Решение по дело №222/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закон за чужденците в Република

България /ЗЧРБ/ във вр.чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

 

Образувано е по жалба на Н. А. Н. / Н. Й./ с [ЕГН] с адрес в РБългария [населено място], обл. Русе, [улица], гражданка на Република Турция, против Заповед рег. № Ф 5373з-10 от 13.02.2024г., издадена от Началник група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – "Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ и е определен 30-дневен срок на чужденеца за доброволно напускане на страната.

Изтъкват се доводи за незаконосъобразност на административния акт, поради съществено нарушение на административно-производствените правила и неправилно приложение на материалния закон, поради неизясняване на факти и обстоятелства, които са от значение за случая и поради несъобразяване с всички подробности и налични данни, свързани с поведението на жалбоподателя. Посочва се, че наложената принудителна административна мярка не отговаря на целта на закона, както и че са били налице обективни причини, изразяващи се в особени и непреодолими обстоятелства, свързани с редица ограничения при пътуване от и към РТурция.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваната заповед.

В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Т. Н. от АК- Русе, поддържа жалбата. Представят допълнителни писмени и гласни доказателства. Не претендира разноски.

Ответникът по жалбата – Началник група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. В съдебно заседание твърди, че заповедта е издадена при спазване на административнопроцесуалните правила, съобразена с материалния закон и е съобразена с целта на закона. В тази връзка моли съдът да се произнесе с решение, с което да потвърди обжалваната заповед и отхвърли оспорването като неоснователно. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лв. по представен списък.

В производството по проверка на допустимостта на жалбата АС - Русе приема, че жалбата е допустима и подлежи на разглеждане - подадена е в срока по чл.149 АПК от процесуално легитимирано лице - адресат на оспорения акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, приема за установени следните релевантни факти:

С Предложение № 5373р-348/12.02.2024г., изготвено от полицейски инспектор в група "Миграция" – Русе, е предложено на Началник група „Миграция“ при ОДМВР – Русе да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Н. Й., гражданка на Република Турция, постоянно пребиваваща в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ /л. 1 – л. 2 от делото/. Изложени са съображения, че на 11.11.2019г. жалбоподателката Н. Й. е влязла в РБългария с виза „Д“, а на 12.11.2019г. същата е подала заявление за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1 , т. 9 от ЗЧРБ /които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната/. На 14.11.2019г. в протокол от проведено интервю /л.23 от адм. пр./ същата е заявила, че желае трайно да се установи в България и посочва адрес в [населено място], обл.Русе, жилище на роднини. С решение на административния орган от 17.12.2019г. на жалбоподателката е предоставено исканото право - статут на постоянно пребиваващ в РБългария с рег.№ 718658 от 17.12.2019г. на ДМ – Дирекция Миглация, поделение ОД МВР Русе, с посочен адрес [населено място], общ.Русе, [улица], съгласно справка за чужденец АИС“ЕРЧ“ /л.19/. Издаден е личен български документ „Разрешение за пребивававане на постоянно пребиваващ в РБ“ № 718658 от 17.12.2019г.

В предложението е посочено, че при извършени справки в АИС на МВР възникнали съмнения, че в едногодишен срок след получаване на разрешението си за пребиваване турският гражданин не се е установил и не пребивава на територията на страната. Видно било от данните в АИС „Граничен контрол“ (л.19 от адм. преписка), че за периода 2020г. – 2023г. Йозташ има регистрирани краткосрочни влизания от 1-2дни всяко едно от тях и саво едно влизане от 3дни през 2023г., поради което на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т.5 от ЗЧРБ спрямо него започнало административно производство за налагане на принудителна административна мярка „отнемане на правото на пребиваване на чужденец в РБългария“.

С цел връчване на съобщение за започналото производство, на 20.12.2023 година е извършена проверка по местоживеене на турската гражданка, на обявения от нея адрес [населено място], обл. Русе, [улица]. Й. не е установена на адреса, за което е представена докладна записка рег.№ 537Зр- 3070/20. J2.2023 г. Проведена е беседа и е снето писмено обяснение/л.9 пр./ от собственика на жилището М. Ю., живущ на адреса, който е потвърдил, че през 2019 година е предоставил жилището си за регистрация на братовчедка си Й., във връзка с пребиваването й в страната, като за целта са сключили договор за наем. Обяснил е, че братовчедка му не останала да живее постоянно в България, а се върнала в Турция, при съпруга и детето си. В България идвала няколко пъти годишно за по няколко дни, като отсядала на адреса. В къщата не се намирали оставени лични вещи от Й.

