№ 399
гр. София, 09.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20231110168271 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД от Н. Н. Н. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността
на чл. 4 от приложение № 5 към договор за потребителски кредит №
********** от 30.01.2023г. поради противоречието му със закона и
накърняването на добрите нрави, за прогласяване нищожността на
приложение № 3 към договор за потребителски кредит № ********** от
30.01.2023 г., поради противоречието му със закона, както и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 5 лв., частичен иск от 78.80 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за потребителски кредит № ********** от
30.01.2023г.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 30.01.2023г. е сключен към
договор за потребителски кредит № ********** за сумата от 400 лв., като
според чл.1 от Приложение № 5 е предвидено предоставяне на обезпечение
най-късно до следващия ден – поръчителство на две физически лица и
банкова гаранция. В чл. 4 от договора е уговорено, че ако не се предостави
такова, то се дължи неустойка в размер на 2.63 лв. средно на ден, но не повече
от 1 % на ден от главницата по кредита. Ищецът сочи, че неустойката цели
заобикаляне на максималния размер на ГПР, предвиден в чл. 19, ал.4 ЗПК,
като макар формално да представлява обезщетение, то следва да се включи в
ГПР. Сочи, че срокът за предоставяне на обезпечение е твърде кратък и реално
неустойката представлява разход по кредита и цели увеличение на
възнаграждението за ответника. Поддържа, че неустойката излиза извън
присъщите й функции, накърнява добрите нрави и е насочена към
обогатяване на ответника. Освен това, размерът й не е точно определен при
1
сключването на договора, а едва с погасителния план. В исковата молба е
посочено, че клаузата заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, като се
предвижда още едно допълнително обезщетение, както и че е нищожна и на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди допуснато нарушение на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК, както и на чл. 71 ЗЗД. Оспорва клаузата като неравноправна и сочи,
че не е индивидуално уговорена. Навежда доводи за нелоялна търговска
практика от страна на ответника с посочване на по-нисък от действителния
ГПР. Оспорва Приложение № 3, с което се уговарят „условия за ползване на
преференциално /ВИП/ обслужване“ като недействително, поради
противоречието му с чл. 10а, ал.2 ЗПК. Сочи, че всички услуги, посочени в
приложението, са такива по усвояване и управление на кредита и за тях не
следва да се начисляват такси. Моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба, претендира разноски, за което представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете като недопустими поради липса на правен
интерес от предявяване едновременно на установителен иск за нищожност и
осъдителен иск. Поддържа, че клаузата за неустойка не е нищожна, както и
оспорва твърденията, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1 ЗПК.
Навежда доводи за правилно изчисление на ГПР и липса на нарушение на чл.
11, ал.1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че клауза за неустойка е предвидена с оглед
нейните обезпечителна и обезщетителна функция предвид характера на заема
като високорисков и не налице нарушение и заобикаляне на закона или
накърняване на добрите нрави. Сочи, че клаузата е индивидуално уговорена,
както и че не е допуснато нарушение на чл. 33 ЗПК с нейното уговаряне.
Оспорва твърдяната недействителност на предвидената в Приложение № 3
такса. Сочи, че заплащане на същата не е задължително и е по избор на
кредитополучателя. Поддържа, че посочените в приложението услуги не са
такива по обслужване и управление на кредита. Моли съда да отхвърли
исковете. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на
страната поддържа отговора на исковата молба, претендира разноски, за което
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени
обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № ********** от 30.01.2023 г. със соченото в исковата молба
съдържание, ведно с приложенията към него, че уговорената сума е отпусната
на ищеца, както и че ищецът е извършил плащания по процесния договор в
размер на 470.49 лв. Горното се установява и от представения договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2022 г., сключен между Н. Н. Н.
и ЮЛ за предоставяне на потребителски кредит, като е представен и
погасителния план.
По делото е представено и приложение № 1 към договор за
2
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г., съгласно което размерът
на кредита е 400 лв., със срок за погасяване на кредита 01.03.2023 г. Съгласно
договора е уговорено сумата да бъде върната на една месечни вноски от по
453.33 лв. / с одобрено обезпечение/ или 532.13 лв. /без одобрено
обезпечение/. Посочен е размер на фиксирания лихвен процент по кредита в
размер на 40.54 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на
49 %.
По делото е представено и приложение № 3 към договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г., съгласно което на
клиента се предоставяла услугата удължено работно време, а именно всеки
ден от 08:00 до 20:00 часа,включително през почивните дни и официални
празници. В чл. 3 от приложението е предвидено, че срещу предоставяне на
допълнителните услуги клиентът следвало да заплати на кредитодателя такса
в размер на 40 лв., която такса се заплащала на равни вноски заедно със всяка
вноска по кредита.
По делото е представено и приложение № 5 към договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г., съгласно което е
предвидено, че в срок до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, кредитоолучателят е длъжен да учреди
обезпечение съгласно условията в приложението две физически лица или
банкова гаранция. Съгласно чл. 4 от процесното приложение към договора е
предвидено в случай на непредоставяне на обезпечение в срок се дължала
неустойка в размер на 2.63 лв. средно на ден, като неустойката не трябвало да
надвишава 1 % от главницата по кредита, като неустойката се заплащала
заедно със съответната погасителна вноска.
От разписка от 30.01.2023 г. се установява, че на Н. Н. Н. е заплатена в
брой от страната на ЮЛ сумата от 400 лв.
Представена е и разписка от 04.02.2023 г., от която е видно, че Н. Н. Н. е
превела по сметка на ответника ЮЛ сумата в размер на 470.49 лв. с посочено
основание пълно предсрочно погасяване.
