило с отмяна на атакуваното НП, могат и следва да се
присъдят само по специалния ред на ЗОДОВ, тъй като по аргумент от новелата на
чл.190 НПК/предишен чл.170 НПК/отм./ и тези разноски следва да бъдат за сметка
на Държавата, а същата отговаря чрез органите – юридически лица по реда на
ЗОДОВ, които обаче не са страни в производствата по ЗАНН/там страните са
съответните учреждения съгласно чл.61 ал.1 ЗАНН, които в повечето случаи нямат
качеството на юридическо лице/.
В тази насока е и константната практиката на ВКС на
РБ, която например с Решение №41 от
13.03.2002г. на ВКС по н. д. № 686/2001г., III н. отд. сочи, че по аргумент на
противното от тълкуването на чл.169 ал.3 НПК/отм./ може да се направи извод, че
когато подсъдимият бъде оправдан, следва да останат за сметка на Държавата само
разноските, направени по обвинението, като наказателният съд не може да
определя в тежест на кого да останат договорените разноски, каквото е
възнаграждението на избрания от подсъдимия защитник. Поради тази причина, ако
подсъдимият намира, че са му причинени неимуществени или имуществени вреди в
резултат на това, че е обвинен в извършване на престъпление, за което е
оправдан, Държавата дължи обезщетение по ЗОДВПГ, вкл. и за разноските,
направени на договорно основание, за което е предвидено това особено
производство, като това се съобрази с извода за приложимостта на този ред,
доколкото редът при разноските на подсъдимия, е приложим и за нарушителя,
съобразно вече изложеното преди това.
В
този смисъл е цялата непротиворечива практика на районните и окръжни съдилища
през последните близо 25 години по приложението на ЗАНН, а и след 01.03.2007г.,
които в производствата по контрол законосъобразността на наказателните
постановления по ЗАНН не присъждат и отказват да присъждат разноски, сочейки,
че редът за тяхното присъждане, е този по специалния ЗОДОВ, тъй като Районният
съд по ЗАНН няма как да приложи сочения в цитираните определения на ВАС на РБ
ред по ГПК или АПК, тъй като същият не правораздава по тях, нито има съответни
препратки по отношение на разноските към реда в тези процесуални закони.
Нещо
повече, и след последната дата, разноските на оправданите подсъдими продължават
да се присъждат по ЗОДОВ от общите съдилища, тъй като претенцията за тях по
ЗОДОВ е с основание в новелата на чл.2 от същия, тъй като е за обезвреда от
актове на съда, прокуратурата и следствието. Или е налице едно явно дивергиране
на практиката между общи и специализирани съдилища, при липса на каквито и да е
промени в материалноправните предпоставки за възникване на отговорността.
В
тази насока важен момент представлява приетото ТР №2/03.06.2009г. на ОС на ВАС
на РБ, според което административните
съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу
решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела, като в
мотивите на тълкувателния акт се приема, че присъждане на разноски не е
предвидено и в първоинстанционното производство по ЗАНН, защото и в този случай
не се прилага препращането по чл.228 АПК към първоинстанционното производство
по АПК.
Не следва също така да се забравя, че за настоящото
производство също се присъждат разноски, поради което ищците по една такава
претенция не само няма до получават разноските за адвокатска защита по делата
по ЗАНН, но и ще бъдат принудени да заплащат и разноските по делата, по които
търсят обезвреда, съобразно трайната практика, посочена по-горе, което е друг обществено
неприемлив резултат и е в явна дисхармония със
справедливостта.
В случая, константната практика на съдилищата до
2007г. очевидно представлява достижение на правото, от което последващо
административното правосъдие отстъпи и то основно, с оглед наложената от ВАС на
РБ като касационна инстанция съдебна практика.
По отношение наличието на всички останали
предпоставки, специално внимание заслужава обсъждане на наличието на причинно –
следствена връзка, тъй като, и както се посочи вече по-горе в мотивите, приема
се, че такава липсва, тъй като разноските са непосредствена последица само от успешно проведено съдебно производство, а
очевидно опосредена такава от оспорения и отменен акт по реда на чл.1 ЗОДОВ.
