РЕШЕНИЕ
№ 1035
гр. София, 21.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110161280 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от К. М.
А.Н. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на т. 9 от анекс към договор за
потребителски кредит „********“ № ***** по транш с пореден № **********
от 21.11.2022 г. сключен между страните, поради накърняването на добрите
нрави.
Ищцата твърди, че между нея и ЮЛ на 18.08.2022 г. е сключен договор за
потребителски кредит „***********“ № ********* по транш с пореден №
*******и анекс към него от 21.11.2022 г. за сумата от 400 лв., възстановима с 6
месечни вноски всяка в размер на 125.06 лв. , включваща лихва в размер на
49.16 лв. и неустойка в размер на 301.20 лв. Сочи, че в чл. 6.1 от договора се
твърди да е предвидено предоставяне на обезпечение - поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция, което обезпечение се дължи най-късно
до деня следващ деня на договора. Допълва, че в случай, че такова
обезпечение не бъде представено от кредитополучателя, последният дължи
неустойка. Ищецът сочи, че процесната клауза за неустойка, дължима поради
неосигуряване на обезпечение била нищожна поради противоречие на
императивните норми на закона и поради нарушаване на добрите нрави.
Сочи, че размера на претендираната неустойка е в размер близък до сумата по
кредита и цели заобикаляне на максималния размер на ГПР, предвиден в чл.
19, ал.4 ЗПК, в който размер не била включена. Поддържа, че неустойката
излиза извън присъщите й функции, накърнява добрите нрави и е насочена
към обогатяване на ответника. Освен това, размерът й не е точно определен
при сключването на договора, а е посочен едва с погасителния план. В
1
исковата молба е посочено, че клаузата заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал.1
ЗПК. Навежда доводи за нелоялна търговска практика от страна на ответника.
С тези аргументи моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба,
претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете като твърди, че съгласно нормата на чл. 19,
ал. 3 ЗПК в ГПР не следва да се включват разходите по кредита, какъвто се
явява договорената неустойка. Допълва, че същата била индивидуално
обособена, а не включена, именно за да имало прозрачност за
кредитополучателя. Възразява срещу твърдението за нелоялна търговска
практика. Неустойката не надхвърляла присъщите й функции, поради което не
накърнявала добрите нрави. Оспорва се твърдението за нарушаване на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, доколкото неустойката не се включвала в ГПР. Моли съда да
отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител
на страната поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски, за
което представя списък по чл. 80 от ГПК.
Предявен е насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД от ЮЛ срещу К. М. А.Н. с искане ответникът да бъде
осъдена да заплати на ищеца сумата от 140 предявен като частичен иск от
общо 400 лв., представляваща невъзстановена главница по договор за
потребителски кредит „***********“ № ********** по транш с пореден №
******** с анекс към него от 21.11.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба –
19.08.2024 г. до окончателното плащане.
В насрещната искова молба се поддържа, че между страните бил сключен
Договор за потребителски кредит „***********“ № ********** по транш с
пореден № ******** от 21.11.20222г., в резултат на който на ответницата била
предоставена сумата от 400 лв. Съгласно договора за кредит се твърди
последната погасителна вноска да е 20.05.2023 г. Излагат се твърдения, че
ответницата не е изпълнила задълженията си, тъй като не била заплатила
дължимите суми. С тези твърдения обосновава правния си интерес от
предявяване на исковата претенция. Претендира разноски. Пред съда
процесуалния представител на страната поддържа насрещната исковата молба,
прави уточнение на същата и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК К. М. А.Н.. е подала отговор на насрещната
исковата молба, в който оспорва предявените искове. Сочи, че предявените от
ищеца вземания произтичат от нищожен договор за кредит, тъй като същият
бил сключен при нарушение чл. 11, ал. 1, т.10, вр. чл. 22 от ЗПК. С тези
аргументи моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.
Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на
насрещната исковата молба
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
2
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между К. М. А.Н. и ЮЛ е сключен договор за
потребителски кредит „***********“ № ********** по транш с пореден №
******** от 21.11.2022 г. със соченото в исковата молба съдържание, ведно с
приложенията към него, както и че уговорената сума е отпусната на ищеца.
