Решение по дело №248/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от И. А. И., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], чрез адв. А. А., съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, срещу Решение № 2153-20-47/13.06.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-234-3/26.04.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата се твърди, че оспореното решение е незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуалния закон. Не се спори, че И. А. И. е осъществявала дейност по трудова заетост в Германия, но местопребиваването й е в България. Затова счита, че на основание член 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Моли да се отмени оспореното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица, и се върне преписката на административния орган със задължителни указания.

В съдебно заседание, жалбоподателката И. А. И., редовно призована, се явява лично и с надлежно упълномощен процесуален представител адвокат В., който поддържа жалбата. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени и се върне със задължителни указания. Прави искане за присъждане на направените разноски по делото. Представя писмена защита.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ - [населено място], редовно призован, не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен процесуален представител юрисконсулт Ч., която оспорва жалбата. В съдебното заседание и в представено писмено становище по делото излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица и моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Смолянският административен съд, в настоящия съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 603-356/07.08.2023 г., подадено чрез Директора на дирекция „Бюро по труда“ - [населено място] до Директора на ТП на НОИ - [населено място], И. А. И. е поискала отпускане на ПОБ. В последствие на 09.08.2023 г. е подала заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - Германия. Поискано е удостоверяване на периодите от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. и от 26.06.2013 г. до 25.06.2014 г.

С Разпореждане № 202-00-234-1/09.08.2023 г. образуваното производство по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, до получаване на потвърждение/отговор от компетентната институция (КИ) на Германия за осигурителния стаж и осигурителния доход придобити в посочената страна.

На 11.08.2023 г. е изпратено искане (U001CB) до КИ на Германия за издаване на СЕД U017 за периодите, декларирани от лицето. Изготвено и изпратено на 11.08.2023 г. е и искане за информация за заплатата (U003) до институцията на Германия за издаване на СЕД U004 за периода от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл. На 23.08.2023 г. чрез EESSI от ТП на НОИ - [област] е изпратено до компетентната институция на Германия СЕД Н005 - искане на информация за пребиваване на лицето за периода на последната заетост в Германия от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г.

На 26.03.2024 г. са постъпили СЕД U017 и СЕД U004. Със СЕД U017 са удостоверени осигурителни периоди за времето от 26.06.2013 г. до 09.08.2013 г. и от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Уволнение от работодателя“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл. в размер на 39 566,08 евро, както и брой отработени дни - 638 дни.

На 26.03.2024 г. е получен СЕД Н006 - отговор на искането за информация за пребиваване. С получения СЕД Н006, компетентната институция на Германия ни предоставя информация във връзка с данните за пребиваване, като посочва, че за времето от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл. Германия е „държава на пребиваване“ за И. И., като е посочен адрес „undefined Seevetal, ул. Hafertwiete 27, ПК: 21218.

С Разпореждане № 202-00-234-2/12.04.2024 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-00-234-3/26.04.2024 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица със следните мотиви:

„Съгласно чл. 61 от Регламент № 883/2004, компетентна да извърши преценка и отпусне обезщетение за безработица като правило е институцията на държавата по последната заетост на лицето, а именно тази, при която е осигурено същото непосредствено преди възникване на осигурения риск (в случая - Германия). Разпоредбата на чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от регламента измества компетентността от институцията на държавата по последна заетост към институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на същата тази последна заетост. Условието за прилагане на посочените разпоредби е, по време на упражняваната трудова дейност непосредствено преди да стане безработно, лицето да е било с пребиваване в друга държава-членка. Пребиваването по смисъла на регламента не се свежда до фактическото местонахождение на безработния по време на последната заетост, а се обуславя от факторите, установени в чл. 11 от Регламент № 987/2009, съобразно които дадена държава се определя като център на жизнените интереси на лицето. За целите на по-точното и правилно определяне на държавата по пребиваване, в съответствие с чл. 2, §1 и чл. 3, §2 от Регламент № 987/2009, институциите обменят кореспонденция помежду си със съответните структурирани електронни документи. В отговор на запитване, германската компетентна институция удостоверява, че по време на последната заетост, Германия се явява държава по пребиваване. Следователно, в конкретната хипотеза, държавата по последна заетост (Германия) и държавата по пребиваване по времето на тази заетост съвпадат. Съответно, няма основание за прилагане на изключението, обективирано в разпоредбата на чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент № 883/2004 и компетентна по преценка правата на лицето се явява институцията на държавата по последна заетост - Германия, на службите по заетостта на която е следвало да се постави на разположение лицето, от която и да претендира обезщетения в съответствие с основното правило, установено от регламента. Предвид обстоятелството, че не са изпълнени изискванията на чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент № 883/2004, НОИ не се явява компетентна институция, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.“

Разпореждане № 202-00-234-3/26.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е получено лично от жалбоподателката на 02.05.2024 г.