Ясно
е, че в социалната действителност постоянно се осъществяват /възникват, изменят
се, престават да съществуват/ множество обществени отношения, които имат връзки
помежду си, поради което може да се обобщи, че на тази база всички обществени
отношения са свързани по някакъв начин помежду си. В дадения случай обаче, нас
не ни интересува “всеобщата връзка” между нещата, а конкретната обусловеност,
която даден факт или обществено отношение имат към друг факт или обществено
отношение, определящи ги като “причина към следствие”, т.е. интересува ни една
непосредствена и пряка връзка, като тя в случая се определя при деликтната
отговорност още и като “условие, без което не може”/conditio sine qua non/.
Въпросът
колко непосредствена и пряка да е тази връзка е винаги конкретен, предопределен
от степента на зависимост между фактите от тази социална действителност, поради
което преценката за това дали разноските са последица от отмяната на акта или
от успешно проведеното съдебно производство, следва да се предопредели, като се
даде отговор какво представлява последното.
Безспорно
е, че съдебното производство е средство за реализиране на определени обществено
значими интереси, в случаи на незаконосъобразно развитие на обществените
отношения, регулирани от правото, и в този смисъл процесът е едно целесъобразно
средство, призвано да брани от неправомерното осъществяване на права и
задължения. По този начин, с оглед релацията средство – цел се установява, че
съдебното производство по същия начин обуславя и настъпването на евентуалния
благоприятен за лицето – жалбоподател изход – чрез отмяна на оспорения акт,
като тази отмяна също би се явила резултат на упражненото право на жалба.
При
посочената връзка средство – цел следва да се има предвид, че тя изразява
прякото и непосредствено служене на първото по отношение на второто, което е
проява на правната целесъобразност в общотеоретичен аспект /способността на
средството да служи на самата цел/. Това обаче, по никакъв начин не е израз на
опосредяване, което да може да обоснове извод за липса на каузална зависимост.
Всъщност,
разноските като особено акцесорно облигационно правоотношение са на практика
първата и непосредствена последица от незаконосъбразността на един
административен акт по отношение на субекта, чието оспорване е уважено, но до
тях, както и до самото уважаване на жалбата, се достига безспорно с помощта на
административния съдебен процес, който е едно целесъобразно средство за
постигане на генералната цел – законосъобразното осъществяване на
административните правоотношения.
По
тази причина, ако се следва изложеният извод за липса на каузалност, то
всъщност на практика е немислимо въобще установяването на каквито и да е вреди
от отмяната на един административен акт, тъй като последните биха били винаги
опосредени от успешния съдебен процес и по тази причина всяка една такава
претенция поначало би била неоснователна/отново би се достигнало до правно
неприемливия резултат за приравняване на неоснователност и недопустимост/.
Не
следва да се забравя също така, че с оглед интересуващия ни аспект, ясна е
формулировката на самия АПК в новелата му на чл.143 ал.1, сочеща императивно,
че “Когато съдът отмени обжалвания административен акт... ...разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е
имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или
отказ”. Т.е. разноските са визирани като пряка и непосредствена първа
санкционна последица от незаконосъобразността на отменения по съдебен ред
административен акт, поради което е недопустимо изкуствено да се “разкъсва” каузалният
процес, с оглед обосноваване на противен извод от заложения в АПК.
Консеквентно
от изложеното може да се обоснове и изводът на този съд, че с установената
практика на ВАС на РБ, в посочения аспект на изследване на каузалния процес, се
отрича/или още при допустимостта, или при преценка основателността/ правото на
лицата да търсят обезвреда по чл.1 ЗОДОВ за вреди в резултат на отменено НП/в
случая за направените разноски за адвокат по делото/.
На
следващо място настоящият състав счита, че следва да обсъди и по-актуалната
съдебна практика по разглеждания вид дела в светлината на съвместното
тълкувателно постановление на ВКС и ВАС на РБ 19.05.2015г., което лиши от аргументи една част от цитираната практика на
отделни състави на ВАС на РБ, поради което тя бе и частично изоставена/така
например Решение №14112 от 22.12.2015г. по адм. дело №3114/2014г. на ВАС на РБ,
ІІІ-то отд./.
Въпреки това обаче, и след постановяване на този
тълкувателен акт, са налице решения на ВАС на РБ, в които продължава да се
излагат аргументи, отречени с посоченото постановление/така напр. решение
№13159 от 07.12. 2015г. по адм. дело №13648/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.
