Решение по адм. дело №281/2025 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК), във вр. с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба на Г. С. Г., с [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат д-р Р. П. от АК – Пазарджик, срещу Решение № КПК-21 от 21.05.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Перник, с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-13-38 от 23.04.2025 г. на Г. С. Г. срещу разпореждане [номер]-01-164-3 от 02.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник, с което на настоящия жалбоподател е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, по заявление вх. № 131-00-164 от 03.02.2025 г.

В жалбата се твърди, че оспореното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Излагат се доводи, във връзка със заключението на органа, че Г. не попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Без да се оспорват изводите, че жалбоподателят е работил в Германия, през последните три години, се твърди, че към датата на отправяне на едномесечното предизвестие от работодателя на Г. Г., за прекратяване на трудовото му правоотношение – 24.12.2024 г., същият вече е бил в България, от 19.12.2024 г., по нареждане на работодателя му, с цел транспортиране на служебен автомобил. Твърди се, че в този период Г. е получил болки в опорно-двигателния апарат и затова е решил да се прибере за постоянно в България, където са постоянният и настоящият му адрес, неговото семейство и дома му. Твърди се, че в оспореното решение, директорът въобще не е обсъдил възражението, че съгласно чл. 11, § 2 от Регламент (ЕО) 987/2004 г., намерението на лицето се приема за решаващо, а то е за постоянно пребиваване в България, съответно компетентната институция за произнасяне по получаване на парично обезщетение за безработица е България, съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) 883/2004. По така изложените съображения от съда се иска да отмени оспорения административен акт и да върне преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат д-р Р. П. от АК – Пазарджик. Процесуалният представител, поддържа жалбата по изложените в същата доводи. Представя допълнителни съждения в писмена зашита, претендира присъждане на съдебни разноски и моли съда да отмени оспорения административен акт и да върне преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган.

В съдебно заседание ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Перник, редовно призован, не се явява, представлява се от юрисконсулт Е. С.. Процесуалният представител оспорва жалбата като неоснователна, като излага доводи, че жалбоподателят не попада в обхвата на чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, тъй като завръщайки се в България, същият не се е завърнал в държавата по пребиваване, а променил пребиваването си след приключване на заетостта си Германия. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Перник, в настоящия съдебен състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, взе предвид доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК приобщените по делото доказателства, намира за установено следното:

По допустимостта:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, от лице, адресат на издадения административен акт, разполагащо с правен интерес по смисъла на чл. 147, ал. 1 от АПК да оспори същия по съдебен ред, срещу подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност на основание чл. 118, ал. 1 от КСО административен акт, поради което се дължи разглеждането ѝ.

Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна:

Със заявление рег. № 131-00-164 от 03.02.2025г. (л. 14), подадено пред ТП на НОИ – Перник, Г. С. Г. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54а от КСО. Декларира, че е безработно лице, както и че в периода от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, е упражнявал дейност в друга държава – Германия, за периода от 01.02.2022г. до 31.01.2025г.

Съгласно справка, изготвена от длъжностно лице при ТП на НОИ – Перник, за приети, върнати и липсващи документи (л. 28 и л. 29), включително писмо изх. № У-131-00-164-1 от 04.02.2025 г. (л. 29) на ръководителя на осигуряването за безработица, Г. прилага следните документи:

Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л. 17). Видно от същата, жалбоподателят декларира заетост през последните 5 календарни години, преди годината на прекратяване на последната му трудова заетост, като сочи два периода: от 01.02.2022 г. до 03.04.2023 г. и от 03.04.2023 г. до 31.01.2025 г., през което време е работил в Германия и е живял там под наем. Декларира, че разполага с постоянно жилище в Република България, че е плащал данъци върху доходите в държавата по последна заетост – Германия, че през периода на последна заетост се е завръщал в България няколко пъти в годината или по-рядко (във време на платен отпуск) и, че няма намерение да остава в Германия.

Във връзка с данните предоставени в подадената от Г. декларация, на дата 07.02.2025 г., чрез EESSI (Система за електронен обмен на информация между НОИ и осигурителните институции в държавите членки на ЕС за прилагане на европейските регламенти в областта на социалното осигуряване и краткосрочните плащания), до компетентната институция на Германия, е изпратен структуриран електронен документ (СЕД) H005 – Искане на информация за пребиваване (л. 25).

