РЕШЕНИЕ
№ 159
гр. Павликени, 27.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, II СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РУМЕНА ФОТИ
при участието на секретаря Магдалена Панова
като разгледа докладваното от РУМЕНА ФОТИ Гражданско дело №
20254140100316 по описа за 2025 година
И за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от В. В. Д. против „***“ ЕООД иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1, предл. 3-то ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, с който се иска да бъде прогласен за нищожен
Договор за потребителски кредит № ***/17.05.2024 г., сключен между страните и иск с
правна квалификация чл.55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 856,74 лева, представляваща
недължимо платена сума по този договор, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 02.04.2025 г. до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит
№ ***/17.05.2024 г., по силата на който ответникът кредитодател му предоставил сумата от
2500 лева със задължение да я върне на 18 месечни вноски, при фиксиран лихвен процент
50,00 % и ГПР 62,88 %, или общо дължима сума 2109,32 лева.
Посочва, че при неизпълнение на клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора, уреждаща
задължение за кредитополучателя да обезпечи вземанията на кредитора с поръчители е
предвидено начисляване на неустойка в размер на 2696,68 лева. Поддържа, че клаузата на
чл. 6, ал. 1 от Договора е неравноправна и противоречи на добрите нрави, тъй като
неустойката излизала извън присъщата си обезщетителна функция, защото се дължи не за
неизпълнение на основано задължение по договора, а за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение. Твърди, че същата има характер на скрита лихва и не е
включена в ГПР, като по този начин се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничаваща
максималния размер на ГПР. Посочва, че договорът е сключен при общи условия и клаузите
не са индивидуално уговорени.
Към съда е отправила искане за прогласяване недействителността на договора и
връщане на суми, твърдени като недължимо платени.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество
кредитодател, с който не се оспорват твърденията в исковата молба за сключен между
страните договор за кредит и неговите параметри. Оспорва иска по основание. Поддържа, че
1
уговорената неустойка не е включена в ГПР и не следва да се включва в ГПР, същата не е
дължима към сключване на договора, а при сбъдване на отлагателно условие – неизпълнение
на кредитополучателя да осигури обезпечение на главното вземане в 14-дневен срок от
сключване на договора, в който срок разполагал и с право да се откаже от договора, което не
е сторено. Твърди, че договорът е резултат от индивидуално договаряне между страните, с
което ищецът е бил наясно, тъй като е потребител и по много други договори за кредит,
сключени с ответника. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните изводи:
Страните не спорят, а и от приложения по делото Договор за потребителски кредит
№***/17.05.2024 г. се установява, че на В. Д. е предоставена сумата от 1400 лева със
задължение да я върне на 18 месечни погасителни вноски, първите 5 от които по 58,33 лева
всяка, а останалите 13 – по 134,00 лева всяка, при фиксиран лихвен % 50%, ГПР 62,88 %. С
договора е предвидено обезпечение – поръчител/и или банкова гаранция по избор на
кредитополучателя.
От съдържанието на коментирания договор и по-конкретно клаузата на чл. 6, ал. 1
установява наличие на договорка задълженията по договора да бъдат обезпечени с
поръчител/и, физически лица, които да отговарят на следните условия: да реализират
осигурителен доход не по-малък от двукратния размер на минималната работна заплата, за
кредити до 2000 лева, и трикратния размер на минималната работна заплата, за кредити над
2000 лева; да не са поръчители и/или кредитополучатели по други договори за кредит с
кедитодателя или свързани с него лица; да нямат кредити към банки или други финансови
институции с класификация, различна от редовен. Въведено е задължение обезпечение да
бъде предоставено срок от 2 дни от сключване на договора за кредит. Клаузата на чл. 6, ал. 5
от Договора предвижда, че неизпълнението на задължението за обезпечаване на кредита с
поръчител/и, отговарящи на условията, посочени по-горе уврежда кредитора, за което
съгласно чл. 18, ал. 1 кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2696,88 лева. Тази
сума се разпределя на равни части с погасителните вноски като видно от погасителния план
в Споразумение за консолидиране на плащанията - Приложение № 3 към Договора, размерът
на погасителната вноска с добавена неустойка възлиза на 267 лева.
Настоящият състав на съда намира клаузите на Договор за кредит, предписващи
начисляването на неустойка за нищожни, поради следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за
нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като
клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята
в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
2
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната
практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 13, ал. 5 от договора неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите
нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
На първо място, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя
съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/. Именно въз основа на изисканите от
кредитора данни последният извършва преценка дали да предостави искания заем, или да
откаже предоставянето му като уведоми заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и
определя конкретните параметри на заема и евентуалните обезпечения, чието предоставяне
е необходимо за гарантиране на неговите интереси. Рискът от неизвършването или
неправилното извършване на оценката е за кредитора и същият не може да се освободи от
него, като вмени на заемополучателяпотребител общо /бланкетно/ задължение за
осигуряване на обезпечение, скрепено с компенсаторна неустойка в размер надвишаващ
предоставената по договора сума.