Горното се установява и от представения договор за потребителски кредит
„***********“ № ********** по транш с пореден № ******** от 21.11.2022
г., сключен между К. М. А.Н. и ЮЛ за предоставяне на потребителски кредит.
В т. 6.1 от договора е предвидено до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен да учреди
обезпечение съгласно настоящия договор и ОУ, като обезпеченията можели да
бъдат банкова гаранция или поръчителство, които да отговаряли на
определени условия. Съгласно т. 6.6 в случай, че кредитополучателят не
осигурял и не представил в срок обезпечението по кредита съгласно сроковете
и условията на т. 6.1-6.5 от договора се дължала неустойка, като размерът на
неустойката се посочвал в погасителния план. По делото е представен и
погасителния план.
По делото е представен и анекс към договор за потребителски кредит
„***********“ № ********** по транш с пореден № ******** от 21.11.2022
г., съгласно което размерът на кредита е 400 лв., със срок за погасяване на
кредита 6 месеца. Съгласно анекса е уговорено сумата да бъде върната на
шест месечни вноски от по 74.86 лв. Посочен е размер на фиксирания лихвен
процент по кредита в размер на 49.16 %, като годишния размер на разходите е
посочен в размер на 49.64 %. Съгласно т. 9 от анекса е посочено, че размерът
на неустойката в случай на непредставяне на обезпечение съгласно т. 6.6 от
договора за кредит е 1.67 лв. средно на ден или 301.20 лв. за целия срок на
погасяване на транша по договора. В т. 11 е предвидена такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредит при забава, на която и да е погасителна вноска.
От разписка за получаване в брой на сума по заема съгласно договор за
потребителски кредит „***********“ № ********** се установява, че на
22.11.2022 г. ответникът е предал на ищцата сумата от 400 лв., представляваща
отпуснат от ответника транш по кредит с пореден № ********.
Представени са и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити приложени № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК,
както и Общи условия на ЮЛ – гр. София, приложими към договори за
потребителски кредит.
В случая ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР
на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 21.11.2022 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 400 лв. за срок от 6
3
месеца, при размер на вноската по кредита: 74.86 лв., годишен процент на
разходите /ГПР/ 49.64 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 49.16 %. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на т. 9 от анекс към
процесния договор е сключена в условията на неравнопоставеност водеща до
нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии
за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1
ЗЗД/. Понятието „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми,
при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се
договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
4
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие. В процесния случай между
страните е безспорно съдържанието на процесния анекс към договор, както и
за наличието на неустоечни клаузи, още повече, че горното се установява
както и от събрание писмени доказателства в т. ч. договор за потребителски
кредит „***********“ № ********** по транш с пореден № ******** от
21.11.2022 г., анекс към договора, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити приложени № 2 към
чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Съгласно уговорено в т. 9 от анекса към процесния
договор, в случай на неизпълнение на задължението по договора /осигуряване
на поръчител и/или банкова гаранция/ на заемателя се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на 301.20 лв., която се разсрочвала на равни части,
като всяка част била платима на съответната падежна дата и в този случай
дължимата вноска била 125.06 лв., т. е. съгласно предвидената разпоредба се
предвижда задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по
договора. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като
кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от
насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна,
респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до
неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е.
същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за
дължимостта нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни
разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК, т. 3. С оглед на горното разпоредбата на т. 9 от анекс към процесния
договор се явява нищожна, поради което предявеният иск следва да бъде
уважен.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД от ЮЛ срещу К. М. А.Н. с искане ответникът да
бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 140 предявен като частичен иск
от общо 400 лв., представляваща невъзстановена главница по договор за
потребителски кредит „***********“ № ********** по транш с пореден №
******** с анекс към него от 21.11.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на насрещната исковата молба –
19.08.2024 г. до окончателното плащане, настоящият състав намира следното.
Както беше посочено по – горе по делото е несъмнено установено, че на
5
21.11.2022 г. между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при
действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
г., в сила от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от
закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от
400 лв. за срок от 6 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/49.64 %,
годишен лихвен процент /ГЛП/ 49.16 %. Процесният договор е сключен в
писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона
съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК. Процесната сума е била предоставена на К. М.
А.Н. от ищеца по насрещния иск в брой, което е видно от разписка от
22.11.2022 г. за получаване в брой на сума по заема съгласно договор за
потребителски кредит „***********“ № **********, което обстоятелство не
се и оспорва от ответника. Съгласно представената от страна на ЮЛ молба от
22.11.2024 г. се установява, че размерът на заплатените суми от страна на К.