В цитираното решение касационният състав сочи, че след като отмененото наказателно постановление не можело да
се приравнява на отменен административен акт и тъй като налагането на
административно наказание не се определяло като типична административна
дейност, то не можело да се носи и отговорност от страна на държавата/респ.
общината. Сочи се, че в случая липсвал издаден и съответно отменен по реда на АПК административен акт, което правело ЗОДОВ неприложим, поради отсъствието на елемент от фактическия
състав на правната норма за реализиране на отговорността на държавата по този специален
ред.
По-нататък
се отбелязва, че приложимите процесуални закони при обжалване на наказателни
постановления/ЗАНН и субсидиарно приложимите такива/ не признавали право на
жалбоподателя за разноски по водене на наказателноадминистративно дело, поради
което държавата не дължала тяхното заплащане в исково производство по чл.1
ал.1 ЗОДОВ. In fIne се обобщава, че претендирането на вреди по сочения
ред било всъщност заобикаляне на процесуалния закон. След като разноски не се
дължали във висящо съдебно производство, нямало и основание за присъждането им
в друго, макар и исково такова.
Настоящият
съдебен състав не споделя това виждане и то не само защото то не следва смисъла
на съвместния тълкувателен акт на двете върховни съдилища, но и защото няма
основания в действащата позитивноправна уредба да се говори за налично
“заобикаляне” на процесуален закон.
Всъщност,
не съществува правна норма, която да сочи, че разходите, породени от сключен
облигационен договор за правна защита и съдействие, могат да бъде търсени само
под формата на разноски, ако е предвидена такава възможност в съответния
процесуален закон/ГПК, НПК, ДОПК и т.н./.
В
тази връзка ясна е новелата на чл.8 ал.3 ЗОДОВ, сочеща че “Когато закон или
указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага”.
Поради
съществуването на това правило, се налага изводът, че щом овъзмездяването на
направените разходи по договора между страната и нейния пълномощник - адвокат е
уредена в съответния процесуален закон под формата на признаване право на
разноски в случай на благоприятен изход на делото за нея, то очевидно ЗОДОВ на
посоченото основание няма да бъде приложим, но по аргумент за противното, в
останалите случаи – когато за страната не е уредена такава или друга подобна
форма, а няма изрична забрана за търсене на овъзмездяване, за нея остава открит
пътят на реализиране на специалната деликтна отговорност/когато са налице
останалите предпоставки за това/ - да получи обезщетение за направения разход в
следствие на издаден срещу нея незаконосъобразен административен акт по см. на
чл.1 ал.1 ЗОДОВ, тъй като е налице обективно в правната действителност едно
нейно обедняване чрез действителното разходване на средства от тази страна, за
да се защити срещу един в крайна сметна признат за незаконен административен
акт по смисъла, вложен от ЗОДОВ/но не и от АПК/.
Така
че, според този състав на съда, за никакво заобикаляне не може да се говори.
Освен
всичко друго, подобна теза всъщност сочи не за неоснователност на една такава
претенция, а за нейната недопустимост, тъй като, ако се приеме тя за вярна,
това би означавало, че е налице специален ред, който изключва този, съгласно
чл.8 ал.3 ЗОДОВ, а това винаги формира извод за недопустимост на едно съдебно
производство, образувано по такава искова молба/подобна теза е налице и в
Решение №14160 от 22.12.2015г. по адм. дело №8882/ 2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то
отд., подписано с особено мнение, в което обаче, така формираният извод за
недопустимост не е доведен докрай, тъй като контролираното съдебно решение на
административния съд не е обезсилено и съдебното производство не е прекратено/.
Друга
една посока на актуалната съдебна практика възприема тезата за неоснователност
на една подобна искова претенция по реда на ЗОДОВ, поради липса на една от
предпоставките за уважаването и – пряката каузална връзка между акта и
настъпилите вреди, но не в аспекта, обсъден по-горе/че същите са били
опосредени от успешно проведеното съдебно производство по отмяна на
наказателното постановление/, а от това, че всъщност търсените суми произтичали
от сключен договор за оказване на правна помощ по водено съдебно производство,
т.е. те са били платени по едно облигационно отношение, възникнало по силата на
договор между страните. Т.е. правната връзка по това облигационно
правоотношение е възникнала изцяло по волята на договарящите страни, като
процесуалната защита от адвокат не е била задължителна /така напр. Решение
№13239 от 08.12.2015г. по адм. дело №15241/2014г. и решение №13152 от 07.12.2015г.