Във връзка отправеното запитване, с разпореждане [номер]-00-164-1 от 13.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник (л. 24), производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по заявлението на Г. Г. е спряно, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО. Разпореждането е връчено на Г. Г. на 28.02.2025 г. чрез лицензиран пощенски оператор (известие за доставяне на л. 24, гръб).

На 04.01.2025 г., от компетентната институция на Германия е получен СЕД H006 – Отговор на искането на информация за пребиваване (л. 22). С документа е потвърдено, че за периода от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г. държавата на пребиваване на Г. Г. е Германия.

С разпореждане [номер]-00-164-2 от 01.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник (л. 20), производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по заявлението на Г. Г., е възобновено. Разпореждането е мотивирано с получения СЕД H006, от компетентната институция на Германия.

С разпореждане [номер]-00-164-3 от 02.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник (л. 19), на основание чл. 54ж, ал. 1 , във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на Г. Г. е отказано отпускане на обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Разпореждането е мотивирано от фактическа страна с информацията, предоставена със СЕД H006, с който документ компетентната институция на Германия потвърждава, че през периода от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г. държава на пребиваване на Г. Г. е Германия. Въз основа на тази информация, в разпореждането се приема, основано, в разпоредбата на чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, че за Г. Г., за посочения период, България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което не е налице основание за извършване на преценка за право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждания с № 131-00-164-2 от 01.04.2025 г. и № 131-00-164-3 от 02.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник, са връчени на Г. Г. на 14.04.2025 г. (известие за доставяне на л. 21).

Недоволен от разпореждане [номер]-00-164-3 от 02.04.2025 г., Г. Г. депозира пред директора на ТП на НОИ – Перник жалба с вх. № 1012-13-38 от 23.04.2025 г. (л. 12), с искане за отмяната му и връщане на преписката за ново разглеждане.

С Решение № КПК-21 от 21.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Перник (л. 9), предмет на настоящия съдебен контрол, жалбата на Г. Г. е отхвърлена като неоснователна с мотиви по същество, основани в разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Административният орган счита, че във връзка с приложението на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/204, от съществено значение е определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Приема в тази връзка, че компетентна държава-членка се явява Германия, тъй като по принцип това е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице, а основен критерий при определянето на държавата по пребиваване на трудово активни лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът ѝ и нейната продължителност. Основава тези си изводи в данните, че през последните 5 календарни години, преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост, Г. Г. е живял в Германия – за периода от 01.02.2022 г. до 03.04.2023 г., и от 03.04.2023 г. до 31.01.2025 г. Въз основа на това, с оглед данните и доказателствата по преписката административният орган приема, че Г. Г. не попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 , тъй като не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта в Германия, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване, поради което и разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 не е приложима в неговия случай. Според директора на ТП на НОИ – Перник, държавата, в която Г. е полагал труд – Германия, се явява държава по пребиваване и по последна заетост на лицето, съответно е и компетентната държава. С тези мотиви административният орган приема, че България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица на жалбоподателя по българското законодателство.

Решението е връчено на Г. Г. чрез ССЕВ (Система за сигурно електронно връчване) на 22.05.2025 г. (разпечатка на л. 11). Жалба срещу същото е депозирана чрез ССЕВ, чрез административния орган, на 03.06.2025 г. (разпечатка на л. 6).

По делото се представиха и приобщиха като писмени доказателства още:

Заповед № 1015-13-163 от 16.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ – Перник (л. 48), с която са определени длъжностните лица, които да издават разпореждания по чл. 54е и чл. 54ж от КСО и да подписват индивидуални административни актове – разпореждания, в качеството на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник, измежду които и Р. К. – началник на сектор „Краткосрочни плащания“, издала процесното разпореждане [номер]-01-164-3 от 02.04.2025 г.

Извлечение от регистъра на трудовите договори за Г. Г. (лист 41), изготвено на 04.02.2025 г. от експерт по осигуряването в ТП на НОИ – Перник, видно от което жалбоподателят е работил по трудови правоотношения с работодатели в Република България в периодите: от 21.07.2003 г. до 04.09.2003 г.; от 02.06.2004 г. до 09.08.2004 г.; от 13.08.2004 г. до 01.04.2007 г.; от 31.03.2007 г. до 01.03.2012 г.; от 05.12.2012 г. до 28.05.2014; от 28.05.2014 г. до 01.10.2015 г.; от 01.10.2015 г. до 06.01.2016 г.; от 06.01.2016 г. до 01.02.2021 г.

