№ 238
гр. Панагюрище, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесет и
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100600 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от А. Н.
Л. срещу “Кредит тайм” ЕООД, с искане да се прогласи за нищожен договор
за кредит № 117168 от 27.06.2024 г. сключен между страните, поради
противоречие с принципа на добрите нрави, заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
в нарушение на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК .
В исковата си молба ищецът твърди, че на 27.06.2024 г. е сключил с „Кредит
тайм“ ЕООД договор № 117168 по силата на който му е предоставена в заем
сума от 800 лв. при ГПР 46,15 %, за срок от 6 месеца. Сочи се, че съобразно
договора заемателят дължи заплащане на неустойка в размер на 684 лева, в
случай, че не осигури обезпечението посочено в чл. 16 от договора-
поръчител. Излага се, че с договорения лихвен процент се нарушават
добрите нрави, поради което е налице нищожност па уговореното
възнаграждение в размер на 778,00лв. Сочи се, че поради накърняването на
принципа па „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се е
достигнало до значителна нееквиваленгност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел
извличане па собствена изгода па кредитора. Възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване па заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушава принципът па добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Сочи се, че когато едната престапия е предоставяне в собственост
па парични средства, то насрещната престация - заплащане па
възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността па
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане па заетата
сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен При заем с кратък срок па
1
ползване /6 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на
възнаградителна лихва па близо 100% по-висок от стойността на заема не е
обяснимо пито с разходите, които прави заемодателят, нито риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Излага
се, че съдебната практика приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималният размер, до който съглашението за плащане па
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два
пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер па 38,90 % годишпо, към коя го следва да се прибави скритата лихва
под формата па неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което
представлява нарушение па добрите нрави. Сочи се, че е налице е заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща
неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти
размера на законната лихва. В настоящия случай чрез нарушаване па добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма па чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
при несъблюдаване па основния правен принцип, забраняващ
неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към
договорената възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя
неизпълними условия, като по този начин кредитора създава предпоставки за
начисляване па допълнително възнаграждение за неустойка .Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със
ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване па императивните изисквания към
договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал.
1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителиата лихва -
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. По
същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер па
100 % от предоставената главница, като поставя неизпълними условия на
длъжника, което противоречи на ЗПК, противоречи и на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията
на търговеца и потребителя, респ. до нищожност па клауза Преценката за
действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението
следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР па
ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтича от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай,
2
съобразно задължителната практика на ВКС. По силата па чл. 92 от ЗЗД
неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите
от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната
практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да
има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или представяне па банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тьй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай нямала съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна
функция, доколкото тя е 100 % от заетата сума, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Предвидено е неустойката да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие
със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави. В конкретния случай са поставени множество изисквания към лицата,
които следва да обезпечат процесния договор за кредит, като тези
ограничения са неизпълними за длъжника - потребител. Сочи се, че няма
житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на
обезпечение, т.о. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква
едва след сключването па договора да му бъде предоставено обезпечение па
дълга, тьй като на практика така се лишава от гаранции срещу
неизпълнението. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и
от разпоредбата на чл.16 от ЗПК. Моли се за уважаване на предявения иск.
Претендират се разноски.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в
който се излага, че претенцията е неоснователна. Сочи се, неустойката не се
включва в ГПР, защото това са разходите, свързани с неизпълнение на
договорно задължение. В ГПР се посочва годишен размер на разходите, т.е
предвидимите разходи, с които кредиторът е изначално наясно, като същите
следва да са изразени в процентно отношение, за да може един потребител да
си направи преценка. Това са оценка за кредитоспособност, включваща
проверка в платени регистри, комисиони, застраховки, но не и разходи за
неизпълнение на договорно задължение, които безспорно са компенсаторните
неустойки, и именно поради това тяхно битие са изключени от годишния
процент на разходите, защото са непредвидим разход, за който кредитора не
може да предполага. Сочи се, че законодателството на ЕС и Р. България
3
приема, че индивидуално уговорената неустойка попада под „изключенията“
на изчисляване на ГПР. Тя има автоматично действие, но само и единствено
при неизпълнение на договорно задължение- неосигуряване на трето
физическо лице- поръчител, което да гарантира изпълнението на договора за
паричен заем. Същата по никакъв начин не следва да бъде вземане предвид
при изчисляване размер на ГПР. Излага се, че на основание чл.19, ал.3 от ЗПК
в годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение договорни задължения, каквото е
задължението за заплащане на неустойка в настоящия случай, като са
цитирани мотиви на съдебна практика, която подкрепят посочената от
ответника теза.Сочи се, че заемателят е получил Стандартен Европейски
Формуляр-СЕФ, в който ясно и точно още на първа страница е описано, че за
определени кредитни продукти може да бъде изискано обезпечение, под
формата на лична солидарна отговорност-поръчител. Преддоговорната
информация, предоставена под формата на СЕФ няма абсолютно никакъв
обвързващ характер и потребителят я получава безплатно, съгласно направени
от него предпочитания като размер на главница, срок на погасяване, размер на
погасителни вноски. Следователно той е бил изначално наясно, че може да
бъде поискано лично обезпечение, и това обезпечение да отговаря на
определени условия. Сочи се, че е неоснователно твърдението на ищеца, че
неустойката представлява възнаградителна лихва, с оглед правна възможност
на потребителя да направи отказ от кредита по см. на чл.29, ал.1 ЗПК, в който
случай той не дължи и неустойка. Реално това акцесорно задължение ще
отпадне автоматично при упражняване на правото от страна на потребителя.