по адм. дело №15389/2014г. и двете на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.
По
този въпрос обаче, е налице явно и небудещо съмнение противоречие в практиката
на ВАС на РБ, тъй като с решение №13254 от 08.12.2015г. по адм. дело
№4736/2014г. и преди това с решение №12455 от 20.11.2015г. по адм. дело
№190/2015г., последното с едно особено мнение/всъщност се възприема точно
обратното/. В тези два акта на състави от същото ІІІ-то отделение, разглеждащо
този вид дела, е прието на база основополагащите мотиви на тълкувателното
постановление от 2015г./неговата т.1/, че административният характер на
дейността по издаване на наказателните постановления, при или по повод на която
са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя правното
основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановления
като такова именно по чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
На
тази основа последващо са формирани и решаващите мотиви на съда, че от
незаконосъобразния акт – процесното наказателно постановление, отменено по
съответния ред с влязло в сила решение, ищецът е претърпял вреди, изразяващи се
в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производствата по обжалване
на наказателното постановление, тъй като по силата на чл.4 ЗОДОВ държавата и
общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие.
В
тази връзка съдебният състав на ВАС е изложил аргументи, че един такъв ищец не
би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатените на това основание суми не
биха представлявали вреда за него, ако не беше издадено процесното отменено
впоследствие като незаконосъобразно наказателно постановление, а макар и да
липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство по реда
на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на
наказателно постановление се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на
успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена
последица от издадения незаконосъобразен акт – наказателното постановление.
Това е така, тъй като намаляването на имуществото на лицето вследствие
заплатени суми за адвокатско възнаграждение, е предизвикано от издаването на
наказателното постановление, с което е наложено административното наказание,
което административнонаказаният е считал за незаконосъобразно наложено.
В
тази връзка е отречена тезата в предходно цитираната съдебна практика, че
липсата на установена в закон задължителност на адвокатската защита по дела за
обжалване на наказателни постановления, влечала по необходимост и извод, че
страната няма право да ангажира свой процесуален представител, нито че
ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с издаденото наказателно
постановление.
С
оглед на последното е посочена многобройна съдебна практика, в която се приема,
че причинна връзка е налице не само когато деянието причинява непосредствено
вредата, а и когато създава условия за реална възможност от увреждане и когато
тази реална възможност се е трансформирала в действителност. Поради това е
прието, че ангажирането на адвокатска защита е израз на нормалната грижа на
лицето за охраняване на неговите права и интереси. В този смисъл е и
безпротиворечивата константна практика на ВКС/в т.см. решение №248/4.06.2009г.
по гр.д. № 4808/2007г. на ІІІ г.о.; решение № 355/ 03.08.10г. по гр.д. №
1651/2009г. на ІІІ г.о. ; решение № 126/10.05.2010г. по гр.д. № 66/2009г. на ІV
г.о.; решение № 586/16.05.2011г. по гр.д. № 1486/2009г. на ІІІ г.о.; решение №
781/30.11.2010г. по г.д. № 511/2010г. на ІV г.о. и други/.
В
тази връзка настоящият състав следва да посочи, че сключването на този договор
съвсем не е в сферата на “свободната” преценка на лицето, а е обусловено от
защитата му срещу един утежняващ административен акт, който много често има
значителни имуществени последици за него или пряко за упражняваната от него
дейност.
Очевидно
е, че това лице в масовия случай няма правните познания да се защити в често
изключително сложната материя, предмет на едно административнонаказателно
производство, в което могат, а и се налагат административни санкции дори в
милиони левове, повдигат се въпроси за сложи правни конструкции в областта на
различните материални закони/напр. на ЗДДС, ЗКПО, ЗДДФЛ, по въпроси например за
извършени от лицето вътреобщностни придобивания на стоки и т.н./.
Парадоксалното е, че в тези случаи Държавата, в лицето на съответния
компетентен административен орган, разполага с целия наличен ресурс, който му
позволява упражняваната публична власт, вкл. да е подпомаган от лице/а с
юридическо образование/най-често юрисконсулти/, та дори цели звена/отдели от
такива/, за да „облече“ резултата от тази дейност в съответната правна форма,
която да му позволи в крайна сметка да санкционира законосъобразно
частноправния субект, като за тази си дейност тези квалифицирани лица получават
възнаграждение от бюджета на съответния орган, но заедно с това на наказаното
лице се отрича едно такова съответно право, когато той направи разход за защита
в резултат на упражнени всъщност и конституционно признати негови права – да
бъде подпомогнат от адвокат, когато следва да защити правата или законните си
интереси/така чл.134 ал.1 КРБ/.