Удостоверение изх. № 1012-13-38#7 от 13.06.2025 г. (л. 49), издадено от експерт по осигуряването в ТП на НОИ – Перник, в уверение на това, че към 13.06.2025 г. Г. Г. не е пенсионер и не отправял искане за отпускане на пенсия.

Справка по персоналния регистър на НОИ, за осигурителни периоди от 01.01.2022 г. до 04.02.2025г. (л. 42), от която е видно, че към дата 04.02.2025 г. за Г. Г. са внесени осигурителни вноски общо в размер на 163.48 лв. за 2022 г. Справка по персоналния регистър на НОИ за осигурителни периоди (л. 50), от която е видно, че към 12.06.2025 г. за Г. Г. не са внасяни осигурителни вноски в Република България.

С превод от немски език: Документи съгласно чл. 312а от Т. К. на Социалния кодекс/Трети том на Социалния кодекс на Германия, изходящи от Федерална агенция по заетостта – Германия, относно: Електронно предоставяне на документи (л. 69) и Електронно предаване на удостоверение за трудова заетост (л. 71) с дата 26.03.2025 г. С цитираните документи на Г. Г. се предоставя информация, че във връзка с искано от него получаване на обезщетение за безработица в друга държава и подаден формуляр PD U1, в Агенцията по заетостта, от неговия работодател, са предоставени данни, удостоверяващи периодите му на заетост в Германия. И двата документа съдържат известие/пояснение, че чуждестранната институция ще реши, дали периодите на заетост на Г. Г. в Германия, могат да бъдат взети предвид при искане за обезщетение в чужбина.

С превод от немски език: Трудово удостоверение по чл. 312а от Трети том на Социалния кодекс на Германия, с дата от 25.03.2025 г., издадено от Национална/Федерална агенция по заетостта (л. 73 и сл.), с данни за последния период на заетост на Г. Г. в Германия – от 03.04.2023 г. до 31.01.2025 г.

С превод от немски език: Документ с дата 05.05.2025 г., издаден от Агенция по заетостта – Кьолн, Федерална агенция по заетостта, (л. 78 и сл.) относно парични помощи съгласно Трети том Социалния кодекс на Германия, във връзка със запитване на Г. Г. от 06.02.2025 г. чрез формуляр PD U1. Указано му е, че следва да предостави формуляра в службата по заетостта или на осигурителния фонд, в държавата, в която подава заявлението. Във формуляра се сочи, че е предназначен за безработно лице, което кандидатства за обезщетения за безработица в държава членка, което преди това е било осигурено или е работило в друга държава-членка, като формулярът следва да се предостави на съответната компетентна институция на държавата-членка по подаване на искането. Формулярът съдържа данни за завършените от Г. Г. периоди на осигурена заетост в Германия – 01.02.2022 г. до 31.12.2022 г.; от 01.01.2023 г. до 29.01.2023 г.; от 19.03.2023 г. до 03.04.2023 г.; от 03.04.2023 г. до 31.01.2025 г., данни за доходите му през тези периоди, причина за прекратяване на заетостта – прекратяване от страна на работодателя и други относими данни. Посочена е и причина, поради която лицето няма право на обезщетения за безработица от службата, издала този документ, а именно: „Притежателят не е подал искане за прехвърляне на обезщетенията за безработица“ (л. 80, гръб).

При така установената фактическа обстановка, след извършена служебна проверка по реда на чл. 168, ал. 1 във вр. с чл. 146 от АПК, съдът извежда следните правни изводи:

Компетентност на органа и форма на акта:

Оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Перник, е постановено в срока за произнасяне, от материално и териториално компетентен орган – съгласно чл. 117, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2, б. „б“, предл. първо от КСО, след надлежно сезиране с жалба срещу разпореждане [номер]-00-834-3 от 17.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник и в срока за обжалване по чл. 117, ал. 2, т. 2 от КСО.