М. Ю. е получил съобщението с рег.№ 5373000-2899 от 20.12.2023г./л.8 пр./за започналото производство на 20.12.2023г., като се с задължил да го предаде на чужденката.

На 21.12.2023 година чрез адв. Т. Н. от АК - Русе в група „Миграция" е постъпило писмено обяснение с вх. № 00-2921/21.12.2023 г. /л.13-14 пр./ от Й. В тях тя посочва, че е родена е в България на 31.03.1976 година и е била българска гражданка до 1978 година, когато с родителите си се е изселила в Турция. Твърди, че в България има много роднини и приятели и възнамерява да се установи в родното си място, заедно с родителите си. По същество в обяснението не се отрича, че до момента тя не се е установила и не пребивава на територията на страната, но изтъква, че е с непрекъснати здравноосигурителни права, както и че законите не я ограничават да напуска пределите на страната.

В постъпилите обяснения Й. не отрича, че в едногодишен срок не се е установила и не пребивавала на територията на страната, като за това сочи, че във връзка с пандемията от Ковид 19 на турските граждани е препоръчано да пътуват само в краен случай в редица страни, включително и в РБългария. Тъй като обстановката се променяла ежедневно, дори ежечасно и поради това се затваряли границите, въвеждали се ограничения за провеждане на мероприятия, имало задължения за носене на маски – на открито и на закрито, да се спазва дистанция, както и други изисквания, у жалбоподателката се породили неясноти и съмнения с оглед факта, че не притежава самостоятелно жилище, дали ще може да осъществява безпрепядствено и безопасно пътуване и нормален престой на територията на РБългария. Посочва, че съгласно решението на МС на РБългария срокът на обявената извънредна епидемична обстановка на територията на РБългария е била до 31.03.2022г. , а в РТурция

От извършената проверка в Национална агенция за приходите и от писмо вх № 537300-189/24.01.2024 г. година се установява, че на 05.12.2023 година за Й. подадена декларация обр.7 по реда на Закона за здравното осигуряване с посочена начална дата от периода, за който възниква задължението й за внасяне на вноски - 29.10.2020 година. Това обстоятелство допълнително потвърдило извода на миграционните власти, че до започване на настоящото производство чужденката не се е установила и не е пребивавала на територията на РБългария .

В предложението е посочено, че от извършена проверка в производството е доказано, че повече от една година след получаване на разрешението си за пребиваване Й. не се е установила и не пребивава на територията на страната. Всичките й регистрирани влизания са краткосрочни, четири-пет пъти годишно за по 1-2 дни, общо около 30 дни за целия период от четири години. От данните в АИС на МВР и документалния масив на група „Миграция" няма данни за семейни връзки на територията на страната по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, нито данни за регистриран друг адрес на пребиваване, или други културни, трудови и социални връзки. Съпругът и децата й са турски граждани, живеят с нея в Турция и до момента не са подали заявление за пребиваване в България или дори кратосрочна виза.

Адресът, който турската гражданка е декларирала като адрес на пребиваване в страната е формален, с оглед спазване изискванията на законодателството. Договорът за наем е сключен с братовчед й, като след представянето му пред службата за административен контрол на чужденците, Й. не е останала да живее там, а се е върнала при семейството си в Турция. Впоследствие е гостувала за кратко, няколко пъти годишно по 1-2 дни. По време на престоя си не е предприемала действия, свързани с трайното си установяване в страната.

В предложението е прието, че освен формално предоставения адрес на пребиваване, събраните до момента данни навеждат на извода, че Й., независимо от заявяваното многократно желание, всъщност не е имала намерение да се установи и да пребивава на територията на страната, данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. При проведено с нея интервю в група „Миграция" - ОДМВР - Русе при подаване на заявлението за постоянно пребиваване (per. № 5373р- 2054/19.11.2019 година), тя писмено е заявила, че има намерение трайно да се установи в страната, заедно с цялото си семейство. Споделила е, че възрастните й родители също ще се връщат в България и тя ще се грижи за тях. Същия ден е напуснала страната и не е предприела никакви действия за реализиране на декларираните си намерения.