Представени са и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от
ЗПК, както и Общи условия на ЮЛ – гр. София, приложими към договори за
потребителски кредит.
В случая ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР
на ЗЗП, което обстоятелства е и отделено за безспорно между страните.
По делото е несъмнено установено, че на 30.01.2023 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 400 лв. за срок от 1
месец, при размер на вноската по кредита: 453.33 лв. / с одобрено
обезпечение/ или 532.13 лв. /без одобрено обезпечение/, годишен процент на
3
разходите /ГПР/ 49 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.54 %. Процесният
договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има
изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
На следващо място съдът намира, че разпоредбата на чл. 4 от приложение
№ 5 към договор за потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г. е
сключена в условията на неравнопоставеност водеща до нищожност поради
противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част
от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
4
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се
монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
В процесния случай между страните е безспорно съдържанието на процесния
договор, както и за наличието на неустоечни клаузи, още повече, че горното се
установява както и от събрание писмени доказателства в т. ч. договора за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г., приложение № 5 към
договор, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити приложени № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Съгласно
уговорено в чл. 4 от процесното приложение към договора договор, че в
случай на неизпълнение на задължението по договора /осигуряване на
поръчител и/или банкова гаранция/ на заемателя се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на в размер на 2.63 лв. средно на ден, като неустойката
не трябвало да надвишава 1 % от главницата по кредита в случая 78.80 лв.,
която се била платима на съответната падежна дата и в този случай дължимата
вноска била 532.13 лв., т. е. съгласно предвидената разпоредба се предвижда
задължение за длъжника за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок
на обезпечение /поръчител/ на задълженията му по договора. Такава уговорка
се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза
извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат
заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер
без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни
разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се
вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. Несъмнено целта на
регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите
нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл са и
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009
г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. Отделно от това по този начин се
заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната
лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка, са че вземането няма да бъде събрано. Така се стига
до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално
изпълнение, което е недопустимо. С оглед на горното разпоредбата на чл. 4 от
приложение № 5 от процесния договор се явява нищожна, поради което
предявеният иск следва да бъде уважен.
По отношение на предявения иск за прогласяване нищожността на
приложение № 3 към договор за потребителски кредит № ********** от
5
30.01.2023 г., поради противоречието му със закона, настоящият състав
намира, че допълнителни такса за удължено работно време съставляват разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1
и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за така начислена на основание
приложение № 3. Плащането на тази такса не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 49 %, въпреки че са включени в общия
дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за
оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че
получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на
бързо разглеждане и такса за динамично плащане. Следователно тази такса
съставлява разходи, които е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на тези
разходи в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това
нарушение е недействителност на договора, съгласно нормата на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
6
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г. е в размер на 400 лева, а
таксата по приложение № 3 е в размер на 40 лв., без да е включена с
останалите суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за
заем, останалите суми, формиращи ГПР по договор за потребителски кредит
№ ********** от 30.01.2023 г., са в размер на 49 %. С оглед на
гореизложеното при включване на допълнителната такса предвидена в
приложение № 3 към параметрите по договора за кредит то тогава ГПР е в
размер на 53.51 %. Така уговорените възнаграждения, които не са включени в
оскъпяването на ползваната сума и които водят до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесното
приложение № 3 към договор се явява нищожно на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, с оглед на което така предявения иск следва да бъде уважен.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД ищецът
следва да докаже, че процесната сума е платена на ответника, както и че
същата е получена от него, а в доказателствена тежест на ответника при
установяване на тези обстоятелства е да докаже, че е налице основание за
получаването на сумата, съответно задържането й.
В случая ищецът се позовават на изначална липса на основание на
ответника да получи описаните сумата, която се формира от такса за бързо
разглеждане от договора, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие разпоредбите от
процесния договор отнасящи се до задължението за неустойка, както и
заплащане на такса по приложение № 3 за нищожни. По делото е прието за
безспорно, че ищецът е извършил плащания по процесния договор в размер на
470.49 лв. В случая, както съобрази погасителния план по договора, както и че
е предявен частичен иск за сумата от 5 лв., която сума е събрана на основание
клаузи, които се явяват нищожни съгласно изложеното по-горе, поради което
искът следва да бъде уважен изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят и
направените и претендирани в настоящото исково производство разноски в
размер на сумата от 150 лв. заплатена държавна такса. На основание чл. 38, ал.
2 от ЗА на процесуалния представител на ищеца се дължат разноски за
първата инстанция в размер на 360 лв. с ДДС, представляващи адвокатско
7
възнаграждение. Настоящият състав намира, че не следва да разглежда
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
доколкото в хипотезата на чл. 38 ЗА, съдът определя размера на адвокатското
възнаграждение. С оглед изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНА като противоречаща на добрите нрави - чл. 143 от ЗЗП
във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД клаузата на чл. 4 от приложение № 5 към договор за
потребителски кредит № ********** от 30.01.2023г., сключен от една страна от Н. Н. Н.,
ЕГН **********, с адрес *********- кредитополучател и от ЮЛ, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление *************, като кредитодател.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО по предявения от Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес
********* срещу ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление
*************, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД приложение № 3 към
договор за потребителски кредит № ********** от 30.01.2023 г., сключен от една страна от
Н. Н. Н. - кредитополучател и от ЮЛ, като кредитодател.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление *************,
да заплати на Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес *********, по предявения иск с правно
основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата от 5 лв., частичен иск от 78.80 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
********** от 30.01.2023г.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление *************,
да заплати на Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес *********, на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата в размер на 150 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление *************,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър Булстат под №
********, фирмено дело № 24/2021 г., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1
от ГПК сумата от 360 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Н. Н. Н. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8