РЕШЕНИЕ
№ 12689
гр. София, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Ж. ТРОЯНОВА Гражданско дело
№ 20221110109834 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ от Х. Т. М. срещу „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД за заплащане на сумата
524.36 лева, за която твърди, че е недължимо платена по договор за потребителски кредит,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.02.2022г., до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 03.05.2019г. по договор за потребителски кредит е получил
заемна сума от ответника в размер на 1200.00 лева срещу насрещното му задължение да я
върне в срок до три месеца. Заявява, че в изпълнение на договора е превел на кредитора
1724.36 лева. Уточнява, че със сумата е заплатил чистата заемна сума, договорна лихва и
възнаграждение за поръчителство, тъй като заемът е следвало да бъде обезпечен от
заемополучателя с две физически лица поръчители или с банкова гаранция, а при
непредставяне на обезпечението – с поръчител, посочен от кредитора, комуто се дължало
възнаграждение. Счита, че с плащането на сумата от 524.36 лева е предал на кредитора
недължимо платени суми за договорна лихва и за възнаграждение по договора за
поръчителство с посочения от заемодателя поръчител, поради което иска връщането им,
като платени без основание. Излага аргументи, че договорът за заем и договорът за
поръчителство са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД като противоречащи на
императивни норми на Закона за потребителския кредит, а именно – не са сключени в
писмена форма, на хартиен или друг носител; не са написани по ясен и разбираем начин,
1
шрифтът на договорите (въпреки твърдението за липса на писмена форма) е с шрифт под 12;
че договорът за кредит не съдържа общия размер на заема; че в него не се сочи ГПР,
евентуално, че същият е погрешно изчислен и не включва разходите по договора за
поръчителство, които е следвало да бъдат взети предвид, щом поръчителят се сочи от
кредитора; че не става ясно от кои компоненти е съставен ГПР; че той надхвърля
максималния праг по чл.19, ал.4 ЗПК; че не е посочен лихвения процент по кредита (ГЛП);
че няма погасителен план, нито информация за броя погасителни вноски, размер на същите,
периодичност и падеж за плащане; че не включва правото на потребителя да се откаже от
договора. Твърди се, че евентуално договорът за поръчителство е нищожен на основание
чл.26, ал.2, пр.4 от ЗЗД – липса на основание, ако се приеме довода за нищожност на
договора за кредит, евентуално поради невъзможен предмет – чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, който
довод се обосновава с твърдение за невъзможност за изпълнение на клаузата за обезпечаване
на заема, евентуално като съдържащ неравноправни клаузи. Евентуално се твърди, че
клаузата по договора за паричен заем, предвиждаща задължение за заемополучателя да
представи обезпечение на задълженията е нищожна, като противоречаща на императивни
норми на европейското право и като накърняваща добрите нрави и неравноправна.
Поддържа се още, че клаузата за възнаградителна лихва също е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, доколкото надхвърля разумния размер. Предвид
изложеното, предявява иск за връщане на надплатеното по договора, извън чистата заемна
сума. Претендира разноски.
Ответникът счита исковата претенция за неоснователна, тъй като договорът не страда
от твърдените пороци. Сочи, че липсват доказателства за сключен договор за поръчителство
за обезпечаване на заема и отрича да е събирал допълнителни суми за възнаграждение за
поръчителя. Признава, че по процесния договор за заем ищецът е заплатил сума в общ
размер от 1272.72 лева, от които 1200.00 лева отпуснат заем и 72.72 лева възнаградителна
лихва, както и че договорът е изпълнен от заемополучателя точно. Претендира разноски.
При проверка на материалите по делото, съдът намира от фактическа страна
следното:
Приложен е договор потребителски кредит тип кредитна линия от 16.08.2018г., по
силата на който „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД се е задължил към Х. Т. М. да осигури кредитни
средства до определен лимит с право на заемополучателя да осъществява усвояване на
средствата до лимита и след подадено искане за това (чл.2, ал.2 от договора) срещу
насрещното задължение на потребителя да върне заемната сума при условията на договора.
Предвидено е, че оценката на кредитоспособността на потребителя ще бъде извършвана от
кредитора при всяко искане за отпускане на заем, съответно условията на издължаване ще
бъдат определяне към този момент, съгласно тарифите на дружеството. Договорът изрично
посочвал правото на потребителя да се откаже от договора. Съгласно параметрите му, на
ищеца е била отпусната заемна сума под формата на кредитна линия при ГЛП – 36% и ГПР
– 50%. В чл.1, ал.2 било предвидено задължение за заемополучателя да обезпечи заема с
поръчителство от две физически лица или с банкова гаранция, което следвало да бъде
2
осъществено до пет дни от подписване на договора, а неизпълнението се свързвало с
правото на кредитора да обезпечи заема с посочен от него поръчител. Приет е изготвения в
приложение погасителен план, предвиждащ връщане на заема на три вноски с падежи,
както следва: 03.06.2019г., 03.07.2019г. и 03.08.2019г., като всяка вноска била определена в
размер на 424.24 лева. Общата сума за връщане била определена на 1272.72 лева. В
погасителния план е инкорпорирано споразумение между страните, че усвоената сума е в
размер на 1200.00 лева със срок за издължаване три месеца и е отпусната по искане №
********* към договор за кредитна линия № 3-1-10272-175620, който номер съвпада с
приетия договор от 16.08.2018г.
