РЕШЕНИЕ
№ 17052
гр. София, 20.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:В. Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от В. Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско дело №
20241110104137 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал.1 ЗМВР.
Ищцата твърди, че в продължение на 12 години, от 2012г. до 18.01.2024г.
е имала качеството държавен служител по служебно правоотношение в
органите на МВР. Поддържа, че съгласно чл.181 ЗМВР на служителите в МВР
се осигурява храна или левовата й равностойност. Поддържа, че до
01.02.2017г. ежемесечно е получавала левовата равностойност на полагащата
й се храна в размер на 120лева , като ежегодно размерът на левовата
равностойност на храната се определял със заповед на министъра на
вътрешните работи.Със заповед на министъра на вътрешните работи с рег. №
8121К-1475/03.02.17Г. на осн. чл. 9 от ЗДСл и пар. 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР ,
считано от 01.02.2017г. ищцата била назначена за държавен служител на
длъжност „Главен експерт“ в сектор „*********“ при дирекция
„*************“- МВР. Твърди се, че в месечната й заплата не е била
включена левовата равностойност на храната , която е следвало да й бъде
осигурявана на осн. чл. 181, ал.1 ЗМВР и която е следвало да бъде изплащана
на всички служители в МВР по см. на чл. 142, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 ЗМВР. Със
заповед на министъра на вътрешните работи с рег. № 8121 К3491/16.01.23г.
било прекратено служебното й правоотношение на осн. чл. 106, ал.1, т.5 от
ЗДсл. , поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст ,
считано от 18.01.24г. Поддържа, че за периода 18.01.21г.- 18.01.24г. в
продължение на три години не й била осигурявана ежемесечно и не й била
изплащана левовата равностойност на полагащата й се храна. Моли за
1
осъждане на ответника ДИРЕКЦИЯ „*************“-МВР да й заплати
сумата от 4720лева представляваща левовата равностойност на полагащата й
се храна за период от 3 години , считано от 18.01.21г. до 18.01.24г. на осн. чл.
181, ал.1 ЗМВР , вр. с чл. 142, ал.1, т.2 ЗМВР , заедно със законната лихва от
датата на исковата молба до окончателно изплащане на вземането.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника ДУССД-МВР, с който оспорва предявените срещу него искове по
съображения, че в полза на ищцата не е възникнало процесното вземане.
Излага съображения, че левовата равностойност на храната не се начислява
отделно, а представлява компонент от основното възнаграждение. Счита, че в
рамките на исковия период правоотношението на ищцата е било
преобразувано като такова по ЗДСл, като по волята на законодателя, считано
от 01.02. 2017г. посочените в пар. 69, ал.1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР
служители са изведени от приложното поле на пар. 86 от ПЗР към ЗИД на
ЗМВР и същите са преминали изцяло под регулацията на ЗДСл. Счита, че
същите нямат възможност да се ползват от правомощията и привилегиите по
ЗМВР сред които правото на храна или левовата й равностойност по чл. 181,
ал.1 ЗМВР . Оспорва претенцията за мораторна лихва по съображения относно
акцесорния й характер. Моли съда да отхвърли предявените срещу него
искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал.1 ЗМВР. Основателността
на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: 1. служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия
период, по силата на което е работил при него като държавен служител; 2.
основанието за дължимост на претендираната сума; 3. нейния размер.
От фактическа страна не е спорно и по делото се установява от
представената Заповед № 8121К-1475/03.02.2017 г. на министъра на
вътрешните работи, че през исковия период страните са били обвързани от
валидно служебно правоотношение, в рамките на което И. Т. е изпълнявала
при МВР длъжността главен експерт в сектор „*********“ при дирекция
„*************“ – МВР, експертно ниво 2, с ранг III младши, респективно
установява се, че е имала статут на държавен служител по смисъла на чл. 142,
ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Освен това, по делото е несъмнено установено, че през
процесния период действат Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията
и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на
Министерството на вътрешните работи, Заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г.
на МВР, Заповед № 8121з-742/10.06.2022 г. на МВР, Заповед № 8121з-
130/31.01.2023 г., Заповед № 8121з-1400/05.09.2023 г. и Заповед № 8121з-
10/04.01.2024 г., с които размерът на дължимата храна за служителите на МВР
2
е нормативно определен на 120 лева месечно, а с последните две заповеди –
200 лв. месечно. Не се спори и че до 01.02.2017 г. на И. Т. е осигурявана храна
или нейната равностойност.
От правна страна, основният спорен въпрос по делото е дали при
уреждане статута на ищеца като държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1
от ЗДСл вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се прилагат и разпоредбите на ЗМВР, в
частност тази на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР предвижда, че на служителите на
МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. Съобразно
разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР служителите на МВР са: 1. държавни
служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на
населението; 2. държавни служители; 3. лица, работещи по трудово
правоотношение. В разглеждания казус, безспорно между страните, ищецът
имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.
Настоящият съдебен състав счита, че правния статут на служителите
по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, в това число и Н. Е. С., се урежда както от
общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР. Това следва от изричния текст на
специалния закон, който в чл. 1 от ЗМВР има характер на обща разпоредба,
определяща предметния обхват на закона, и гласи, че ЗМВР урежда
принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и
статута на служителите в него. Тази разпоредбата дава основание останалите
текстове на специалния закон да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея.
Ето защо разпоредбата на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР в приложимата и към казуса
редакция предвиждаща, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал.
1, т. 2 от ЗМВР се урежда със ЗДСл, също следва да е тълкува във връзка с чл.
