№ 16426
гр. София, 03.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 57 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от МИХАИЛ ДР. ДРАГНЕВ Гражданско дело №
20241110126202 по описа за 2024 година
Предявен е иск от „Кредит Инс“ АД чрез адв. Р. Д. /л.8/ с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на
вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 2391,94 лв., непогасена главница по
Договор за предоставяне на потребителски кредит от 24.06.2022 г., ведно със законна лихва от
09.11.2023 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 1125 лв. за периода от
24.07.2022г. до 24.10.2023г., и мораторна лихва в размер на 232,77 лв. за периода от 25.07.2022г. до
07.11.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
61678/2023 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ищецът претендира и сторените разноски по делото.
Ищецът „Кредит Инс“ АД твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит от
24.06.2022 г. е предоставил на ответника К. Л. К. заемна сума, като последният се е задължил да я
върне съобразно погасителен план към договора, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Твърди, че на 24.12.2023г. е падежирала последната погасителна вноска. За събиране на вземанията
ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, по което
било образувано ч.гр.д. № 61678/2023 г. по описа на СРС, 57 с-в. Ответникът възразил в срока по
чл. 414 ГПК, поради което са предявени настоящите искове. Ето защо, моли съда да постанови
решение, с което да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника К. Л. К. чрез
адв. В., с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Сочи, че договорът
е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК. Твърди, че в договора не е
записано как се формира ГПР и към него не е включена сума за такса „Гарант“. Навежда доводи
във връзка с необходимостта от отчитане на такса „Гарант“ към ГПР, като разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК. Намира, че по този начин потребителят е бил въведен в
заблуждение, което му е попречило да прецени реалните икономически последици от сключване на
договора. Поддържа, че се дължи единствено чистата сума по договора в размер на 2500 лв., като
твърди, че е била заплатена сумата от 300 лв. Евентуално навежда доводи относно нищожността на
клаузата от договора, предвиждаща заплащането на такса „Гарант“, като противоречаща на добрите
нрави. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
1
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието
за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК; възмезден и комутативен, като за
заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във
връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което
длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му
предоставени за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
ДЗ010564/24.06.2022г., сключен между ответника в качеството му на кредитополучател и ищеца в
качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът предоставя на ответника в качеството му
на кредитополучател сумата 2500 лв. Уговорено е общия размер на всички задължения - 5650 лв.,
платими на 18 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент 36% и ГПР 49,7%.
Крайният падеж на договора е 24.12.2023 г.
От заключението по изготвената и приета без възражения ССчЕ се установява, че преди
завеждането на делото ответникът е заплатил общо сумата от 300 лв.
По делото е представено излечение от паричен превод към кредитополучателя по EasyPay в
размер на 2500 лв. Горното се установява и от заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ,
а и не се оспорва от страните. По тези съображения съдът намира, че е налице реалното предаване
на сумата.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за потребителски кредит, е
подписан от страните с обикновен електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУ, вр. с чл. 3,
т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/.
По отношение на искането на ответната страна за прогласяване на процесния договор за
недействителен, съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора
или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае
за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143
ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл.146, ал. 1
ЗЗП./ в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не е било включено възнаграждение за предоставяне на
поръчителство/гаранция.
В чл. 4 от договора е предвидено, че кредитополучателя обезпечава задължението чрез
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество-
гарант/поръчител. Като съобрази другите възможни обезпечения, уредени в раздел VIII от ОУ към
договора и срока за предоставянето им, съдът намира, че за кредитополучателя остава като
единствена реална опция, тази по чл. 4 от Договора и 8.1.2. от ОУ към него. Изискванията за
представянето на такъв вид обезпечение след сключване на договора дефакто задължава лицето да
сключи договор за предоставяне на гаранция/поръчителство, което осъществява застрахователна
по характера си дейност без да притежава лицензия. Това размества финансовия риск, като го
прехвърля върху заемополучателя. Кредиторът, тъй като предоставя такъв вид услуги, е длъжен
или да провери предварително имущественото състояние на длъжника си, или да отчете риска от
невъзможност за погасяване на кредита, като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне
на по-висока лихва или друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от неизвършване на
проверка на имуществото на кредитополучателя върху него с помощта на този вид „допълнителни
услуги“, които не са отчетени при определяне ГПР. Освен това възнаграждението за предоставяне
на гаранция/поръчителство е разсрочено на погасителни вноски, съвпадащи с погасителните
2
вноски по приложения към договора за кредит погасителен план, от което следва изводът, че това
всъщност представлява прикрита договорна лихва в полза на вероятно свързано с кредитодателя
лице. Поради тези съображения същата е трябвало да бъде включена в калкулациите на ГПР.
При това положение се установява, че реално размерът на ГПР е 196,01 %, съгласно ССчЕ,
от което следва, че се надвишава пет пъти размера на законната лихва. Следва да се отбележи
също, че действителният ГПР е 69,54 %, при неотчитане на възнаграждението за поръчител/гарант,
а не посоченият в договора 49,70 %.