Атакуваното решение е издадено в законоустановената писмена форма, мотивирано е съгласно изискването на чл. 117, ал. 3 от КСО, както и съдържа останалите изисквани от разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 117, ал. 5 от КСО реквизити. От обстоятелствената му част недвусмислено се изяснява, че контролиращият административен орган приема обжалваното разпореждане за издадено при спазване на изискванията за форма, съдържание и процедура по издаването му, както и споделя по същество извода на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник, за липса на материалноправните предпоставки за отпускане на жалбоподателя на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО във вр. с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

С оглед горното не са налице отменителни основания по чл. 146, т. 1 и 2 от АПК.

Административнопроизводствените правила и приложението на материалния закон:

При издаването на оспорения административен акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон – основания за отмяна на оспореното решение по чл. 146, т. 3 и 4 от АПК, в каквато посока се навеждат доводи в жалбата.

В случая, страните по делото не спорят по фактите, а по правото.

Доколкото жалбоподателят - гражданин на Република България, е с последна трудова заетост в държава членка на ЕС – Германия, като в същото време претендира изплащане на обезщетение за безработица в Република България, приложение намират нормите на европейското законодателство, в частност европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на съюза.

Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004), в сила от 29.04.2004 г., и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 (Регламент (ЕО) № 987/2009), в сила от 1 май 2010 година. Като източник на вторичното право на ЕС и съгласно чл. 91 от Регламент (ЕО) № 883/2004, респективно чл. 97 от Регламент (ЕО) № 987/2009, цитираните регламенти са задължителни в своята цялост и се прилагат пряко във всички държави членки (чл. 288 от ДФЕС), както и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби на националните законодателства. Съгласно чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, разпоредбите му се прилагат във всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно включително обезщетенията за безработица.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила и принципи в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип (че държавата членка по последна заетост е компетентната държава, отговаряща за предоставянето на обезщетения конкретно за безработица) са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г. С Регламент (ЕО) № 987/2009 е установена и процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Според чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държава членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство, (§ 1). Въпреки това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава членка, такива периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото законодателство (§ 2).

Във връзка с цитираната разпоредба на чл. 61 от Регламент (ЕО) 883/2004, в Определение по дело С-30/22 от 24 март 2023 г., СЕС (Съдът на Европейския съюз), постановено по преюдициално запитване, отправено от Административен съд — Велико Търново на 12 януари 2022 година, т. 41, изр. второ, Съдът приема, че от чл. 61, § 2 от Регламента следва, че с изключение на случаите по чл. 65, § 2, б. „а“ от Регламента, прилагането на чл. 61, § 1 от Регламента зависи от това, дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството, съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило ПОСЛЕДНО (най-скоро) осигурителни периоди, ако това законодателство изисква такива периоди. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 54а, ал. 1 от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителните вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 12 месеца преди прекратяване на осигуряването. Във връзка с изложеното, в цитираното определение на СЕС по дело С-30/22 от 24 март 2023 г., се приема (т. 42), че доколкото от чл. 54а, ал. 1 от КСО следва, че българското законодателство обуславя придобиването на право на обезщетение за безработица от завършването на осигурителни периоди и доколкото при завръщането си в България, лицето не е завършило такива периоди, това лице би могло да претендира обезщетения за безработица на основание Регламент 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава, само ако положението му съответства на визираното в чл. 65, § 5, б. „а“ от този регламент, във връзка с чл. 65, § 2 от него – да е пребивавало в държавата членка по претендиране на обезщетението, различна от компетентната държава членка – тази по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице (т. 43 на цитираното определение).

Съгласно чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка (тази по заетостта) и което продължава да пребивава в тази държава членка (държавата членка на пребиваване) или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. Съответно и съгласно чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност, като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент № 883/2004 – мястото, където лицето обичайно пребивава. Съответно в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 са посочени елементите за определяне на пребиваването в случаите, в които институциите на две или повече държави членки са на различни становища относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага Регламент (ЕО) № 883/2004 – с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна преценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези релевантни факти по целесъобразност може да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки, положението на лицето, включително семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то и пр., като съгласно § 2 на същия член, когато съобразяването на различните критерии по § 1 не води до постигане на съгласие, за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице се приемат намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместване на лицето.