Представена е неопорена в процеса справка от кредитора от 15.04.2022г., видно от
която искането за усвояване е постъпило на 03.05.2019г., а потребителят е заплатил
слудните суми: на 03.07.2019г. – 424.24 лева, на 16.07.2019г. – 424.24 лева и на 22.07.2019г.
– 424.24 лева или обща сума от 1272.72 лева, от които 1200.00 лева предоставен по искането
заем и 72.72 лева договорна лихва. Представени са също два броя платежни нареждания за
извършени от Х. М. преводи по договор със същия номер (*********) в размер на по 583.00
лева, наредени чрез „Изипей“ АД на 03.07.2019г. и на 16.07.2019г.
С оглед изясняване на съществени обстоятелства за спора и по искане на ищеца, по
делото е била изслушана съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която е
установило, че:
„Кеш Кредит Моблайл“ ЕАД е продоставил в заем на Х. М. сумата от 1200.00 лева по
отправено от него на 03.05.2019г. искане по договор за кредитна линия от 16.08.2018г.,
като съгласно данните от счетоводството на ответника платени от потребителя са били
1272.72 лева, от които 1200.00 лева заемна сума и 72.72 лева възнаградителна лихва;
Извършените от ищеца плащания по договора са в общ размер от 1724.36 лева, от
които 583.00 лева, заплатени на 03.07.2019г., 583.00 лева – на 16.0.2019г. и 558.36 лева
– на 22.074.2019г.;
Разликата от 451.64 лева не се установява за погасяване на какво перо са отнесени.
Ако се приеме, че сумата представлява възнаграждение по договор за поръчителство и
същата като компонент бъде включена в ГПР, то същият би бил не предвидените по
договора 50 %, а 782.50 %.
Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и
доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните правни
изводи:
Фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице към друго, като
основанието следва да липсва и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
В тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно и главно доказване факта на
плащане на процесната сума, а ответникът - че е налице основание за получаване, съответно
задържане на полученото- чл.154 ГПК /в този смисъл Решение № 89/ 20.06.2013 г. по гр.д.№
3
1184/ 2012 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Така е била
разпределена и доказателствената тежест между страните.
По делото се установи, че страните са били обвързани от облигационно
правоотношение по договор за заем, сключен от разстояние, по силата на който и на
03.05.2019г. ответникът е предал на ищеца парична сума в размер от 1200.00 лева, което не
се спори в процеса, срещу задължението му да ги върне, ведно с договорената
възнаградителна лихва, определена с погасителния план на 72.72 лева при договорени 36 %
ГЛП и 50 % ГПР (л.31-35 от делото). Не се спори и се установява от заключението на
вещото лице, че ищецът се е издължил изцяло и предсрочно към ответника, като е заплатил
сумата от 1272.72 лева. Доказа се също, че ищецът е платил на кредитора и сумата от 451.64
лева, като ответникът не доказа основание за плащане, респ. за задържането й. По твърдение
на ищеца, сумата е заплатена по договор за поръчителство с „Кредит Гаранция“ ЕООД,
който е посоченият от кредитора поръчител при условията на чл.1, ал.2 от договора, но по
делото не се твърди от ответника и не се представят доказателства за наличието на такъв
договор, съответно на възникнало за ищеца задължения по него за плащане на
възнаграждение на поръчителя и то събираемо от кредитора. Съществуването на такъв
договор дори се отрича от заемодателя. В този смисъл, плащането се явява получено от
ответника без основание и подлежи на връщане.
Съдът намира за неоснователно твърдението на ищеца, че клаузата относно
възнаградителната лихва на кредитора по договора е нищожна като прекомерна и в този
смисъл нарушаваща добрите нрави, както и като неравноправна. Същата е изрично уредена
в сключения между страните договор. Конретната сума на дължимо възнаграждение е ясно
разписана в погасителния план и е инкорпорирана в месечната погасителна вноска.