Очевидното
несъответствие в третирането е тревожно и тази разлика е още по-явна, когато
лицето има пари да заплати дължимото адвокатско възнаграждение/поначало
възникналата правна връзка е възмездна/, тъй като, ако няма такава възможност,
то тогава то би имало евентуално правата по Закона за правната помощ – да
получи такава под формата на процесуално представителство по този вид дела и
определения от съответната адвокатска колегия адвокат, взел участие в защитата
на лицето, би получил възнаграждение за тази си дейност, възмездено от
публичния бюджет, но пък този, който разполага с достатъчно средства или
имущество, би понесъл за собствена сметка направения разход, без възможност да
бъде овъзмезден по някакъв ред.
Следва
също така да се посочи, че не могат да се споделят и вижданията в изразеното
особено мнение в цитираното по-горе решение №12455 от 20.11. 2015г. по адм.
дело №190/2015г. на ВАС във връзка с възможността да се присъдят законните
лихви или с оглед невъзможността да се направи възражение за прекомерност на
уговореното адвокатско възнаграждение.
По
отношение на лихвите, то следва да се посочи, че те са санкция за късно
плащане/тук лихвите, за които става въпрос, са със закъснителен характер/, така
че с плащане на търсената сума дори още преди завеждане на делото/за това
законова пречка всъщност няма/, то юридическото лице, в чийто състав е органът,
издал незаконосъобразното НП, не би понесло като разход.
Що
се отнася до възражението за евентуална прекомерност, то безспорно е, че този
институт е неприложим, доколкото тук се търси, респ. присъжда, една заместваща
облага, един сурогат на дължимото и то под формата на обезщетение, но в пълна
мяра приложими са си изричните правила, уреждащи деликтната отговорност, вкл.
специалните такива по чл.5 ЗОДОВ и в двете си алинеи. Това е така, защото
уговарянето на едни завишени/прекомерни размери всъщност означава, че не поради
конституционната гарантираност на правата, а поради личната преценка на лицето,
същото е счело, че може и следва да ангажира една по-скъпо струваща защита. В
този смисъл тук вече е налице една отделна каузалност, която действа заедно с
тази от отмененото незаконосъобразно наказателно постановление и съпричинява
едни вреди в по-големи размери.
В
случая няма пречка този нов каузален фактор да действа и по отношение елементи
от фактическия състав, какъвто е размерът на реално причинените вреди, тъй като
съпричиняването на едни по-големи вреди, обективно е било обусловено и от
поведението на частноправния субект/класически примери за такова съпричиняване
имаме при ПТП, когато пострадало невиновно за злополуката лице не изпълнява
предписанията на медицинските органи за лечение или е лекувано от тези органи
некомпетентно, поради което настъпят едни по-значителни увреждания, т.е. налице
е ексцес/влошаване на неговото състояние/, поради наличието на отделен,
самостоятелен източник на каузална зависимост, действащ заедно с друг или други
такива/. Така че, желанието да се ползва една “по-луксозна” услуга/в случая
по-скъпоструваща/ в пълна мяра може и следва да намери отражение с приложение
института на чл.5 ЗОДОВ, като ответникът бъде освободен от отговорност за
размера на вреди, над този, необходим за нормалната защита на лицето,
съобразено с нормата на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.134
ал.2 от КРБ, сочеща границите за справедливост и обоснованост на размера на
едно такова възнаграждение. А не следва да се забравя, че конституционните
норми имат пряко действие.
От
събраните по делото доказателства се установява, че по приложеното дело – АНД №1746/2019г.
на л.11 от него e представен и приет договор за правна
защита и съдействие, ведно с пълномощно, съгласно който е осъществено
представителство по него от страна на адвокат Мирослава Кръстева в проведеното
открито съдебно заседание по делото пред Районния съд, като по съглашението е
уговорено и заплатено още тогава възнаграждение в размер на общо 300 лева.
При
това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца търсената
сума от 300 лева.