М. А.Н. по договора за кредит били 130 лв. на 02.12.2022 г. и 130 лв., на
31.01.2023 г. Така декларираното обстоятелство представлява по своя
характер признание на неизгоден за страната факт, който се цени от
настоящият състав по реда на чл. 175 от ГПК с оглед останалите данни по
делото съдът приема, че то отговаря на истината.
Настоящият състав намира, че предвидената в т. 9 от анекса към
процесния договор неустойка съставлява разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези
клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 49.64 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
6
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски кредит „***********“ № ********* по транш с пореден №
******** от 21.11.2022г. е в размер на 400 лева, а неустойка за непредставяне
на обезпечение по договора е в размер на 301.20 лева, поради което размерът
на ГПР с включена неустойка възлиза на 1160.54 %, поради което ГПР по
договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави неустойката.
Така уговорената неустойка, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор се явява нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД,
съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на
сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да
се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този
смисъл решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г. и
решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г.
В случая между страните по делото е налице договор за потребителски
кредит, по който съгласно приетите по делото доказателства т. ч. и съдебно-
счетоводна експертиза на ответника по насрещния иск му е била предоставена
сумата по процесния договор за кредит. В случая с оглед на изложените по-
7
горе мотиви е установена недействителност на договора, поради което в
производството по предявения иск с правно основание чл. 79 ЗЗД следва да
бъде присъдена само чистата стойност на кредита, без дължимите лихви и
други разходи. В случая по делото не се спори, че К. М. А.Н. на 02.12.2022 г.
била извършила плащане по процесния договор за кредит в размер на 130 лв.,
както и на 31.01.2023 г. била заплатила сума в размерна 130 лв. Същевременно
съдът приема, че кредиторът не би могъл да осъществи прихващане на
изпълнението с несъществуващите задължения за неустойка, такси и
възнаградителна лихва, поради което със заплатените от ответника по
насрещния иск на 02.12.2022 г. и 31.01.2023 г. на суми в общ размер на 260 лв.
е възможно погасяване само на валидно възникналите задължения за
главница. С оглед на гореизложеното предявеният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, доколкото е предявен за сумата от 140 като частичен иск
от общо 400 лв. се явява основателен и следва да бъде уважен.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител на
ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 480 лв. с ДДС,
представляващи адвокатско възнаграждение. В случая не следва да се
обсъжда възражението на ответника за прекомерност, доколкото в хипотезата
на чл. 38 от ЗА съдът определя възнаграждението. При този изход на спора на
ответника не се дължат разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по насрещния иск следва
да се присъдят и направените и претендирани в настоящото исково
производство разноски, като на страната следва да се присъди сумата от 50 лв.
заплатена държавна такса, 400 лв. адвокатско възнаграждение. С изхода на
спора на ответника по насрещния иск не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД клаузата на т. 9 от анекс към договор за
потребителски кредит „***********“ № ********** по транш с пореден №
******** от 21.11.2022 г., сключен от една страна от К. М. А.Н., ЕГН
**********, със съдебен адрес **************, ап. Б, чрез адв. М. М. -
кредитополучател и от ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление ***********, като кредитополучател.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
***********, да заплати на К. М. А.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес
**************, ап. Б, чрез адв. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата в размер на 50 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
8
***********, да заплати на адвокат М. В. М., АК - Пловдив, с адрес на
дейността **************, ап. Б, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 480 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца К. М. А.Н. пред
СРС.
ОСЪЖДА К. М. А.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес
**************, ап. Б, чрез адв. М. М., да заплати на ЮЛ, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление ***********, по предявения иск с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 140
предявен като частичен иск от общо 400 лв., представляваща невъзстановена
главница по договор за потребителски кредит „***********“ № **********
по транш с пореден № ******** с анекс към него от 21.11.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
насрещната исковата молба – 19.08.2024 г. до окончателното плащане .
ОСЪЖДА К. М. А.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес
**************, ап. Б, чрез адв. М. М., да заплати на ЮЛ, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление ***********, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 450 лв., представляваща разноски в исковото
производство по предявения насрещен иск.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9