Както се спомена по-горе от съществено значение в случая е, че сумата от 1800 лв. не е
включена като разход при определяне размера на ГПР, като при включването би се получил ГПР
от 196,01 % в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се отбележи, че такова противоречие би
било налице и без включването при изчислен от в.л. ГПР от 69,54 %. С оглед гореизложеното
при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са включени разходи за
възнаграждение за предоставяне на гаранция, се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора на
осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Установи се, че главницата по договора е в размер от 2500 лв.
Както се посочи по-горе от наличните по делото платежни нареждания и заключението на
ССчЕ е видно, че ответникът е осъществил две плащания в общ размер на 300 лв.
Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи до сумата от 2200 лв.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита, искът с
правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Обезщетението за несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен
характер и възниква от момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му
задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение,
какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В
хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59, ал.1 ЗЗД, вземането е
изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като неоснователността на преминаване на
благата съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент, като същото не е
обвързано със срок, поради което съгласно чл. 69, ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението
му веднага. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при този състав, както и при общия на
неоснователно обогатяване, възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на
определен срок настъпва след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се
е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение №
394/27.11.2015 г. по гр.д.№ 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение № 218/29. 12.2015 г. по гр.д.№
7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.д.№ 237/ 2011 г. на ВКС, II ТО; решение
№ 706/30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.№
396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./
По делото не е представена покана за плащане, от чиято дата следва да се приеме, че е
настъпила изискуемостта. Длъжникът би могъл да се счита за уведомен единствено при
получаване на съобщението, удостоверено с подпис при връчване или връчването му по реда на чл.
47 ГПК чрез залепване от оправомощен орган –ЧСИ или нотариус.
Ето защо съдът намира, че не е била отправена покана за плащане, след която длъжникът да
е изпаднал в забава. По тези съображения съдът счита, че следва да отхвърли исковете за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Относно разноските:
Предявен размер: 3749,71 лв. Уважена част: 2200 лв. Отхвърлена част: 1549,71 лв.
Разноски на ищеца: ДТ в заповедно и исковото производство – 195,68 лв., адвокатско
възнаграждение в заповедно производство – 1200 лв.; адвокатско възнаграждение в исковото
3
производство– 1200 лв.
По възражението за прекомерност, съдът намира следното:
С оглед изключително ниската правна и фактическа сложност на делото и броя проведени
заседания, съдът счита, че следва да намали адвокатското възнаграждение до минимума,
предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 МРАВ или по 674,97 лв. за двете производства.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед уважената част от исковете дължимите от ответника
разноски са в размер на 906,83 лв.
Разноски на ответника: На осн. чл. 38, ал. 2 ЗА съдът определя възнаграждение за
осъществена безплатна адвокатска помощ в заповедното производство съгласно чл.6, ал. 1, т. 5 от
Наредба МРАВ в размер на 200 лв. и в исковото производство съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1 МРАВ в размер на 674,97 лв. или общо 874,97 лв., които следва да бъдат присъдени на
адвоката осъществил безплатна правна помощ.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед отхвърления размер на исковете, се дължат разноски на
ответника в размер на 361,61 лв.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът дължи в полза на съда сумата от 123,99 лв., част от
депозит за ССчЕ.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи в полза на съда сумата от 176,01 лв., част от
депозит за ССчЕ.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 от ГПК спрямо К. Л. К. с ЕГН:
********** и с адрес: гр. София, кв. „Красна поляна 3“, ул. „Атанас Кирчев“ бл. 332, вх. Б, ет. 2, ап.
27, че дължи заплащането на „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. мецанин, на сумите по заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 29.11.2023г. по ч.гр.д. № 61678/2023г. по описа на СРС,
ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 2200 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит от 24.06.2022 г., ведно със законна лихва от
09.11.2023 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 2200 лв. до
пълния предявен размер от 2391,94 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. мецанин, искове за признаване за
установено спрямо К. Л. К. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, кв. „Красна поляна 3“, ул.
„Атанас Кирчев“ бл. 332, вх. Б, ет. 2, ап. 27, че дължи заплащането на сумите по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 29.11.2023г. по ч.гр.д. № 61678/2023г. по
описа на СРС, ІІ г.о., 57-ми състав, както следва:
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД сумата от 1125 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 24.07.2022г. до 24.10.2023г., като неоснователен;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.33 ал.1 от ЗПК сумата от 232,77 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 25.07.2022г. до 07.11.2023г., като неоснователен;
ОСЪЖДА К. Л. К. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, кв. „Красна поляна 3“, ул.
„Атанас Кирчев“ бл. 332, вх. Б, ет. 2, ап. 27, ДА ЗАПЛАТИ на „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. мецанин,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 906,83 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. мецанин, да заплати на адв. М. В. М., АК-Пловдив, с
адрес: гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от
4
361,61 лв., възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС“ АД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Цар Борис III” № 85, ет. мецанин, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 123,99 лв., разноски по делото.
ОСЪЖДА К. Л. К. с ЕГН: ********** и с адрес: гр. София, кв. „Красна поляна 3“, ул.
„Атанас Кирчев“ бл. 332, вх. Б, ет. 2, ап. 27, ДА ЗАПЛАТИ на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 176,01 лв., разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5