По
отношение на лихвите за забава.
На
първо място следва да се посочи, че в това производство се разглежда едно
деликтно правоотношение, което макар и по-специално/от това по ЗЗД/ урежда и се
подчинява на принципите за деликтната отговорност, вкл. и касателно присъждане
на закъснителни/мораторни лихви/ върху съответното обезщетение, тъй като други
правила няма изрично уредени нито в ЗОДОВ, нито в АПК.
Както
се посочи вече по-горе тук, при основателност на иска, се осъжда ответникът да
заплати един сурогат, една заместваща облага, като централен момент на
разглеждане не е правната връзка между адвоката и довереника, които не са
страните по настоящия правен спор. По-същественото е, че не следва да се
смесват присъжданите тук обезщетения с разноските по делото, тъй като в този
случай, както се посочи по-горе, последните не са уредени за страните в
позитивноправната уредба. След като това е така, няма как да се обосновава
тезата, че лихви не се дължат, тъй като същите били „съдебни разноски“, а върху
адвокатските възнаграждения такива не се начислявали до издаване на съдебния
акт, от който произтичат те.
След
като тук правната връзка възниква от факта на увреждане/което е
материалноправната предпоставка за възникване на този вид юридическа
отговорност/, то правилата за обезвреда, вкл. и за присъждане на закъснителни
лихви, са детерминирани от нейната същност, а тя не е такава с договорен
характер/каквото безспорно е по същината си правоотношението за разноски/, и
това независимо, че в крайна сметка търсената обезвреда се съизмерява с тези
разходи/по подобен начин стоят нещата и при обезщетенията по КТ- напр. за
отговорността на работодателя по чл.200 КТ, която също се основава на един
договор - трудовия договор между работника и служителя, но за която няма
колебания в съдебната практика, че се прилагат правилата за деликта/.
Т.е.
неприложимо се явява правилото на чл.84 ал.2 ЗЗД, изискващо покана от
кредитора, а приложимо е това по чл.84 ал.3 ЗЗД, визиращо случаите на
непозволено увреждане, каквато по същността си е била винаги и отговорността по
ЗОДОВ.
Или
не може да се приеме, без сериозно основание, че тук е налице само една външна,
несъществена, терминологична разлика, поради което чисто „технически“ се
присъждат вреди, но те били всъщност разноски за адвокатско възнаграждение. В
правото формата е от особено съществено значение, в противен случая се стига до
„размиване“ на правни институти, имащи ясно съдържание по разрешения, дадени
още от римското право. А освен всичко друго е налице и задължително разяснение
по този въпрос, дадено с ТР №3/ 2005г. на ОСГК на ВКС на РБ, което не е
загубило сила, в което/т.4/ недвусмислено е отбелязано, че обезщетението за вреди
от незаконни административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с
решение на съда като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на
нищожността в самия процес по обезщетяване на вредите, като в първия случай
вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила
на решението, с което се отменя незаконният административен акт, докато във
втория - от момента на неговото издаване/в този смисъл напр. Решение №1064 от
25.01.2019г. по адм. дело №9543/2018г. по описа на ВАС на РБ, III-то отд./.
При
това положение на нещата върху сумата от 300 лева следва да се присъди законна
лихва, начиная от 04.05.2019г., т.е. от влизане в сила на акта, с който е
отменено НП.
По
разноските.
С
оглед изхода от спора, на ищеца се дължат разноски на основание чл.10 ал.3 ЗОДОВ, които се установиха да са в размер на общо 410 лева.
Ето
защо и поради мотивите, изложени по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав :
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Областна Дирекция/ОД/ на МВР –
Пловдив с адрес на призоваване гр.Пловдив, ул.“Княз Богориди”№7 да заплати на С.В.Д. *** обезщетение в размер на 300/триста/
лева, представляващо обезвреда за причинените му имуществени вреди за
направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по
обжалване наказателно постановление №19-1030-000789 от 12.02.2019г., издадено
от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“ срещу Д., поради
отмяната му като незаконосъобразно с Решение №750 от 16.04.2019г. по АНД
№1746/2019г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХVІ н. състав, ведно със
законната лихва върху посочената главница, начиная от 04.05.2019г. до
окончателното и изплащане, а също така и разноски за това съдебно производство
в размер на общо 410/четиристотин и десет/ лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен
срок от съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :