РЕШЕНИЕ
№ 1079
гр. Пловдив, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Милена Анг. Левашка Августинова
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20255300502106 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *****, чрез
пълномощника по делото адвокат М., против Решение № 2053/29.04.2025 г.
постановено по гр.д.№ 17647 по описа за 2024 г. на Районен съд - Пловдив, VIII гр.
състав, с което се ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.11 за заплащане на
неустойка в размер на 1 080, 41 лева от сключения между З. А. З., ЕГН **********, от
гр. *****, със съдебен адрес: гр. *****, Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК
*****, представлявано от адвокат Е. Г. И., и „Сити Кеш” ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. *****, представлявано от управителя Н. П. П., със
съдебен адрес: гр. *****, Адвокатско дружество „Н. У., М.“, адв. Х. М., в гр. ***
Договор за потребителски кредит № 753367/24.10.2022 г. към искане № 9134012, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с посочените ЕИК, седалище и адрес на управление,
1
Законен представител И съдебен адрес, ДА ЗАПЛАТИ на З. А. З., с посочените ЕГН,
адрес и съдебен адрес, направените разноски за производството по делото в размер на
300 лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с посочените ЕИК, седалище и адрес на управление,
Законен представител И съдебен адрес, ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско
дружество Е. И., с посочените ЕИК, служебен адрес и Законен представител,
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с ДДС на основание чл.38, ал.1, т.3
във връзка с чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е
недопустимо като постановено по иск, за който не е налице правен интерес. Поддържа
се възражение в отговора на исковата молба за недопустимост на предявения
установителен иск за нищожност на процесния договор и отделни клаузи от него с
довода, че ищецът не притежава правен интерес от предявяването му. Позовава се на
справка за движенията по кредита за удостоверяване, че същият е погасен изцяло и
предсрочно на 07.11.2022 г. Поддържа се, че в случая кредитът е погасен изцяло,
договорът между страните е прекратен, а ищецът е върнал обща сума над главницата
от 134 лева. Излагат се доводи, че доколкото кредитът е напълно погасен, а не
частично, единствено предявяването на осъдителен иск на потребителя би отговорило
на принципа на ефективност. Възразява се за допуснати съществени процесуални
нарушения от районния съд с постановяването на решението без да се произнесе по
възражението за допустимост на иска. Искането към въззивния съд е да обезсили
обжалваното решение като недопустимо, както и да прекрати първоинстанционното
производство. Претендират се сторените разноски.
В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна З. А. З., ЕГН **********, чрез ЕАД Е. И., с който взема
становище за неоснователност на жалбата. Намира обжалвания съдебен акт за
правилен, законосъобразен и постановен съгласно материалния и процесуалния закон
и трайно установената съдебна практика на ВКС. Поддържа доводи за допустимостта
на предявения установителен иск с позоваване на практиката на СЕС. Моли да се
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Постъпила е и частна жалба от З. А. З., ЕГН **********, чрез ЕАД Е. И., против
Определение № 6865/23.05.2025 г. постановено в първоинстанционното производство,
с което е оставена без уважение подадената от него Молба вх. № 50793/07.05.2025 г. за
изменение на Решение № 2053/29.04.2025 г., постановено по гр. дело № 17647/2024 г.
по описа на Районен съд – VІІІ гр. състав в частта му за разноските. В частната жалба
се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение и се поддържа, че е
лишено от доводи за разумност и пропорционалност на присъденото адвокатско
възнаграждение. Моли се за отмяна на определението като неправилно и
2
незаконосъобразно и за постановяването на съдебен акт, с който да се определи
адвокатското възнаграждение съобразно цената на иска, в условията на разумност и
пропорционалност.
Подаден е отговор на частната жалба от „Сити Кеш” ООД, ЕИК *****, чрез
адвокат М., с който оспорва същата като неоснователна. Поддържа съображения, че не
са налице основанията на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за присъждането на адвокатско
възнаграждение, тъй като договорът за правна помощ не е индивидуализиран и не се
установяват предпоставките на чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. Посочва, че между страните са
налице други съдебни производства с предмет оспорени клаузи в идентични договори,
по които е представен същия договор за правна помощ. Моли се за потвърждаване на
обжалваното определение и оставяне на жалбата без уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваните съдебни актове
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
По въззивната жалба на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *****:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК от ищеца З. А. З., ЕГН **********, против ответника
„Сити Кеш” ООД, ЕИК *****, за постановяването на решение, с което да се прогласи
нищожността на клаузата на чл.11 Договор за потребителски кредит №
753367/24.10.2022 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща
материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
С отговора на исковата молба ответникът „Сити Кеш” ООД е оспорил искът
като недопустим поради липсата на правен интерес, а по същество като неоснователен.
Изложил е твърдения, че уговорената неустойка не е недействителна, както и че
същата не е и не е следвало да бъде включена в ГПР.
От фактическа страна по делото се установява, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № 753367/24.10.2022 г., по силата на който „Сити
кеш” ООД е предоставило на З. А. З., сумата в размер на 1 200 лева, при фиксиран
лихвен процент от 40,05 %, годишен процент на разходите – 49,87 %, договорен за
погасяване с 3 погасителни вноски от 9, 35 лева и 34 погасителни вноски от 40, 31
3
лева, при обща сума за плащане от 1398, 59 лева. В чл.5 от договора страните са се
уговорили договорът за заем да бъде обезпечен с предоставянето от страна на
заемателя поне с едно от следните обезпечения: безусловна банкова
гаранция,обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за кредит, включваща договорената главница и лихви или поръчителство от
едно или две физически лица, като при един поръчител –осигурителният доход следва
да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната, при двама поръчители – размер на осигурителен доход за всеки един от тях
не по – малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната, да не са
кредитополучател или поръчител по други договори с кредитора, да няма кредит към
банка или финансова институция с класификация различна от „Редовен“. Съгласно
чл.11 от договора за заем при неизпълнение от заемателя на задължението му да
осигури посоченото обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора или
предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора,
заемателят дължи заплащането на неустойка на заемодателя в размер на 1080, 41 лв. с
начин на разсрочено изплащане, подробно посочено в Приложение 1 към договора.
Представен е погасителен план към договора за заем, в който е установен размерът и
падежът на погасителните вноски и на неустойката.
В първоинстанционното производство е прието заключението на съдебно-
счетоводна експертиза, според която процентът, с който се оскъпява кредитът с
постигнатата договорка за заплащането на неустойка годишно е 120, 05 %.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е кредитирал
доказателствената съвкупност по делото и признанието на ответник в отговора на
исковата молба, че уговорената неустойка не е включен в ГПР на получения от ищеца
кредит, поради което е приел за установено, че клаузата за заплащане на неустойка е
нищожна като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща
материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит, поради
което е уважил предявения иск.
При извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания
съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на
същия, поради което съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да
бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи,
като въззивната инстанция се произнесе правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да
се посочи, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, тоест настоящата инстанция
4
не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Във въззивната инстанция не е повдигнат спор по възприетата от районния съд
фактическа обстановка, както и по същество не се оспорват решаващите изводи на
съда за нищожността на процесната клауза за неустойка поради нарушаване на
разпоредбите на ЗПК.
Защитната теза на „Сити Кеш“ ООД, поддържана във въззивната жалба, е за
липсата на правен интерес у ищеца от предявяването на установителен иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка. Изложените за това доводи са, че
кредитът е напълно погасен от ищеца и същият е платил сумата от 134 лева над
главницата, поради което има правен интерес да защити правата си с предявяването на
осъдителен иск за връщане на даденото поради липсата на основание, но не и на
установителен иск за прогласяване на недействителността на договора и/или на клауза
от него.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите във въззивната
жалба, с които се оспорва правният интерес на ищеца от предявяването на
установителен иск по чл.124 ГПК.
Според разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да
установи съществуването или несъществуването на едно субективно право, или на
едно правно отношение, когато има интерес от това. Правният интерес обуславя
допустимостта на иска и той се изразява от необходимостта на разрешаване на спора
със сила на пресъдено нещо. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, за която се следи служебно от съда. В светлината на
защитата на потребителските права, съгласно разясненията на СЕС, които са
задължителни за българските съдилища, правният интерес следва да се разглежда по-
либерално и да се признае правото на потребителя да иска внасянето на яснота
относно действителността на договори или клаузи от тях, дори и задължението по
същите вече да е изпълнено. Така с Решение от 23.11.2023г. по дело С-321-22 на СЕС е
поставен въпрос да бъде установено дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13,
разглеждан във връзка с принципа на ефективност,трябва да се тълкува в смисъл,че не
допуска разпоредби от националното право,съгласно тълкуването им в съдебната
практика,изискващи доказването на правен интерес,за да може да се уважи съдебен
иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна
клауза,съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита,
че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с друг иск, защитаващ повече
правата му, по-специално иск за връщане на недължима престация. СЕС е посочил, че
отхвърлянето на иска на потребителя за установяване на неравноправността на
договорните клаузи поради липса на годен правен интерес, като бъде пренасочен към
5
по-благоприятно средство за защита, означава в процедурите, с които се цели на
потребителите да се предостави исканата от Директива 93/13 защита, да се въведе
източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, който
може да ги разубеди да предявят правата си, които черпят от тази директива в
нарушение на принципа на ефективност. Посочено е, че отхвърлянето на
установителния иск на потребителя и задължаването му да предяви иск, който
защитава в по-голяма степен правата му, би било в противоречие с общия интерес от
добро правораздаване, по-специално с изискването за процесуална икономия. Изведен
е и извод, че чл. 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на
ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от
националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи
доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за
установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в
сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита,че такъв интерес липсва,
когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация. Както вече
бе посочено, практиката на СЕС е задължителна за прилагане от българските
съдилища, поради което и в случая следва да намери приложение по отношение на
предявения иск.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
първоинстанционното решение за валидно и допустимо, а по същество и за правилно,
поради което на осн.чл.272 ГПК препраща към мотивите на обжалвания съдебен акт.
За пълно следва да се посочи, че напълно се споделят изводите на районния съд
за нищожност на оспорената клауза по чл.11 от договора за заем, тъй като същата не се
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на
обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора. В обичайната практика при предоставянето
на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на
непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали
е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. При сключването на договора и
без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне на обезпечението, в погасителния
план към договора е предвидено разсрочено заплащане на неустойката за
неизпълнение на посоченото задължение. В случая неустойката се явява сигурна
печалба за кредитора, тъй като с въведените изисквания за вида обезпечение и срока
за предоставянето му, изначално се предпоставя неизпълнение от заемателя на
задължението му за предоставяне на обезпечението - изпълнението на поставените
6
изисквания в дадения срок е трудно изпълнимо от длъжника до степен, че същото
изцяло да се възпрепятства. Следователно с клаузата на чл. 11 от договора е уредено
допълнително възнаграждение за заемодателя в размер, което съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде съобразено при установяване на годишния
процент на разходите по кредита. Последното не е сторено, доколкото ответникът
признава, че вземането за неустойка не е включено в ГПР, а според заключението на
ССЕ с уговорената неустойка кредитът се оскъпява годишно с 120, 05 %. Налага се
извод, че процесната клауза за неустойка представлява скрито възнаграждение за
кредитора, с нея се нарушава съществено принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските правоотношения, както и потребителят е
бил заблуден относно действителната стойност на общите разходи по кредитното
правоотношение предвид формалното посочване на ГПР, който не отговаря на
действителния размер на ГПР. Ето защо, неустоечната клауза на чл. 11 от процесния
Договор за потребителски кредит е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и
заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от
ЗПК.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
По частната жалба на З. А. З., ЕГН **********, подадена чрез ЕАД Е. И..
Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
С обжалваното Определение № 6865/23.05.2025 г. районният съд е оставил без
уважение Молба вх. № 50793/07.05.2025 г. за изменение на първоинстанционното
решение в частта му за разноските, подадена от пълномощника на ищеца. За да остави
без уважение молбата по чл.248 от ГПК районният съд е приел, че определеният с
решението размер от 240 лева на адвокатско възнаграждение на пълномощника на
ищеца при условията на чл.38, ал.1, т.3 във връзка с чл.38, ал.2 от ЗАдв. е разумен и
справедлив, както и включва и ДДС върху адвокатското възнаграждение.
Определението е правилно.
По делото се установяват предпоставките по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. за присъждане
на адвокатско възнаграждение на процесуалния представил на ищеца, т.к. казаната
разпоредба предвижда заплащане на възнаграждение на адвоката, оказал безплатна
правна помощ когато: 1/ тя е предоставена на някое от основанията по чл. 38 ал. 1 т. 1
– т. 3 от ЗА и 2/ насрещната страна е осъдена за разноски – съобразно правилата на
ГПК.