1 от ЗМВР. Следователно общите разпоредби относно статута на държавния
служител се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от
ЗМВР само и единствено при липсата на изрично специално правило в ЗМВР,
което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР от приложното му поле
би противоречало на основните принципи на управление на държавната
служба в МВР, посочени в чл. 141 от ЗМВР.
С оглед на правния извод на настоящия състав, че ЗМВР се прилага и
по отношение на специалните права на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от
ЗМВР, какъвто несъмнено е и ищецът, следва, че по отношение и на него се
прилага специалната разпоредба на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Тоест, визираната
разпоредба не провежда разграничение относно категориите служители на
МВР, които имат право да получат безплатна храна или левовата й
равностойност, предвид на което настоящият съдебен състав приема, че
всички служители на МВР, включително държавните служители по чл. 142,
ал. 1, т. 2 от ЗМВР, имат това право. Допълнителен аргумент в тази насока се
извлича и от разпоредбата на чл. 181, ал. 5 от МВР, която делегира на
Министъра на вътрешните работи с наредби да определя единствено
3
условията и реда за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал.
1 – 3 от ЗМВР, но не и да ограничава кръга на служителите на МВР, които да
получават безплатна храна или левовата й равностойност.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника за
недължимост на сумите за безплатна храна на държавните служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, основани на промяната в ЗМВР от 01.02.2017 г.,
поради следното:
Съгласно § 69 от ПЗР към ЗИДЗМВР (в сила от 1.02.2017 г. - ДВ, бр. 81
от 2016 г.) служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за
които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР и които към датата на влизане в сила
на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование
и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския
институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т.
1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от датата на
влизане в сила на този закон. Съобразно ал. 6 на същия текст при
назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна
заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този
закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за
длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна
степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Следователно на тези служители, на които по силата на закона
правоотношенията се преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също се
дължи левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.
Противно на изложените от ответника доводи, настоящият съдебен
състав намира, че горното виждане на законодателя личи именно и от
последващото исковия период изменение на редакцията на чл. 142, ал. 4 от
ЗМВР от 2020 г., която категорично, при уреждането на статута на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, препраща към правото
им по чл. 181, ал. 3 от ЗМВР да получат безплатна храна или левовата й
равностойност, както и към други, изрично уредени в ЗМВР права и
задължения на служителите на министерството.
По гореизложените мотиви съдът намира, че на ищеца, в качеството му
на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, се дължи левовата равностойност
на неосигурената от ответника безплатна храна.
Все в тази връзка, ответникът не твърди, че е предоставил на Н. Е. С.
полагащата му се безплатна храна, нито че е заплатил нейната равностойност.
Позовава се на § 69, ал. 6 от ПЗР към ЗИДЗМВР, като твърди, че сумата за
храна била включена в определената на ищеца основна заплата на държавен
служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Това възражение следва да се
отхвърли като неоснователно и недоказано, доколкото при носена от него
доказателствена тежест да установи факта на погасяване на задължението за
заплащане на равностойността на полагащата се на служителя безплатна
храна, в частност – че равностойността на храната е била включена в
4
индивидуалното възнаграждение на Н. Е. С., същият не е провел дължимото
от него пълно и главно доказване.
Въз основа на законовата делегация на чл. 181, ал. 4 от
ЗМВР министърът на вътрешните работи издал и заповеди за определяне на
размера на левовата равностойност на храната на служителите на ЗМВР, като
по делото са представени редица Заповеди на министъра на вътрешните
работи, които обаче касаят единствено служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и
ал. 3 от ЗМВР.
Доколкото, по горните мотиви на съда, ответникът дължи левова
равностойност за неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от
ЗМВР и предвид липсата на правна уредба относно нейния размер, следва по
аналогия съответно приложение да намерят именно правилата на въпросните
подзаконови нормативни актове – Заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г. на МВР,
Заповед № 8121з-742/10.06.2022 г. на МВР, Заповед № 8121з-130/31.01.2023 г.,
Заповед № 8121з-1400/05.09.2023 г. и Заповед № 8121з-10/04.01.2024 г. Ето
защо и на основание чл. 4 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на
служителите на МВР във връзка със заповедите на министъра на вътрешните,
то на И. Х. Т. за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност
за неосигурена храна в размер на 120 лева за периода 18.01.2021г.-31.07.2023г.
и 200 лв. ежемесечно за периода 01.08.2023г.-18.01.2024г., при което
дължимото обезщетение за неосигурена храна за периода от 18.01.2021г. до
18.01.2024г. е 4720 лева.
Ето защо съдът намира, че предявеният иск по чл. 181, ал. 1, във вр. с чл.
142, ал. 1 от ЗМВР е основателен и като такъв следва да бъде уважен в цялост.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право на разноски, а именно сумата от 800 лв. адвокатско възнаграждение.
На осн. чл. 78, ал.6 ГПК, предвид уважаване на исковата претенция,
ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС държавна
такса в размер на 188,80 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, ГО, 69 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА Дирекция „*************“-МВР, гр. АДРЕС да заплати на
И. Х. Т. с ЕГН ********** на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР , във вр. чл. 142,
ал. 1 ЗМВР , сумата от 4720 лева, представляваща сбор от ежемесечно
дължимите суми за храна за периода от 18.01.2021г. до 18.01.2024г, ведно със
законна лихва от 23.01.2024г. до изплащане на вземането.
5
ОСЪЖДА Дирекция „*************“-МВР, гр. АДРЕС да заплати на
И. Х. Т. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 800 лв.
разноски в производството.
ОСЪЖДА Дирекция „*************“-МВР, гр. АДРЕС да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 по сметка на Софийски районен съд сумата от 188,80
лв. държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6