Жалбоподателката е обжалвала разпореждането за отказ на парично обезщетение за безработица пред Директора на ТП на НОИ - [населено място].

С Решение № 2153-20-47 от 13.06.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от И. А. И..

За да остави в сила Разпореждане № 202-00-234-3/26.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [населено място] въз основа на получения СЕД U017 е приел, че са удостоверени два осигурителни периода - за времето от от 26.06.2013 г. до 09.08.2013 г. и от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл. Според административния орган в случая държавата по последна заетост на И. И. - Германия е потвърдила със СЕД Н006, че е държава на пребиваване, поради което компетентна институция по отношение на преценка на правото на парично обезщетение за безработица е компетентната институция на Германия, а не НОИ. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че за да й бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство (т.е. НОИ да е компетентна институция), следва по време на последната си заетост като заето или самостоятелно заето лице, И. И. да е пребивавала на територията на Република България. Приел е, че през последния период на заетост от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. включително, И. нито е осъществявала дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавала на територията на България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност. Административният орган е приел, че преценката относно пребиваването е направена от компетентната институция на Германия и същата има задължителен характер за България (НОИ), като извършената преценка на пребиваването е обективирана в издадения от компетентната институция на Германия СЕД Н006 и това е изцяло съобразно въведените правила за обмен на унифицирани електронни документи между държавите в Европейския съюз. Приел е, че релевантните факти, свързани с държавата на пребиваване, са именно тези относими през периода на последната заетост в Германия (от 01.11.2021 г. до 31.07.2023 г. вкл), като в случая се доказало, че Германия е държава на пребиваване, а не Република България. Органът е приел, че когато държавата по последна заетост (в случая Германия) удостовери, че е държава на пребиваване, за времето на последната заетост, следва да бъде отказано отпускане на ПОБ, защото компетентна държава по отношение на отпускане на ПОБ е Германия, а не България (респективно НОИ).

Решението на директора на ТП на НОИ - [населено място] е получено от жалбоподателката на 14.06.2024 г., видно от приложеното на л. 80 от делото известие за доставяне.

Жалбата срещу решението е подадена чрез куриер чрез административния орган.

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна, като не се спори от ответника, че е в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, следователно е процесуално допустима. .

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 2153-20-47 от 13.06.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателката е работила по трудово правоотношение на територията на Германия.

Република България е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателката е работила в Германия, както и Германия е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая доколкото последната трудова заетост на жалбоподателката (за която няма спор, че е български гражданин) е била в Германия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 07.08.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от И. И. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Република България е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото И. И. е имала последна заетост в Германия и същата е прекратена, считано от 01.08.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя.

В периода на заетост в Германия жалбоподателката действително не е била на територията на Република България, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 07.08.2023 г. няма спор, че жалбоподателката И. И. е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на последната се трудовата заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - в Германия. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателката не продължава да пребивава в Германия, нито се е върнала в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е била подчинена, съответно същата не се е регистрирала (т.е. не се е поставила на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, дерегистрирала се е в Германия, регистрирана е с постоянен адрес в Република България, където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава, и живее със съпруга си в [населено място], [жк], където през 1997 г. са придобили етаж от жилищна сграда, не работи, което се установява от приложените по делото писмени доказателства и от показанията на разпитаните по делото свидетели С. П. Х. и Ф. И. К..

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателка е в Република България, а пребиваването й в Германия има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва, че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република България, съответно Република България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателката следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателката, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от И. И. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №202-00-234-3/26.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателката искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателката следва да се присъдят разноски по производството. С представения Списък на разноските се претендират разходите за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 1500 лв., внесена държавна такса 10 лв. за разглеждане на делото и 12 лв. такса за превод на удостоверение за дерегистрация или общо 1522 лв. От ответната страна е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът намира за основателно, с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима във връзка с чл. 144 от АПК. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда минимум от 500 лв. за дела по Кодекса за социално осигуряване, намира, че изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. е прекомерно и следва да бъде намалено на 500 лв. Не следва да се присъжда сумата в размер на 12 лв. такса за превод на удостоверение за дерегистрация, тъй като същите не представляват деловодни разноски. Предвид изложеното, следва да се присъдят разноски в общ размер 510 лв., платими от ответната страна.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-47/13.06.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане №202-00-234-3/26.04.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [населено място], по оспорването на И. А. И..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 603-02-356 (603-356) от 07.08.2023 г. от И. А. И., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на И. А. И., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], разноски по делото в размер на 510 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.