Определена е по ясен и недвусмислен начин и като размер не се явява несъответна на
предоставената в заем сума и кореспондира с условията на договора. Предвиденият ГЛП не
надхвърля разумните граници за възнаграждение по високорискови кредити. На съда му е
известна практиката, че този процент не следва да надхвърля трикратния размер на
законната лихва при необезпечените кредити (какъвто се приема, че е настоящия, при липса
на данни за сключен договор за поръчителство), но тази практика е поддържана преди
приемане на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща ГЛП, като го обвързва с ГПР,
при формирането на който е компонент, до петкратния размер на законната лихва за ГПР. В
този смисъл, налице е законово ограничение на максималния праг на ГЛП, обвързан с
максимано допустимия размер на ГПР по потребитерските кредити, което следва да се
съблюдава от съда при преценката за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. В
настоящия случай, твърдяната нищожност не е налице. Клаузата не противоречи на
императивни разпоредби на закона, нито на добрите нрави предвид съотношението на
размера й спрямо заемната сума и не се явява неравноправна по смисъла на чл.146 ЗЗП. Ето
защо, уговорената и индивидуализирана с погасителния план възнаградителна лихва отт
72.72 лева върху главницата от 1200.00 лева се явява дължима и не подлежи на връщане.
Уместно е да се посочи, че самият договор не страда от твърдените в исковата молба
4
пороци. Сключен е чрез средства за комуникация от разстояние и съдържа всички
задължителни реквизити, вкл. размер на погасителните вноски и компонетни на вноската,
падеж за плащане, погасителен план, размер на ГЛП, правото на отказ от договора за
потребителя, начин на упражняване на това право и условията за това. Що се отнася до
доводите за нищожност на клаузата за обезпечаване на заема, то съдът намира за ненужно да
прави преценка за това при липса на твърдение от ответника за задържане на сумата от
451.64 лева по договор за поръчителство, съществуването на който дори отрича.
Евентуалната нищожност на тази клауза не влече нищожност на целия договор, въз основа
на който са платени сумите от 1200.00 лева за връщане на заема и 72.72 лева –
възнаградителна лихва.
Предвид изложеното, исковата претенция се явява основателна и доказана за сумата
от 451.64 лева, за която се установи в процеса, че е платена от ищеца на ответника, но не се
доказа основание за нейното плащане, нито за задържането й. За горницата до пълния
претендиран размер от 524.36 лева или за сумата от 72.72 лева, исковата претенция следва
да се отхвърли като неоснователна.
По разноските
Доколкото ответникът не спори, че сумата от 451.64 лева е недължимо платена, щом
поддържа дължимост само на заемната сума и възнаградителната лихва по договора, то се
поставя въпроса дали същият е дал повод за завеждане на делото, като е получил плащане,
което не е търсил. Съдът намира, че на този въпрос следва да се отговори положително.
Действително, по делото няма приложена покана за плащане на надплатените от ищеца към
ответника суми, с която дружеството да е поставено в забава. Ето защо, характер на покана
за плащане има самата искова молба, получена от ответника на 31.03.2022г. От този момент
и при евентуално признаване на претенцията, ответникът е имал възможност да върне
платената в повече към него от ищеца сума, като по този начин се освободи от
отговорността за разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК, което обаче той не е сторил. Ето
защо, в негова тежест следва да се присъдят разноските на ищеца по делото.
Сторените от Х. М. разходи са в общ размер от 650.00 лева – 50.00 лева държавна
такса и 600.00 лева депозит за вещо лице. От тях, в тежест на ответника се възлага сумата от
559.85 лева, съобразно уважената част от исковата претенция.
Ответникът следва да заплати и възнаграждение на адвокат И. Н. за осъщественото
от него безплатно процесуално представителство на ищеца в процеса, за което е налице
сключен нарочен договор. Дължимото възнаграждение по НМРАВ е 400 лева (чл.7, ал.1, т.1
от Наредбата, изм. ДВ бр.88/04.11.2022г.), от която сума в тежест на ответника се възлагат
344.52 лева, съобразно изхода от спора.
Ответникът също е направил искане за присъждане на разноски с отговора на
исковата молба, но не е представил доказателства за такива, поради което разноски не му се
присъждат.
5
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско
-ти
отделение, 55 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК
...., да заплати на Х. Т. М., ЕГН **********, с адрес:......, сумата 451.64 лева – платена без
основание сума по договор за потребителски кредит тип кредитна линия от 16.08.2018г., по
който е направено искане за отпускане на заем на 03.05.2019г., ведно със законната лихва от
24.02.2022г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
присъдения до пълния предявен размер от 524.36 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК .......,
да заплати на Х. Т. М., ЕГН **********, сумата 559.85 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл.38 ЗА вр.чл.78, ал.1 от ГПК, „Кеш Кредит Мобайл“
ЕАД, ЕИК ........., да заплати на адвокат И. Н., с адрес: ........, сумата 344.52 лева –
адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално
представителство на ищеца по делото Х. Т. М..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд с въззивна жалба
в двуседмичен срок от датата на обявяването му.
Преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6