Излага се, че неустойката не води до скрито оскъпяване, както се твърди в
исковата молба. Затова същата не следва да бъде включена в ГПР.
Неустойката не се включва в ГПР, защото това са разходите, свързани с
неизпълнение на договорно задължение. Сочи се, че клаузата е индивидуално
договорена. Съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите:
„Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално “ Видно от самият договор, същият е озаглавен- Индивидуален
договор за паричен заем. Никъде не са цитирани общи условия. Моли се да се
отхвърли като неоснователна исковата претенция. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От приложения по делото индивидуален договор за паричен заем № 117168
от 27.06.2024 г. сключен между страните по делото, се установява, че между
тях е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят се е задължил
да предаде в собствеността на заемателя под формата на потребителски
кредит сума в размер на 800 лв., а заемателят се е задължил да я върне,
заплащайки лихвен процент в размер на 38,90% и ГПР в размер на 46,15%,
като е посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на 894 лева. В
чл. 16 е посочено, че договорът следва да бъде осигурено обезпечение -едно
4
от конкретно посочените в договора, като е предвидено задължение за
потребителя за заплащане на неустойка в размер на 684,00 лева за
непредоставяне на обезпечение, която неустойка не е включена в посочения е
договора ГПР, който факт е отделен за безспорен между страните с изготвения
по делото проекто-доклад с Определение № 600 от 14.10.2025 г. постановено
по делото.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от
правна страна:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални
предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от
ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на
пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се
ползва- че е налице възникнало между страните облигационно
правоотношение въз основа на сключения договор за заем, че същият е
нищожен поради невключване на процесната неустойка в ГПР, както и
нищожност на клаузата предвиждаща заплащане на неустойка за
непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави и поради противоречие и заобикаляне на закона.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане.
От данните по делото се установява, че между „Креди тайм” ЕООД и А. Л.
на 27.06.2024 г. е сключен договор за кредит, по силата, на който търговското
дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 800 лв. Уговорен е
между страните фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходи.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са
възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен
служебно да следи за неговата валидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
5
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези
разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят
до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС).
Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от
Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за
нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия
кредит- главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от
46,15 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като
не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката при
непредоставяне на обезпечение. В процесния случай неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на
главното задължение по договора за кредит. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на
задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на
задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Чрез неустоечната
клауза от Договора се цели санкциониране на кредитополучателя за
6
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не
настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в
клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено
като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е
индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по
кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10
от ЗПК не е включен в ГПР, който факт е безспорен между страните.
Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. Въпреки че формално в процесния договор е посочен
размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в
него на сумата по чл. 16 от Договора, той не отговаря на реално прилагания
между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на
стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит,
на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от
30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г.
по дело № С-337/23 СЕС). Тук е мястото да се посочи, че не следва да се
приема, че така уговорената неустойка е част от несъщинското съдържание на
договора за кредит, доколкото последователно в своята практика (посочена
по-горе) СЕС приема, че в случаите когато посочения в договора ГПР не
отговаря на действителния такъв прилаган между страните, то договорът е
недействителен.
Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца А. Л. срещу ответника
„Креди тайм“ ЕООД иск за прогласяване нищожността на индивидуален
договор за паричен заем № № 117168 от 27.06.2024 г. на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на
ищеца. В производството по делото ищецът е представлявана, на основание
чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв. Е. И. от АК – Пловдив видно от представения
Договор за правна защита и съдействие (л. 17). Според настоящия съдебен
състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали
7
да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на
договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че
договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не
се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но
изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна
помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и
съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител,
обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне
на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е
необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г.
по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения
Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца А. Л. и адв. Е.
И. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да
опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален
представител на ищеца- адв. Е. И. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер от 180 лв. или 216 лева с ДДС с оглед Решение на
СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с
размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатската работа.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в
полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо
ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса,
съобразно цената на исковете, която е в размер на 63,12 лева.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, индивидуален договор за паричен заем № 117168 от
27.06.2024 г., сключен между А. Н. Л. ЕГН: ********** и „Кредит тайм“
ЕООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост-1”,
ул. “Димитър Моллов” № 16, да заплати на Еднолично адвокатско дружество
Е. И. ЕИК: ********* сумата в размер на 216 лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК
8
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост-1”,
ул. “Димитър Моллов” № 16, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на Районен съд - Панагюрище ДТ в размер на 63,12 лева и
такса в размер на 5 лева, само в случай на издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
9