По отношение обхвата на чл. 65, § 2, от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е прието решение № U2 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност (чл. 71 от Регламент (ЕО) № 883/2004). В § 3 и във връзка със Съображение 4 на цитираното решение се приема, че за целите на прилагането на това решение, държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. В Съображение 9 на решението се сочи, че не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Във връзка с разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е и решение № U3 от 12 юни 2009 година на Административната комисия по чл. 71 от Регламента. Съгласно Съображение 1 на решението, в чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се съдържа разпоредба, с която за напълно безработните лица се съдържа изключение от общия принцип lex loci laboris, определен в чл. 11, § 3, б. „а“ от посочения регламент. Съответно, съгласно § 3 на решението, ако при отсъствието, на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост (понеже трудовоправното договорно правоотношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят по местопребиваване.

Приет е и Практически наръчник за критериите за обичайно пребиваване, който да подпомогне държавите членки в прилагането на правилата на ЕС за координация на социалната сигурност за европейските граждани, които са се преместили в друга държава членка, изготвен съвместно с държавите членки, одобрен и от Административната комисия на 18 декември 2013 г. ([интернет адрес]). В част III на наръчника е разгледано определянето на пребиваването. Разгледани са случаите, в които пребиваването на лицето е от значение съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Обсъдено е дефинирането на понятието „пребиваване“ и практиката на СЕС в тази насока. Обсъдени са критериите за определяне на мястото на пребиваване в смисъла на чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, като е посочено, че критериите не са изрично изчерпателни, но се прилагат винаги, когато трябва да се определи мястото на пребиваване на дадено лице. Дадени са примери, в които определянето на мястото на пребиваване може да е трудно, съответно се съдържа алгоритъм за определяне на мястото на пребиваване.

Във връзка с изложеното и касателно чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, с определението по дело С-30/22 от 24 март 2023 г. СЕС дава заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., трябва да се тълкува в смисъл че: НЕ СЕ прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която НЕ Е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Спорът по настоящото дело е свързан именно с приложимостта на разпоредбите на чл. 61 – 65а от Регламент (ЕО) № 883/2004 към положението на жалбоподателя и конкретно с приложението на нормата на чл. 65, § 5, б. „а“, във вр. с чл. 65, § 2 от Регламента, а в тази връзка – допуснато ли е и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, свързано с изискването на чл. 35 от АПК.

Отсъства спор по делото, че Г. Г. НЕ е придобил последно осигурителни периоди в България след завръщането си през 2025 г., съгласно чието законодателство се претендира обезщетението (арг. от т. 41, 42 и 43 от Определение на СЕС по дело С-30/22). При това положение, основано включително в приетото в постановеното Определение от 24 март 2023 г. на СЕС по дело С-30/22, доколкото чл. 54а, ал. 1 от КСО изисква като предпоставка за придобиването на право на обезщетение за безработица завършването на осигурителни периоди в България, при липсата на данни и доказателства след завръщането си Г., да е завършил такива периоди в България, същият следва да се докаже, че през целия период на упражняване на дейност, като заето лице в Германия (която към този период се явява компетентната държава членка), той е пребивавал в България по смисъла на чл. 1, б. „й“ и на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 (в същия смисъл т. 44 от определение на СЕС по дело С-30/22). Т.е., по делото следва да се изясни, дали през целия период на упражняване на дейност от Г. Г. като заето лице на територията на Германия – от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г., същият е и пребивавал в тази държава членка по смисъла на определението на понятието в чл. 1, б. „й“, във вр. с чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, или през целия този период и независимо от упражняваната от него дейност като заето лице в Германия, той е пребивавал в България.

Жалбоподателят претендира неговата ситуация да съответства именно на визираното в чл. 65, § 5, б. „а“, във вр. с чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 положение, като твърди, че е имал място на обичайно пребиваване е България.

С оглед събраните в хода на съдебното производство доказателства и доколкото релевантният период, към който следва да се преценява „пребиваването“ е периода на последната доходоносна дейност (арг. и от чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004), настоящият съдебен състав намира, че в случая по отношение на Г. Г. следва да се приеме, че държавата му по пребиваване за периода от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г. е била Германия.

С Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Recuiel, стр. I-1075, точка 29), СЕС дава тълкуване на понятието „пребиваване“, като постановява, че държава членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и, в която се намира обичайният център на техните интереси.“ Според същото решение на Съда „… в този контекст следва да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства.“

В Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, Recuiel, стр. 315, точки 17—20 и в Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt für Arbeit, C-102/91, Recueil, стр. I4341, точки 21 и 23, е посочено, че „обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.“

Според наръчника това тълкуване на понятието пребиваване е от значение за целия ЕС, т.е. за целите на прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009, то се използва per definitionem по идентичен начин при всички обезщетения. Изложеното означава, че винаги, когато в тези два регламента се споменава „пребиваване“, това европейско определение се прилага по-специално за всички съдържащи се в тях разпоредби, които имат за цел да решават случаи на стълкновение на правни норми.

Както пред административния орган, така и в хода на съдебното дирене по настоящото производство, Г. Г. не ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че през целия период на последна осигурена заетост в Германия – от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г., мястото му на обичайно пребиваване е било в България, а не в Германия, за да се приложи изключението по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, а оттам да се приеме, че компетентна да се произнесе за отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Само по себе си декларирането, че Република България е държавата на социални контакти и на пребиваване на преобладаващата част семейството му е лишено от доказателствена стойност, тъй като това са само изявления на жалбоподателя, съответно не доказват сами по себе си сочените обстоятелства (в същия смисъл § 85 на Решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т-124/01 и Т-320/01). Жалбоподателят не представи доказателства, свързани със семейното му положение и статуса на семейните и социалните му контакти. Резонно е той да има близки роднини в Република България, тъй като това е страната му по произход, но доколкото не се представиха никакви доказателства за връзки с тях, сочените обстоятелства не могат да се приемат за значителни по смисъла, вложен в това понятие в цитираната практика на СЕС и основано в практическия наръчник. В Наръчника, изрично е посочено, че лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се върне в нея. От друга страна, когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка (настоящият случай), до доказване на противното се предполага, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава членка. Трудовата заетост в дадена държава сама по себе си определя достатъчно трайна и тясна връзка с тази държава (в този смисъл Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, т. 19 и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91).

Декларираното периодично завръщане на жалбоподателя в България – няколко пъти в годината или по-рядко, във време на платен отпуск, освен нескрепено с доказателства, също не е достатъчно да установи, че държава по пребиваване за Г. Г. за периода на последна осигурена заетост е Република България. През целия тригодишен период на установената трайна (над три години, при един и същи работодател) трудовоправна връзка в Германия, жалбоподателят е пребивавал обичайно или е упражнявал основната си професионална дейност в държавата по месторабота, а спорадичните и кратки отсъствия от Германия не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена неговата заетост, е загубила характера на държава по обичайно пребиваване (в същия смисъл Решение на съда на публичната служба на Европейския съюз (втори състав), 18 юни 2015 година, Dana-Maria Pondichie срещу Европейска комисия; Решение на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte, 188/83, § 9 и § 11).

Наличието на постоянен и настоящ адрес в Република България, също не може да се приеме за определящо мястото на обичайно пребиваване на лицето. В Практическия наръчник за критериите за обичайно пребиваване (л. 51), е посочено, че въпреки, че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място. Вписването в регистрите на населението в страната не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване и според приетото в Решение от 3 май 2001 г., Liaskou/Съвет, T 60/00, EU: T: 2001: 129, § 62.

Без доказателствена стойност във връзка с гореизложеното е и декларираното намерение на Г. Г. да не остава в държавата по последна заетост. В цитирания практически наръчник, част III, т. 3 „Критерии за определяне на мястото на пребиваване“, е посочено, че намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на „всички обстоятелства, от които произтича“. Изложеното означава, че това намерение може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства, като само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.

В процесния случай, освен че не се установи наличието на обективните елементи на обичайното пребиваване, обсъдени по-горе в съдебния акт, видно от данните по делото, завръщането на Г. Г. в България не е с намерение да остане в държавата си по произход – завръща се в Република България на 19.12.2024 г. с цел транспортиране на служебен автомобил по нареждане на работодателя му, в момент, в който все още е в трудовоправни отношения. Не обосновава намерението на Г. Г. да остане в България и получаването на предизвестие за прекратяване на трудовото му правоотношение на 24.12.2024 г. – правоотношението е прекратено едностранно от работодателя му, т.е. това не е волята на работника. Декларативните твърдения, съдържащи се в жалбата – за здравословни проблеми, също са без доказателствена стойност, доколкото не се представиха медицински документи за състоянието на жалбоподателя, изискващо пребиваване и лечение в продължителни периоди от време именно в Република България.