В подкрепа на твърдението, че тя поначало не е имала намерение да се установи на територията на сбраната, в предложението се приемат данните в АИС БДС, видно от които при вписването си в регистъра на населението съгласно чл. 3, ал. 2 т. 2 от Закона за гражданската регистрация, Й. е заявила настоящ адрес - РТурция, въпреки че в чл.99, ал.1 и 2 от Закона за гражданската регистрация не е предвидена възможност, постоянно пребиваващи чужденци да заявяват настоящ адрес на пребиваване в чужбина.

Изведен е извод, че за да получи право на продължително пребиваване Й. е декларирала пред административния орган неверни данни – заявила е адрес на пребиваване, на който чуждият гражданин не е пребивавал реално, както и намерение трайно да се установи в страната, каквото не е имал. Прието е, че е налице основание за отнемане правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ.

Със Заповед за налагане на принудителна административна мярка рег. № Ф 5373з-10 от 13.02.2024г., издадена от Началник група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на Н. Й. – гражданка на РТурция, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ /л. 24-25 /. В докладна записка на мл.ПИ М.Н. /л.26 от адм. пр./ и приложеното към нея съобщение с рег. № 537300-345 от 13.02.2024г. е отразено, че заповедта е връчена на обявения от чужденеца адрес за пребиваване на 16.02.2024г. на лицето М. М. Ю. /собственика на имота/, със задължение да го предаде.

Въз основа на установените по делото факти, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Оспорената заповед е съобщена на оспорващия на обявения от него адрес за пребиваване на 16.02.2024г. на лицето М. М. Ю. /собственика на имота/, със задължение да го предаде, което е отразено в докладна записка на мл. ПИ М. Н. /л.26 от адм. пр./ и приложеното към нея съобщение с рег. № 537300-345 от 13.02.2024г./л.27 пр./ Жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на ОД МВР Русе, група „Миграция“ на 06.03.2024г., като е приложено известие за доставка/л.1 пр./ на Еконт, на който е посочен ден за разнос 05.03.2014г. След проверка по посочения бар код се установява, че жалбата е подадена на 01.03.2024г., т.е. в предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Оспорената заповед е издадена от компетентен по място и материя орган. Съгласно чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена Заповед № 336з-1494/2/ от 10.09.2015г., с която Директорът на ОД МВР Русе оправомощава Началник група „Миграция“ при ОД МВР Русе да налага принудителни административни мерки по чл.39а от Закона за чужденците в РБългария, поради което не се поставя под съмнение компетентността на издателя. Спазена е установената от закона форма предписаната от чл.44, ал.1 от ЗЧРБ – оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа изискуемите от нормата на чл.59, ал.2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Изпълнени са и изискванията на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето.

Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че: т. 3 - данните, представени за получаването му, са неверни; т. 5 - когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото е установено, че на Н. Й. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, предвид декларираното от нея желание трайно да се установи на територията на страната. От събрания доказателствен материал е видно, че Н. Й. не се е установила на територията на България. За едногодишния период от получаване на разрешението си за пребиваване е посещавала България пет пъти, като е пребивавала за минимален период от време – от по един ден или по-точно от няколко часа. През следващите години посещенията в България са също по няколко за година, като всички са за по един ден, само през 2023г. два пъти е оставала в РБългария за по два дни, като общата продължителност на всички пребивавания от 2019г. до края на 2023г. са 22дни. Налице е единствено регистриране на оспорващия на адрес в [населено място], общ.Русе, [улица], но по данни на собственика на имота М. Ю. - братовчед на оспорващата, същата го е помолила да сключат договор за наем на неговия имот, за да може да получи българско гражданство. Според Ю. Й. живее в Турция със семейството си, идва в България за няколко дни с багажа си и при отиване си го вземат.

