Определение по дело №58/2019 на Окръжен съд - Ловеч

 

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   №

 

Ловешкият окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

ПЛАМЕН ПЕНОВ

 

като изслуша докладваното от съдия Пенов ч.гр.д. № 58 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по чл. 413, ал. 2 ГПК.

 

Образувано е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против разпореждане № 3813/23.11.2018 г., по ч.гр.д. № 2319/2018 г. на РС Ловеч в частта, с която заявлението на частния жалбоподател против И.П.П. е отхвърлено относно за сумата 230,16 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение.

В частната жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките в договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да издаде заповед за изпълнение. В частната жалба се излага оплакване срещу извода на съда за нищожност на неустойката и за противоречието ѝ с добрите нрави, като се поддържа, че в случая не са налице хипотезите на ТР-1-09-ОСТК, при които неустойката излиза извън присъщите ѝ функции, и че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорката за неустойка следвало да се извърши при направена комплексна оценка и на други фактори в производство по установяване на вземането. В частната жалба е направено искане за отмяна на разпореждането в обжалваната му част и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по заявлението суми.

Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният срок за обжалване по чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен, защото, броен от датата на връчване на атакуваното разпореждане (12.12.2018 г.), същият е изтекъл на 19.12.2018 г., а частната жалба е подадена на 17.12.2018 г., видно от датата на клеймото за подател. За частния жалбоподател е налице интерес да обжалва разпореждането в атакуваната му част, доколкото с нея е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).

Със заявлението, по което е образувано производството пред първоинстанционния съд, от заявителя е поискано издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за следните суми: 494,65 лв. – главница по договор за кредит № 2998188/20.07.2017 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И.П.П.; 28,16 лв. – договорна лихва за периода 28.07.2017 г. до 15.12.2017 г.; 230,16 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение; 51,59 лв. – законна лихва за периода от 16.12.2017 г. до 14.11.2018 г. и за законната лихва от завеждане на заявлението до изплащане на вземането.

За да отхвърли частично заявлението по чл. 410 ГПК, отказвайки издаване на заповед за изпълнение за вземането за неустойка, първоинстанционният съд е приел, че уговорената неустойка нямала обезщетителен характер, че същата е в отклонение от основния принцип за недобросъвестност и справедливост в търговските отношения и накърняваща добрите нрави. Съдът е изградил краен извод за нищожност на клаузата за неустойка по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Изхождайки от твърденията в заявлението за относно съдържанието на уговорките за неустойка за неизпълнение, настоящият състав на ОС Ловеч приема, че същите са нищожни, поради противоречие със закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е уговорена извън присъщите й функции (ТР-1-10-ОСГТК, т. 3) и в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В случая уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на двама поръчители, излиза извън присъщата ѝ обезщетителна функция. Проявлението на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението (пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и качеството) чрез получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване на следните дължими престации - за връщане на предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между страните неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната ѝ функция. Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на поръчители или банкова гаранция. Предвид акцесорния характер на това задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни неблагоприятни последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК), и ако оценката му е лоша, той може да откаже да предостави кредит (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договора за потребителски кредит.

С оглед крайния извод за нищожност на уговорката за неустойка за неизпълнение поради противоречие със закона и с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното производство от първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземането за неустойка. В този смисъл са неоснователни и оплакванията в частната жалба за напускане от заповедния съд границите на формалната проверка на заявлението.

По тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.

Водим от гореизложеното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3813/23.11.2018 г., по ч.гр.д. № 2319/2018 г. на РС Ловеч в обжалваната му част, с която е отхвърлено заявлението на „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против И.П.П. за сумата от 230,16 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                                                                      2.