По-натам основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне
на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на
интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 18 от договора е уговорено
заплащането от страна на потребителя на компенсаторна неустойка за договорно
неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на
падежа, а на задължението в 2-дневен срок от усвояване на сумата, да представи
обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят
всякога ще дължи неустойка, ако в 2-дневния срок от усвояване на сумата, не осигури
обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той
да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия
ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е
без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът е бил изправна страна по
договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към
момента на сключване на договора.
Релевираните от ответника обстоятелства, че ищецът бил уведомен за обезпечението в
стандартния европейския формуляр и се бил съгласил да му бъде отпуснат заем при тези
условия, са ирелевантни за преценката за противоречие на неустоечната клауза с добрите
нрави.
Клаузата на чл. 18, ал. 1 в договора за потребителски кредит е и неравноправна поради
това, че няма данни да е индивидуално уговорена - аргумент от чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и сама
по себе си води до значително неравенство в правата и задълженията на двете страни.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени
индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Едновременно с
това разпоредбата на чл. 18, ал.1 от договора за кредит е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по - слабата страна в
оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
3
Освен изложеното заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение има характер на допълнителна услуга, произтичаща от
договора за кредит - разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на
правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата
сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. С предвиждане на въпросната неустойка не се
цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито
възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при
сключването на договора възможност, предвиждаща неустойката да се прибавя към
погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК и е следва да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 62,88 % годишно, а не
над 600 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната
хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е
нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен
процент няма да е 50 %, както е записано, а по-голяма число, ако в него участва и вземането
от 2696,88 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Горепосоченото е допълнителен извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК. Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят заплаща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Аналогично и приетото в практиката на Съда на Европейския съюз – т.
1 и 2 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22. - в процесния случай 1400 лева, като не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В процесния случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл.
26, ал. 4 ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия размер на
договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата
за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в
ГЛП и ГПР. Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната
цел, предвидена в чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, тъй като продавачите и доставчиците биха
останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици.
По изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. След като в договора за кредит не е
посочен ГПР и ГЛП при съобразяване на всички участващи при формирането им
4
компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР и ГЛП по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването им в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/. Следователно
предявеният отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на коментирания
договор за кредит се явява основателен.
Между страните няма спор, че по договора кредитополучателят е погасил сума в общ
размер от 2256,74 лева. Предвид изложеното относно основателността на претенцията с
правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 и чл.
23 ЗПК, кредитополучателят дължи единствено чистата стойност по кредита, в случая 1400
лева, т.е. недължима се явява разликата в размер на 856,74 лева. Съответно искът за
връщането й с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД също е основателен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски се поражда в правната сфера на ищцата,
която е представила доказателства за сторени разноски за внесена държавна такса в размер
на 106,00 лв.
Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева, което предвид
релевираното от ответника възражение за прекомерност следва да бъде редуцирано поради
следното: на първо място и доколкото търсената от съда защита, макар и с два отделни иска
касае едно правоотношение, то при определяне размера на възнаграждението следва да бъде
взет предвид общия материален интерес, а не стойността на всеки иск; на следващо място
настоящото дело не се отличава с фактическа и правна сложност, в случая се касае за
типизирани дела, по които е налице обилна съдебна практика, решено е в рамките на едно
съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, различни от представените с
исковата молба и отговора на исковата молба и процесуалният представител на ищеца не се
е явил. С оглед изложеното възражението за прекомерност се явява основателно и
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до сумата
от 200 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. В. Д. с ЕГН **********, с адрес
гр. ***, установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във
връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл. 22 ЗПКр и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК по отношение
на „***“ ЕООД c ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, че сключеният
между него и В. В. Д. с ЕГН **********, с адрес гр. ***, Договор за потребителски кредит
№ ***/17.05.2024 г. е нищожен поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „***“ ЕООД c ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, да заплати на В. В. Д. с ЕГН **********, с адрес гр. ***
сумата от 856,74 лева, представляваща недължимо платена сума по този договор, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска – 02.04.2025 г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД c ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, да
заплати на В. В. Д. с ЕГН **********, с адрес гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в
размер на 306,00 лева- съдебно деловодни разноски.
5
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от получаване на
препис от него.
Съдия при Районен съд – Павликени: _______________________
6