В обясненията си самата жалбоподателката заявява, че собственикът на посоченото жилище е неин братовчед, че има намерение да се установи в РБългария, но като чужденец не може да си закупи недвижим имот в страната. Твърди, че няма публични задължения, както и че е с непрекъснати здравноосигурителни права. От представената по делото справка от НАП се потвърждава, че действително Йозташ е с непрекъснати здравноосигурителни права.Това обстоятелство, видно от съдържанието на заповедта също е коментирано и съобразено от административният орган. Съгласно извършената проверка в НАП Й. има подадена декларация обр.7 по реда на Закона за здравното осигуряване с посочена начална дата от периода, за който възниква задължението й за внасяне на вноски - 29.10.2020 година, като фактът, че жалбоподателката е предприела действия за уреждане на здравното си осигуряване в България в края на 2023г., навежда на извода, че същата изобщо не е имала намерение да се установи и да пребивава трайно на територията на страната и заплащането на осигуровките е във връзка с настоящото производство.

С оглед събраните доказателства, обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила България пет пъти за по един ден.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок. Оспорващата е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ- като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва извод, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок /законът го определя на една година/, независимо заявеното от жалбоподателя, че има намерение да се установи в срок от 3до 5г., то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Основателно се налага извод, че при подаване на заявлението за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, чужденецът е посочил неверни данни, а именно заявил е желание трайно да се установи на територията на страната, а в действителност не е имал такова. При наличие на изложените обстоятелства, ЗЧРБ в чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил издаденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Чужденецът няма семейство на територията на Република България. Има роднини, посоченият братовчед Ю., който не попада в кръга на членовете на семейството. Дори родителите на Й., които имат разрешение за постоянно пребиваване живеят в Турция, а в РБългария са регистрирали адрес, различен от този на жалбоподателката. Същатата не попада в категориите уязвими лица, по отношение на нея не са установени производства по ЗУБ, от събраните писмени доказателства и сведенията пред административния орган се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с Република Турция, където постоянно пребивава семейството на оспорващата, но не и с Република България. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България, а доказателствата и данните по делото не обсновават подобен извод.

Основните мотиви, които се посочват в жалбата и представените писмени бележки са свързани с ограниченията, наложени с пандемията от Ковид 19. Настоящият съдебен състав изцяло споделя съображенията на административния орган, че от цялостното поведение на жалбоподателя се налага извод, че причината за липса на трайна установеност в РБългария не е свързана с пандемията, тъй като по време на Ковид пандемията законодателството предвиждаше редица облекчения за пребиваващите чужденци. Данните сочат, че Й. е подала заявление за постоянно пребиваване през месец ноември 2019 година и незабавно е напуснала страната и нито до обявяване на извънредно положение, нито повече от две години след неговата отмяна тя е предприела действия за установяването си в България. Допълнително, видно от данните в АИС „Граничен контрол" през въпросния период чужденката е влизала няколко пъти годишно в страната и твърденията й, че е била физически възпрепятствана да напуска пределите на Република Турция не отговарят на истината.

В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. При отпадане на елемент от фактическото основание, на което е разрешено продължителното пребиваване на лицето, компетентният орган по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ има правото да отнеме разрешението на основание чл.40, ал. 1, т. 1 с. з., без да изследва причините за неизпълнението на императивното законово изискване. Прякото действие на индивидуалния административен акт за прилагане на преустановителната ПАМ е насочено към прекратяване на правните последици на разрешителния административен акт и адресатът е длъжен да напусне страната в определения му срок по чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ.

Обсъждането на всички тези обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в личния и семеен живот, не е налице непропорционалност на наложената мярка, а твърдението за нарушение на Европейската конвенция за правата на човека е бланкетно и не съдържа, каквато и да е конкретика.