Предвид изложеното, не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на „жизнените интереси“ на жалбоподателя да е останал в Р. България, в периода от 01.02.2022 г. до 31.01.2025 г. В тази връзка, административният орган правилно е приел, че завръщайки се в Република България, Г. Г. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а е променил пребиваването си след приключване на заетостта в Германия, т. е. завърнал се е в държавата си по произход (но не и по пребиваване).

При това положение, доколкото от чл. 54а, ал. 1 от КСО следва, че българското законодателство обуславя придобиването на право на обезщетение за безработица от завършването на осигурителни периоди през последните 12 месеца, преди прекратяване на осигуряването и доколкото при завръщането си в България Г. Г. не е завършил такива периоди и доколкото положението на жалбоподателя да съответства на визираното в чл. 65, § 5, б. „а“, във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004, липсва основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

За периода на заетост в Германия, през който период жалбоподателят е и пребивавал, по смисъла на член 65, § 2 от Регламент № 883/2004, в тази държава членка, именно Германия е държавата, която отговаря за изплащането на обезщетение за безработица.

Този извод не се променя и от представените по делото писмени доказателства преведени от немски език, изходящи от Федерална /Национална агенция по заетостта – Германия, тъй като същите не установяват обстоятелства, различни от установените в хода на съдебното дирене по настоящото производство. И в двата документа от 26.03.2025 г. се съдържа само известие/пояснение, че чуждестранната институция (в случая ТП на НОИ – Перник) ще реши, дали периодите на заетост на Г. Г. в Германия, могат да бъдат взети предвид при искане за обезщетение в чужбина. Представеното трудово удостоверение също не променя изводите по-горе. Посочената причина, поради която лицето няма право на обезщетения за безработица от службата, издала този документ, е че притежателят и не е подал искане за прехвърляне на обезщетенията за безработица, което по никакъв начин не удостоверява депозирано, респективно отхвърлено искане пред компетентната институция на Германия.

При това тълкуване на приложимия закон, съдът приема, че обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Перник е материално законосъобразно, както и постановено в производство без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Не са налице основанията по чл. 146, т. 3 и 4 от АПК за отмяна на оспорвания акт.

Следва да се посочи, че в случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Германия, която е и държава по пребиваване за целия период на заетост, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там. Промяната на държавата по пребиваване на Г. Г. след прекратяване на осигуряването му в Германия и без период на осигуряване в България по чл. 54а от КСО, независимо че това е държавата му по произход, не прави втората държава компетентна държава. Такава е и целта на КСО – предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и при съблюдаване на европейските регламенти. Не е налице основанието за отмяна в хипотезата на чл. 146, т. 5 от АПК.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу Решение № КПК-21 от 21.05.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Перник, с което е отхвърлена жалба вх. № 1012-13-38 от 23.04.2025 г. на Г. С. Г. срещу разпореждане [номер]-01-154-3 от 02.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТПНОИ – Перник, с което на настоящия жалбоподател е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, по заявление вх. № 131-00-164 от 03.02.2025 г., е неоснователна и следва да се отхвърли.

Относно разноските:

При този изход на спора ответникът има право на разноски. Такива са поискани своевременно, поради което на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, жалбоподателят ще бъде осъден да заплати на ТП на НОИ – Перник, юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, постановил оспорвания административен акт, сумата от 100 лв. с оглед фактическата и правна сложност на делото, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Перник

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. С. Г. срещу Решение № КПК-21 от 21.05.2025 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Перник, с което е отхвърлена жалба вх. № 1012-13-38 от 23.04.2025 г. на Г. С. Г. срещу разпореждане [номер]-01-154-3 от 02.04.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Перник, с което на Г. С. Г. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, по заявление вх. № 131-00-164 от 03.02.2025 г., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА Г. С. Г., с [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], да заплати на ТП на НОИ – Перник, сумата от 100.00 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО е окончателно.

Препис от настоящото решение да се изпрати на страните по реда на чл. 137 от АПК.