Според представения договор правна помощ, процесуалното представителство е
договорено на основание чл. 38 ал. 1 т.3 от ЗАдв., като към ИМ е представено и
7
пълномощно от ищеца за адвоката, и двата документа са с дата преди предявяване на
ИМ по първоинстанционното дело и към тази дата адвокатът не би могъл да знае
номера, под който ще се образува дело по ИМ. Същевременно представителната власт
не е оспорвана от страна на упълномощителя - ищец. С оглед което не се обосновава
извод за липса на делегираната представителна власт по конкретния спор между
страните, нито че оказаната по него правна помощ е престирана от адвоката
безплатно. Освен това, съгласно практика на ВКС / напр., но не само Определение №
201 от 30.05.2022 г. постановено по ч.гр.д.№ 532 по описа за 2022 г. на ВКС, III гр.о. /
достатъчно за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 ЗА е по делото да е осъществена
правна помощ без данни за договорено в тежест на доверителя възнаграждение за нея;
заявление, че предоставената помощ е договорена като безвъзмездна и отсъствие на
данни, които да опровергават това заявление / които в случая са налице /, съответно
непредставянето на писмен договор за безплатна правна помощ в тези случаи не
препятства упражняването на правото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като принципът на чл.
36, ал. 1 ЗАдв. е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, чийто размер
в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се определя от съда.
Наличието на основанието по чл.38 ал. 1 т.3 от ЗАдв, не може да бъде
обсъждано от съда, дори и при заявено от другата страна възражение и ангажирани по
него доказателства, поради което същото неоснователно се навежда в отговора на
въззивната жалба. Следва да се каже, че преценката да престира безплатна помощ е
само и единствено на адвоката и съдът не може да се намесва в правоотношенията
между страната и процесуалния й представител. От друга страна, за насрещната
страна е без правно значение дали ще дължи разноски за адвокатско възнаграждение
на самата страна или на процесуалния й представител.
Неоснователно е позоваването от ответното дружество на други производства с
предмет оспорване на клаузи от договори между същите страни, доколкото те се
основават на различни юридически факти / отделни, самостоятелни договори за
кредит /, правопораждащи отделните материалните права. Т.е. касае се за различни по
своя предмет правоотношения и не е налице основание за предявяването
/съединяването им за разглеждане в общ исков процес.
По отношение на размера на адвокатското възнаграждение: При определяне на
адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 Закона за адвокатурата, съдът
е обвързан единствено от фактическата и правна сложност на делото, но не и от
минималните размери на адвокатските възнаграждения по НМРАВ № 1/2004 г.,
определени единствено на база материалния интерес – на основание Решение на СЕС
от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22, Т.е. материалният интерес / цената на иска / е без
значение - както в случаите когато е висок , така и в случаите на нисък такъв.
Преценката относно фактическата и правна сложност е обективна и конкретна за всяко
8
дело като следва да се има предвид извършената от адвоката работа.
В разглеждания случай е предявен един установителен иск, фактическата и
правна сложност на делото не е висока – събрани са писмени доказателства и е
изслушана ССЕ, проведени са две открити съдебни заседания, в които процесуалният
представител на ищеца не се е явил, а осъществил защитата на ищеца с подаването на
молби, налице е обилна и трайно установена съдебна практика по спорните правни
въпроси, предмет на иска. Тези данни са изцяло съобразени от районния съд при
определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв. в размер
на 200 лева. Настоящият съдебен състав намира така определения размер за съответен
на казаните критерии и като така справедлив съобразно извършената от адвоката
работа по делото. Правилно така определеното възнаграждение е увеличено и със
съответния дължим се по ЗДДС данък, доколкото адвокатът, осъществил безплатното
представителство, е регистриран по ЗДДС субект – в този смисъл Определение №
50139/10.05.2023 г. по гр. дело № 5156/2021 г. на ВКС, IV г.о.; Определение
50095/11.05.2023 г. по търг. дело № 1454/2021 г. на ВКС, II т.о.; Определение №
2600/19.09.2023 г. по гр. дело № 4236/2022 г. на ВКС, III г.о.
Ето защо обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено, а
частната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските за въззивното производство: С оглед изхода на делото на ЕАД Е.
И. следва да присъди адвокатско възнаграждение в размер на 240 лева с ДДС за
осъщественото процесуално представителство във въззивното производство на ищеца
З. А. З., на основание чл.38, ал.2 от ГПК
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2053/29.04.2025 г. постановено по гр.д.№ 17647
по описа за 2024 г. на Районен съд - Пловдив, VIII гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 6865/23.05.2025 г. постановено по гр.д.№
17647 по описа за 2024 г. на Районен съд - Пловдив, VIII гр. състав.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.
*****, ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество Е. И., ЕИК *****,
представлявано от адвокат Е. Г. И., сумата в размер на 240 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение за осъществената правна помощ и съдействие на З. А. З., ЕГН
********** във въззивното производство, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10