Неоснователни са твърденията на оспорващата, че причината за липса на трайна установеност е невъзможността за закупуване на собствен недвижим имот в РБългария, поразди ограничения в законодателството. Липсват сериозни доказателства, че Й. е имала подобни намерения. По делото е установено, че на оспорващата е предоставено жилище под наем в [населено място], което е собственост на нейни близки роднини и в което има възможност да живее необезпокоявано. Въпреки това, за определения от закона едногодишен срок тя е посетила страната няколко пъти по един ден, като всеки път е вземала личните си вещи/багаж/ обратно и не е демонстрирала намерение трайно да се установи. Законът не изисква чужденците, получили постоянно пребиваване на територията на страната, да живеят в собствен имот, а изисква същите да са се установили и да пребивават на територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на територията на страната. При наличие на желание от нейна страна, оспорващата е могла да се установи в България в имота в [населено място], а на по-късен етап отново при желание от нейна страна да си закупи и собствен имот. Формалните влизания и излизания от страната, формално декларирания адрес и краткосрочното пребиваване не могат да се приемат за установяване на територията на страната. Правната норма на чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ е с императивен характер, отсъства възможност административният орган да я прилага по своя преценка и тъй като случаят на попада в нейните изключения, същият е длъжен да я наложи.

Неоснователно е и възражението за недоказани неверни данни по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ. В оспорената заповед е посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи на територията на страната, без в действителност да има такова желание. Липсват данни, че Й. изобщо има намерение да се установи да живее в Република България, предвид инцидентните, малобройни и кратковременни престои в страната, предвид обстоятелството, че семейството й живее в Турция и факта, че поддържа формален адрес в РБългария, на който никога не е живяла, не е подготвила и не обзавела, за да обитава трайно тя и семейството й. Единствената по-сериозна връзка със страната е наличието на непрекъснато здравно осигуряване, което само по себе си и съпоставено с другите безспорно установени обстоятелства не обосновава извода за действително и истинско намерение за трайно установяване на оспорващата в РБългария. Основателна е репликата на процесуалния представител на адм.орган, че здравните осигуровки са внесени в края на 2023г., т.е 4г. по-късно от датата на разрешаване на правото на пребиваване и това е изолиран акт, който не е достатъчен да обоснове трайната уседналост в страната. В този смисъл неоснователни са доводите в писмените бележки на пълномощника на оспорващия, че в ЗЧРБ и ППЗЧРБ липсват ограничения за напускане на територията на РБългария и не се ограничава възможността на чужденеца, получил постоянно пребиваване да пребивава на територията на друга държава.

Неоснователно е и възражението, че наложената ПАМ е в несъответствие с чл.8, ал.1 от ЕКПЧ – право на зачитане на личния и семейния живот и недопустимост държавата да се намесва в тази сфера, като се твърди, че е накърнено правото на личен и семеен живот. Тези доводи не намират опора в събраните доказателства, тъй като няма никакви данни семейството и близките роднини на Й. да живеят в РБългария. Напротив, доказателствата са в обратна посока – семейството и живее в РТурция, децата и посещава там училище, родителите и са турски граждани, които живеят в РТурция и са с нейния статут, като няма данни да живеят постоянно в РБългария, съпругът на оспорващата също живее там и не всеки път идва с нея при еднодневните й посещения в РБългария.

В настоящия случай е установено, че не е налице действително изградена социална, икономическа и житейска връзка, която да доказва намерението за трайно установяване в РБългария. Този извод на органа се потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок, указан в закона, но и до настоящия момент няма данни оспорващата трайно да се е установила в страната.

По изложените съображения, оспорената заповед е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Предвид изхода на делото и на основание чл. 143, ал.4 от АПК на ответната страна се дължат разноски. Такива се присъждат за юрисконсулт, съобразно претендирания размер в представения по делото списък на разноските /л.17 от делото/ - 240 лева.

С оглед горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на Н. А. Н. / Н. Й./ с [ЕГН] с адрес в РБългария [населено място], обл. Русе, [улица], гражданка на Република Турция, против Заповед рег. № Ф 5373з-10 от 13.02.2024г., издадена от Началник група „Миграция“ при ОД на МВР-Русе, с която на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ – "Отнемане на правото на пребиваване в Република България“ и е определен 30-дневен срок на чужденеца за доброволно напускане на страната.

 

ОСЪЖДА Н. А. Н. / Н. Й./ с [ЕГН] с адрес в РБългария [населено място], обл. Русе, [улица], гражданка на Република Турция, да заплати на ОДМВР – Русе сумата 240/двеста и четиридесет/ лева разноски по делото.

 

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщението до страните.